Георги Михалков

Казах на мама, че отивам да си търся късмета и тръгнах. Тя нищо не продума. Само кимна с глава. Знаеше, че рано или късно ще тръгна и ще я оставя сама. Знаеше, че така трябва да бъде. Някога, много отдавна, преди да се родя, и тя е казала на майка си, че тръгва и е тръгнала. И нейната майка, баба ми, нищо не продумала и не я спряла. Може би и тя само е кимнала с глава.
Знаех, че в големия град няма да е лесно, но исках да покажа на себе си, че съм силна и че ще изплувам, че няма да се удавя. Тръгвах от дъното и трябваше да изплувам, трябваше да стигна някакъв бряг. Нямах друг избор. Или да остана при мама на село, или да тръгна. Мама, която нищо не каза, знаеше, че трябва да тръгна.
Големият град е страшен, но аз си казах: няма да се уплаша. Ще бъда смела. Бях на осемнайсет, а когато си на осемнайсет, мислиш, че всичко и всички са на твоя страна. Нямах нищо, само едно сърце. Нямах пари, нямах дипломи. Бях сама и си казвах, ако ще се боря, искам да се боря сама, никой да не ми помага, на никого да не разчитам. Искам да видя мога ли.
В един вестник, по-скоро в скъсана страница от вестник прочетох, че в една нова частна болница търсят санитарки. Намерих болницата, макар и доста трудно. Лутах се, вървях, качвах се на автобуси и трамваи, после пак на автобуси, но я намерих. Беше почти в края на града, до гората. Влязох и един мъж ме спря на вратата. Показах му страницата от вестника и му казах защо идвам. Изгледа ме от главата до петите. Не беше млад, по-скоро възрастен, с широко грубо лице, сякаш издялано с длето, с черни като катран очи и недоверчив изпитателен поглед. Една цяла минута ме оглеждаше, после влезе в кабинката си и се обади на някого. След десет минути дойде пълна жена на средна възраст с бяла престилка.
- Ела - каза ми и ме заведе в стая на втория етаж.
Започна да ме разпитва: как се казвам, откъде съм, защо искам да работя тази работа. Предупреди ме, че работата е тежка. Трябва да се грижа за болни хора, някои много тежко болни, други капризни, изнервени, меко казано - луди. Работа мръсна и неблагодарна за не много пари. Отговарях на въпросите й кратко. Когато ме попита омъжена ли съм и имам ли деца, само й казах:
- Не.
- Добре - погледна ме тя. - Ще те вземем. Най-голямото ти преимущество е, че си млада. Досега идваха само пенсионерки, а ти си млада и хубава. Тук трябва да работят млади и хубави момичета, които да се усмихват и да дават надежда на болните. Младостта е надежда, илюзия, че светът е радост и в него няма болка и страдание.
Започнах работа. Дадоха и на мен бяла престилка и малка бяла шапка. От горе до долу бях в бяло. Като се погледнах в огледалото не можах да се позная. Приличах на бял ангел. Само очите ми светеха като лъскави черни копчета, а веждите ми бяха като запетаи.
Работата не беше лесна, но се стараех, защото мама ми беше казвала, че няма срамна работа и за да ми е сладък хлябът, трябва да искам да работя. Около мен хората бяха болни и се мъчех да им дам надежда, както беше казала сестрата, която ме взе на работа. Усмихвах се и от моята усмивка восъчните им лица просветваха, а сухите им устни прошушваха „благодаря”. Винаги бях там, където имаше нужда от мен и усещах, че вече плувам нагоре, към повърхността на морето, в което скочих, когато тръгнах от село. Исках да стана медицинска сестра.
Един ден главният лекар ме спря. Беше ме виждал и друг път, но досега никога не ме беше спирал.
- Как се казваш? - попита ме.
Вдигнах глава и отговорих:
- Жана.
Беше около трийсет и пет годишен, а вече главен лекар. Всички казваха, че се справя и с най-тежките случаи. Висок, строен с тъмна чуплива коса като кадифе и с очи като едри гроздови зърна. Носът му, леко орлов, го правеше строг.
- Хубав глас имаш, Жана - каза той по-скоро на себе си, отколкото на мен.
Не разбрах защо говори за гласа ми. Гласът ми нямаше нищо общо с работата. Аз миех, чистих, носех прибори, бутах колички и почти не говорех. Защо ли се интересуваше от гласа ми? А може би и той не беше съвсем добре, както болните тук?
Попита ме:
- Можеш ли да четеш?
И това ме слиса. До този момент никой в болницата не ме беше питал дали мога да чета. Погледнах го, за да се уверя, че говори сериозно, а не се занася с мен или не си прави някаква шега, а този ден не ми беше до шеги, но той ме гледаше така, сякаш искаше да надникне в душата ми. Отговорих му, че мога да чета, че съм грамотна и съм учила в гимназия, за да не си мисли, че съм някоя от ония учили-недоучили.
- Добре - каза. - Младежът, който е в пета стая, на втория етаж, е в кома. Имам една идея. Всеки ден ще отиваш при него, ще сядаш до леглото му и ще му четеш на глас.
- Какво да му чета? - не разбрах аз.
- Книга.
- Каква книга?
- Каква! Някакъв роман или книга с разкази - каза той малко рязко. - Бих искал да видя дали това ще му помогне.
Помислих си, че докторът напълно е превъртял или току-що започва да полудява. Как така ще му чета и той ще излезе от комата. Какво си мисли главният? Лекарствата не могат да помогнат, та четенето ли? Болницата да не е училище? Бях готова да се разсмея, но докторът ме погледна строго.
- Разбрахме ли се? От утре сутринта започваш да четеш!
- Добре, докторе.
- И не много бързо. Бавно и ясно!
- Да, докторе, бавно и ясно.

