Елена Алекова

Писателите… Могат ли да мелят жито в една мелница? Не знам. По-рано, в дните на своята възторжена младост, мислех, че могат. Все повече животът ме убеждава, че това е невъзможно. И ако е възможно, то не е правило, а по-скоро - изключение. Щастливо стечение на обстоятелствата. Щастие, което не всекиму се дава. Такова щастие за мен беше общуването с Николай Хайтов. И е щастие подкрепата - духовната подкрепа - на неколцина от писателите, които в трудни моменти на изпитни и отчаяния са до мен и днес. Които в мигове на съмнения и колебания ми казват добрата дума. Които връщат усмивката на лицето ми, вярата ми в човека, надеждата, че литературният живот не е само джунгла, в която по-силният изяжда по-слабия или го унищожава.

Как се чувства в СБП редовият член на СБП? Мога да кажа за себе си, но знам, че е така за много хора. Неуютно. Защо? Спомням си първото ми писателско събрание на 20 декември 1995 г., когато се гласува прословутата поправка в Устава на СБП, заимствана от Устава на Сдружението („членовете на СБП не могат да бъдат членове на други сдружения на писателите с идеална цел”). Тогава възникна модата на „елитните” писатели (така се самонарекоха членовете на Сдружението и медиите го подхванаха в хор). Друг е въпросът, че както се появи тая мода, тъй и изчезна. Но написаното по вестниците остана. А по вестниците „елитните” се нахвърлиха срещу довчерашните си приятели и колеги от СБП, в това число и към току-що прохождащите в литературата като мен с не съвсем адекватна за „елитната” им уста лексика. Любен Дилов ни окачестви като „озъбена и бездарна паплач”. За Георги Цанков ние се оказахме „изроди”. За Николай Колев-Босия - „пънове”. Според Марин Георгиев бяхме ни повече, ни по-малко от „пияни самураи, които страдат от творчески стерилитет”. В анонимен текст на „Литературен форум” всеки, гласувал поправката, влизаше в графата „идеален член” на СБП („Идеалният член не мисли, той прилежно гласува”)… Да продължавам ли? Не е необходимо. След време всички забравиха, че това са „елитни” писатели на България. Но разделението се задълбочи и става все по-непреодолимо. Днес за писателите от Сдружението други писатели освен тях дори няма. Презрението към колегите им от СБП е толкова силно, че чак тръпки ме побиват. С това се обяснява защо в България творят едни и същи писатели от всички поколения, които понякога дори общуват помежду си, а някои от тях разделят единната българска книжовност на две литератури, които нямат допирни точки - все едно са в два паралелни свята.

И нещо лично, произтичащо от обективни действия… Оказа се, че при първите ми стъпки на писателското поприще все още не съм изпила горчивата чаша докрай, както ми се струваше, а просто съм отпила някаква нищожна глътчица. Започнах да сърбам попарата, надробена ми от „гениите” в СБП. Като казвам „гении”, имам предвид някои всеизвестни  колеги, които на чашка се самоизравняват с Ботев, Дебелянов, Гео Милев, Вапцаров или най-малко с Вутимски. Тези наши колеги биха били дори забавни, ако не бяха толкова агресивни и пакостни. Нали те закриха в. „Български писател” и ме прогониха на улицата, за да се върна на село и „да паса козите” (за огромно съжаление, в моето село не отглеждаме кози и мечтата им нямаше как да се сбъдне)! Нали те тропаха по вратите на местата, където работех, за да предупреждават хората, от които съдбата ми зависеше, че съм опасна, непослушна, неподдаваща се на подчинение и каква ли не! Дори до министъра на културата стигнаха него време… А как ги наскърби фактът, че съм доктор по филология! И досега не могат да го преглътнат. Може би защото го разбраха 10 години, след като то се беше случило - нарочно им го открих точно когато ме бяха пратили на улицата с пожеланието за козите и затова изглежда толкова ги заболя. То бяха подигравки към мен, то бяха нападки… Но кажете ми, кой се страхува или срамува от знанието? На кого знанието пречи?… Стисках зъби и продължавах. Правех, каквото трябваше да правя, без да обръщам внимание на приказките и делата им. Пишех това, което идваше в главата ми, накъдето ме водеше ръката. Издавах книги. Какво трябва да прави един редови писател, ако не да пише, когато има какво да каже? Друг е въпросът дали някой от съвременниците му ще го чуе, дали колегите му ще го припознаят. За мое изумление и писането се оказа голям грях, който по силата на своето неведение и „свещена простота” аз съм вършела безметежно години наред. „Гениите” в аргументите си, разбира се, изтикваха напред Ботев, който, видите ли, бил написал само 20 стихотворения, но какви стихотворения…

Не се ли усетиха най-после тия хора, че само се крият зад Ботев, че не него имат предвид, а себе си, и че това се вижда с просто око - като въшка на челото? И не се ли усетиха, че не те са авторитетът, който би ме спрял да живея, да дишам, да правя това, за което съм се родила? Не виждат ли, че годините ни, творческите ни години, са с няколко десетки повече от тези на Ботев? Не им ли идва наум, че в живота няма условно наклонение и няма как да знаем какво би направил Ботев, ако би стигнал нашата възраст? И все пак… Немислимо е да си представя Ботев, който снизходително или с непомерно презрение би ме потупал по рамото: „Виж какво, Елена, я престани да пишеш. Аз имам само 20 стихотворения и са достатъчни…” И т.н. Въобще някой може ли да си представи това - Ботев да се появи пред когото и да е от нас, но който все още пише, и да му каже: „Престани!” А като си помисля, някои от съдниците ми, „елитни” или „гениални”, дори не са прочели ред от мен.

