Панчо Недев

IN MEMORIAM за достойния варненски и български поет Симеон Илиев, който ни напусна завинаги на 29.ХІ. 2013 г. и който още веднъж доказа, че всяко откритие на литературния талант минава първо през благородния поглед на Редактора - институция, сериозно пренебрегвана и недооценявана от част от младата литературна смяна.

От онова далечно време, 60-те години на м. в., когато бях редактор в Радио Варна, рядко ми се е случвало да препрочитам нова поетична книга. Но докато тогава четях по задължение, за да разбера, дали „пасва” на предаването ми, дали е безопасно за морала на социалистическия реализъм и националната сигурност, сега препрочитам тънката поетична книга на Йонко Йонков с 30-те стихотворения само за удоволствие и духовна наслада. А в днешно време, на фона на тежката житейска проза, всред псевдо-поетичният поток, който ни залива от Интернет, Радиото и Телевизията, от спонсорираните стихосбирки на самозвани поети и поетеси, без редактор и издателско каре, без пунктуация и другите атрибути на българския книжовен език - това рядко удоволствие е истинско събитие.
В моя творчески план отзивите по книги не са ми чак толкова на ум, сърце и перо, но този път се изкушавам да напиша нещо хубаво за автора, когото лично не познавам (запознах се с автора на премиерата на книгата в Сдружението на писателите - Варна!) и за неговата книга, която няма как да не бъде оценена по достойнство от почитателите на натуралната поезия.
С какво всъщност „Премълчани истини” обсеби вниманието ми още при първия „информативен” прочит?
Първо със словесната си визия, с формата на поетичната си тематика: къси, кратки стихотворения с по 2-3 куплета, приятни за четене „на един дъх”, лесно достъпни за осмисляне, в духа на съвременните потребности на масовия читател по-леко и бързо да възприема кратките литературни форми. Авторът неслучайно е приел архитектониката на класическото четиристишие! В случая тя е тиха, непретенциозна демонстрация в полза на неувяхващата слава и неизчерпаемите възможности на класическия стих, в който са заложени маята, еликсира и гена на поезията. Като контрапункт на така наречената свободна, модерна, авангардна, хаотична и прочие „поезия”, която прави упорити и нещастни опити да ни развълнува и размисли…
Поезията на Йонко Йонков е „чиста”, „екологична” и „ земна”, като премълчана, отлежала и преживяна житейска мъдрост. Затова всички стихотворения „звучат” в единна симфонична тоналност; вярно, искрено и човечно; затова още с първия си стих грабват не само вниманието, но и доверието на читателя. Вярвам, че и най-претенциозният читател няма да открие в тези 30 стихотворения фалшиви ноти и шаблонна образност, дидактична показност и затлачване на поетичната мисъл със сложна и самоцелна метафоричност, която често само авторът си я разбира.

Врабчета верни, рошави врабчета.
Страната си не биха те сменили
за чуждите прехвалени полета,
останали без дом, без глас и сили.

Дори когато мраз скове земята,
настръхнали и гладни пак чирикат.
Не искат хляб и милост за отплата -
на врабешки език при тях ни викат.

Цитирах цялото стихотворение „Врабчета” не само като илюстрация на „чистата” и „земна” поезия, съхранена в книгата, а и като защита на класическия стих, на който, както виждате, могат да се поставят и осмислят големите съвременни теми за родолюбието и националната принадлежност на „врабчетата” - децата на родната си земя…
Втората ми приятна изненада от „Премълчани истини” се отнася до подхода на автора към темата. Удивително естествен, „тих и нежен” подход, промъкващ се някак незабележимо, инкогнито, към поетичния образ и метафората на поантата. Ето го малкото стихотворение „Самота”, в което по свой, неповторим начин авторът по своему коментира голямата тема за самотата на човека в обществото:

Навлизам бавно в самотата
и тя навлиза също в мен.
Безмълвно мачка ми душата
и ето, че съм притеснен

от тази самота във мене
и другата - да съм сред вас…
И двете, като тежко бреме
ще нося до последния си час.

И още нещо силно ме впечатли в поезията на Йонко Йонков: съдържанието на кратките стихотворения, в които преобладава житейският опит и житейската мъдрост на автора. Може би заглавието на стихосбирката подвежда към асоциации за премълчани, неудобни или опасни политически истини? Нищо подобно! Лично аз тълкувам наименованието като неказано и ненаписано до сега откровение, като отлежала мъдрост, като синтезирана изповед. Това е всъщност съдържанието на стихотворенията, насочено към вечни и злободневни теми, към значими обществено-социални размисли.

Нраве мой необуздан,
съвест моя пряма!
Във житейския капан
въздух сякаш няма.

И ти идва да крещиш…
Да поспориш с Бога.
Себе си да победиш
със нестихващ огън.

Има нещо в същността
дяволски човешка.
Грешен код на вечността
или моя грешка.
                           „Код”
Струва ми се в това начално, програмно стихотворение е заложена тематичната насоченост, философията и посланието на поетичната книга.

Бих цитирал и други сполучливи стихотворения в стихосбирката, ако редакцията на в-к „КИЛ” не беше ме изпреварила, докато умувах над този мой отзив. И то с приятна изненада, публикувайки в каре 9 от най-стойностните стихотворения от „Премълчани истини” на Йонко Йонков в септемврийския брой на вестника! Затова умишлено съм се ориентирал към други примери…
Това ми дава повод да кажа, колко е важно и редакторското каре, така дилетантски и незаслужено пренебрегвано напоследък от „велики” автори и издатели. Защото познавайки добре творческите възможности на поета и редактора Симеон Илиев, вярвам, че безспорна е неговата заслуга за успеха на книгата. Както и талантливият, всеотдайният поет, художник и творец, д-р Петър Костов, който е изготвил прекрасната корица със символика, покриваща основната философска и житейска тематика на книгата.
В заключение ще ми се да напиша не познатото „На добър час, млади поете с втората си книга!”, а нещо по-различно: „Здравей, Трета, творческа възраст! И… Трета поетична младост!” Защото стихосбирката „Премълчани истини” от младия пенсионер Йонко Йонков е приятна изненада и вдъхновение за всички нас, все още пишещите и печатащите книги от Третата възраст, че живата поезия няма възраст. Нито земен край!