Когато вечерта се прибрах у дома, се замислих каква книга да взема. В стаята, в която живеех под наем, нямах никакви книги. Не носих със себе си книги, а и откакто бях тук, не бях купувала книга. Бях сигурна, че няма да имам нужда от книги, нито от романи, нито от разкази. За какво ми бяха книги, какво ли щяха да ми помогнат? Изведнъж се сетих, че първата седмица, когато пристигнах в града и не познавах никого, бях седнала близо до пазара. До мен стояха двете ми торби. Хората минаваха без да ме погледнат. Може би са си мислили, че съм седнала да прося. Както бях навела глава, уморена от скитането из града, усетих, че някой се спря. Вдигнах глава. Беше младеж, няколко години по-възрастен от мен, може би студент, облечен в черно износено яке, с дълъг шал и с черна шапка. Очите му бяха зелени като ментов сироп. Държеше в ръката си книга и ми я даде:
- Вземи - каза - прочетох я. Прочетох я и ми хареса.
Набута ми книгата в ръцете и си тръгна. Проследих го със съжаление и си помислих, че лудите стават все повече и повече. Погледнах корицата на книгата. „Почивка на Карибите”. Е, някои хора са успели дори да почиват на Карибите, казах си, а аз съм седнала тук, на този пазар да си почина от безсмисленото ми скитосване. Мислих да хвърля книгата в първото кошче за боклук, но не знам какво ме накара да я бутна в торбата. Оттогава си стоеше в торбата и бях забравила за нея. Сега се сетих и реших да я извадя и да я взема утре със себе си в болницата.
На другия ден сутринта влязох в стая номер пет. Стаята беше светла и в нея имаше само едно легло, на което лежеше млад мъж, може би двайсет и осем или трийсетгодишен. Лицето му - бяло като тебешир, очите затворени. Ако човек не знаеше, че е в кома, ще си помисли, че спи дълбоко. До леглото имаше стол. Седнах и разтворих „Почивка на Карибите”. Започнах да чета първия разказ, „Бялото вълче”. Разказваше се за момчета от дом за изоставени деца. Четях без желание. Бях убедена, че няма никаква полза от моето четене на глас, но трябваше да чета. Главният лекар можеше да дойде да провери дали добре си върша работата. Четях бавно, както ми беше казал, и неусетно ми стана интересно. Представих си момчето от дома за изоставени деца, осиновено от семейство от Норвегия. Помислих си, че наистина стават чудеса. Едно момче, циганче, без родители, попада в дом за изоставени деца, осиновяват го в Норвегия, то пораства и става инженер. Мислех си, че и с мен може да се случи нещо подобно. Ще стана медицинска сестра, ще започна работа тук, в тази болница, и може би ще се омъжа за някой млад лекар. Ще имаме деца и ще бъдем хубаво семейство. Не исках много от живота: да имам работа, семейство и деца.
Четох около час и от време на време поглеждах към младия мъж до мен. На гладкото му като порцелан лице не трепваше нито едно мускулче, нито един нерв. Мислих със съжаление, че никога няма да се събуди и никога няма да излезе от комата. Напразни са усилията и експериментът на главния лекар.
На другия ден пак влязох в стая номер пет и пак разтворих книгата. Четях, но не ме напускаше съмнението дали има полза от четенето. Питах се дали гласът ми стига до младежа, а може би по някакъв начин съзнанието му възприема това, което чета, може би разбира историите, описани в книгата, може би го вълнува гласът ми и дали не изпитва желание да ме види, да разбере как изглеждам, да поиска да отвори очи и да види лицето ми, очите ми. Какво е комата? Каква тайна и загадка е? Как човек изпада в кома и как после, след дълго време, отново идва в съзнание?
Няколко седмици четях и неусетно историите от книгата ме увличаха. От време на време поглеждах към младежа и му говорех. Питах го как се чувства, харесват ли му разказите и дали и той като мен си представя описаните герои.
Един ден, след като четох близо час, внезапно ми се стори, че младежът до мен помръдна. Погледнах изплашена към леглото. Седях неподвижна, вперила поглед в лицето му. Сигурно така ми се беше сторило, а може би ми се искаше да помръдне. Наведох глава към книгата, за да продължа четенето и изведнъж усетих, че той наистина помръдна. Погледнах го. Много бавно отвори очи, впери ги в тавана, после се обърна към мен. Стоях като препарирана и не смеех да си поема въздух, сякаш пред очите ми възкръсваше човек.
- Къде съм? - с шепнещ глас попита младежът.
- В болницата - отговорих аз.
- В болницата ли? - повтори той. - Какво правя тук? Как съм попаднал тук?
- Не ставайте - казах и натиснах звънеца, за да повикам дежурната сестра.
Само след минута в стаята влезе дежурната сестра.
- Сестро! - почти извиках. - Болният излезе от комата!
Сестрата не можа да ми повярва и се надвеси над леглото.
- Да.
Извика главния лекар. Той дойде и първите му думи бяха:
- Невероятно! Може би моят експеримент с четенето помогна.
Бях щастлива. Не можех да повярвам, че моето четене върна към живот младежа, а може би не четенето. Но нещо в мен ме караше да вярвам в силата на словото и сякаш ми казваше: словото прави чудеса!

София, 26. 11. 2013 г.