Бих могла да продължа в този дух и за големите ни поетеси, но ще спра. Само ще отбележа в скоби, че и някои от тях най-често сами си се нарочват за „големи”, без онова, което са написали, да им дава особено голямо основание, независимо дали то е оскъдно като количество или не. В литературата никога качеството не е за сметка на количеството. Никога!

И като стана дума за качество, ще споделя няколко урока, получени в Литературния институт „А.М. Горки”, благодарение на които безпогрешно се разпознава според мен лъжливото, фалшивото изкуство, това, което се преструва на изкуство, изглежда изкуство, от истинското изкуство, даже когато лъжата и фалшът се крият зад ярки метафори, звънки думи, високо самомнение или витиевата „умност-задумност” (от чудесната руска думица „заумь”, т.е. „нещо завъртяно, усукано, заплетено, непонятно”; намиращо се „зад-ума”, умонепостижимо). Това са особено полезни уроци не само днес, но особено днес, когато се нароиха толкова много „елитни”, „гении”, фокусници, пъргавелковци и всякакви шменти капели в литературата ни, че псевдоизкуството едва ли не натика истинското изкуство в глух коловоз.

Уроците всъщност са няколко простички „практически” правила, които са се набили в празната ми глава от лекциите: „поезията, прости ми, Господи, трябва да бъде глуповата” (на Пушкин); „при поета трябва да има чувството за път” (на Блок); трябва да се прави „зрителна проверка на метафората” (на Николай Гумильов). В общежитието на ул. „Добролюбов” 9/11, наблюдавайки и приемайки неща, които за мен бяха невъзможни и немислими, аз се научих да разширявам съзнанието си до безпредел, да разграничавам лъжовността на живота от истинския живот, да не вярвам на всичките пресилени прояви на живота (избиването на комплекси, вманиачването на тема „гений”, истеричността, оригиналниченето, купонджийството, опитите за самоубийства и т.н.), защото те са покривала на живота, а не самият живот.

От всичките патила и несрети в обществото на българските писатели обаче научих най-големия урок, че само големият човек може да стане голям писател. По-точно: САМО ИСТИНСКИЯТ ЧОВЕК МОЖЕ ДА СТАНЕ ИСТИНСКИ ПИСАТЕЛ. Разбира се, с усмивчица под мустак някой би подметнал, че всеки човек е истински, доколкото съществува. Но не за това ми е думата. Думата ми е за истинността на човека в онзи смисъл на истината, в който тя е на един семантичен ред с доброто и красотата… Наскоро дори ми се наложи да преосмисля известната максима на Достоевски „красотата ще спаси света”. Прелиствайки преди дни в Московския дом на книгата (на ул. „Новый Арбат” 8) някакви книги, случайно пред очите ми се натрапи, че някъде в черновите на „Идиот” тази мисъл била във вариант - красотата = Христос ще спаси света. Не красотата сама по себе си и в себе си, т.е. не красотата като категория естетическа, а именно красотата = Христос, т.е. красотата като категория духовна!

Опитайте се да приложите на практика тези правила, проверете през призмата им някой писател и ще се уверите, че те наистина са безпогрешни. И ще се уверите, че някак внезапно пътят към писателството, който досега ви се е струвал лесен, просто „пей сърце”, достъпен и широк, се оказва тесен, по-тесен даже от иглено ухо. И злорадата усмивчица, изкривявала лицето ви, ще се стопи начаса. Защото през „цедката” на тези простички правила ще видите реалностите в нашата литература такива, каквито са. И повече никой няма да ви съблазни или излъже.

Ако говорим за СБП като организацията, която би следвало да подпомага писателите, когато са затруднени, или поне да ги защити от пълзящата изотвсякъде духовна нищета и агресивна посредственост, съвсем категорично ще кажа, че в днешното си състояние Съюзът не е способен на това. Българската литература и българските творци са най-малката му грижа. Голямата му грижа, поне досега, бяха интересите на ръководството и на неколцина около бившия председател. Тези същите искат да запазят това статукво и в бъдеще.

СБП според мен трябва да върне авторитета на българския писател в обществото. Това - на първо място. И после - всичко останало. Тогава може би нещата ще дойдат по местата си и самонарочващите се за поредната висша порода писатели ще погледнат с милостно око към по-нисшите породи и ще им подадат ръка, вместо да съсипват нервите им и живота им. Какво по-естествено за писателя от човечността? А и защото така е устроен животът, включително и литературният живот - едни си отиват, други идват. И постоянно между едните и другите тече някакъв вътрешен поток от енергии, мъдрост, идеи, образи, доброта, някакъв вътрешен процес на взаимно допълване, дообогатяване, доразкриване - непосредствено, но и през вековете. И който наруши този благотворен обмен сам се отписва от голямата литература, от истинската литература - в онзи смисъл, в който ИСТИНАТА е редом с ДОБРОТО и КРАСОТАТА.

Убедена съм, че рано или късно и изкуственото разделение на писателите, „опредметено” от наличието на две писателски организации (СБП и Сдружението), ще бъде преодоляно. Вижте рафтовете в библиотеките си - там книгите на довчерашни непримирими врагове стоят една до друга в тихо и достолепно величие. Няма „леви” и „десни” писатели. Писателят винаги е на страната на угнетените, независимо какви политически възгледи изповядва. Няма разделена литература. Българската литература е една.

7-10 декември 2013 г.