ВДЪХНОВЕНИЕ
ВДЪХНОВЕНИЕ
Тая нощ в мойта розова стая
на таванския счупен етаж
пиша рими, задрасквам, гадая
за какво ли той мисли сега.
И мечтая в класични куплети
да възпея две светли очи.
Сякаш слънце във стаята свети,
бяло лято разлива лъчи.
А нощта е тъй тъмна и мокра,
че навън би замръзнал човек.
Гледам как по стъмените покриви
са размазани сажди и снег.
Но внезапно изплака ли някой?
Чу се звън на строшени стъкла.
Тъмна сянка се метна във мрака
зад стобора на срещния склад.
От площада стражарят изсвири.
После изстрел процепи нощта.
Някой скитник ли гладен подири
къшей хляб и намери смъртта?
После пак тишина. Зад стобора
двете сенки се виждат едва.
От театър се връщаха хората
със последния нощен трамвай.
Вдъхновение бяло, върви си!
Напуснете ме, светли очи!
Мойта черна помътена мисъл
в тишината тревожно мълчи.
РОМАН БЕЗ ЛЪЖА
Когато майка й умря -
тя нямаше петнайсет.
Като наследство й остави
един съдран юрган,
два стола, маса,
сметка при хлебаря
и… своята омраза към света.
Така растеше малката.
Като совалка
я блъскаше животът тук и там…
Зачената в псувни и във проклятия,
родена в черна нищета,
подкара своя кучешки живот.
А имаше едни очи, които
проправяха й смело път към ада.
Бе свежа въпреки глада,
бе млада,
и - без да бъде Богородица -
един прекрасен ден без мъж роди.
И като Гьотевата Маргарита,
сломена от срама,
без близки или свои да попита
(нали бе на света сама),
във ужаса пред гладна смърт
детето си уби.
И ето че в затвора
наказаха греха й хората.
Тя своя кръст понесе в изнемога,
но недочу отгоре глас:
„Спасена е!”
Защото тя не вярваше ни в дявола,
ни в бога…
Изпъдена от прашния тютюнев склад,
сменяваше врати и господари.
След туй - по свойте стръмни стъпала
животът я повлече във калта.
Редица дни без покрив,
скандали, арести, нагайки
и в най-добрия случай… болнично легло.
Така вървеше в своя път надолу…
Като бездомно бясно псе,
замерваха я с камъни отвсякъде.
Но тя не беше Магдалина от Магдала
и под високите ливански кедри
не срещна тя Исуса Назарянина,
не падна ничком в светите нозе,
не зацелува прашните сандали,
за да я спре той в стръмния й път.
Но сблъска се
с един от тия,
що някога
прекроткият богочовек изгони
с камшик от храма божи.
Той бе един червенокос старик,
с луничаво лице,
със пълни джобове
и със опразнена душа…
И във какво виновна беше тя,
че посред счупени бутилки от шампанско,
сред серпантини и цветя
намериха студения му труп,
а във вкостените му пръсти -
два кичура от нейната коса?
С разтворени зеници, полугола
намериха я върху пода хората.
И ето - пак я дебнеше затвора.
Да би излязла днес от гроба майка й,
не би познала своето дете -
а то едва навършило бе двайсет!
ПЕСЕНТА
Звън на стада отеква нейде в нивите.
Препуснал от далечен, топъл край,
луд беломорец е размятал гриви
и като кон препуска и играй.
Реката бърза в росната долина.
А кучето лениво зажумя,
за миг се срещу слънцето прозина
и легна върху топлата земя.
Едно момченце с разкопчана пазва
седи на припек в слънчевия двор
и гледа лястовичка как прорязва
с крило небесния простор.
То дяла свирка от върбово клонче,
усмихва се и се заслушва как
в обора младото и плахо конче
пръхти край майка си, потупва с крак.
Момчето взема свирката, дочуло
как многогласно пее пролетта.
Опитва я веднъж и дваж, надува…
Така се ражда песента!
ДЪЖД И СЛЪНЦЕ
Трепери въздухът от свежест
и кестените край зида
са като плакали. Поглеждам:
и дъжд, и слънце през дъжда.
Кръвта във жилите ми плиска
като вълните на река,
през пролет придошла, и искам
да съм дете и все така
да ме докосва като ласка -
танцуващ - пролетният дъжд
и за смъртта, що ни очаква,
да не помисля ни веднъж.
Дъждът вали. Навред мирише
на топла, овлажняла пръст.
Дървета, камъни, лишеи
излъчват дъх околовръст.
И знам: във тоя миг в гората
се пуква гъба и живот
под всяко камъче се ражда,
и без да знае за какво.
И аз не мисля за какво -
но да живея само искам,
пък ако ще да съм дърво,
мушица, мида или птичка.
ПЪРВИТЕ ЛЪЧИ
Снегът, стопен, с бълбукане протича
и пей във водосточните тръби.
На припек седнало едно момиче,
пред прага мълком врабците следи.
Те идват вкупом, карат се, чирикат,
кълват се зарад няколко зрънца…
Кръвта напира стоплена и близка
във малките им птичи сърчица.
Момичето на всичко днес се радва:
на цъфналия вчера кукуряк,
на слънцето, разсекло като с брадва
наполовина слънчевия праг.
Но ето че помръдна със ръце
и врабците уплашени се пръснаха.
В калта остават стъпките трипръстни
и ни едно забравено зрънце.
ЗЕМЯ
Хаплив и злобен, есенният вятър
измита прашния коларски път.
Като жребец препуска из полята
и от дъха му храстите свистят.
Прегъва одве голите тополи,
в небето сиво върхове заболи.
И гледаш как прииждат тук звената -
познат ти е трудът им упорит.
И всичко ти е толкова познато -
стърнища, ниви, пасища, гори…
Като че тук си идвал много пъти
и жив е в тебе всеки спомен скътан.
Като че до насита си погълнал
по сенокос упоен дъх на смин
и тия морави вълнисти хълмове
ти сякаш си пребродил до един.
Познаваш като свои тия хора,
които вечно със земята спорят.
И купите сено, далеч наклякали,
и дюлите си виждал в розов цвят,
и росните лъки с червени макове,
що като флагчета в зеленото трептят.
А грохота на камиона чу ли?
Препълнени със щайги кехлибар,
те носят дъх на ябълки и дюли -
награда за труда - и щедър дар.
Земята е навред една и съща -
на любовта с любов отвръща.
МЪДРОСТ
Край нас е мрак. Ни месец, ни звезди.
Далеч, далеч примигат светлините
и София невидима блести -
разискрен наниз, пръснат в равнините.
А прясно окосената трева
дъхти на див овес и детелина.
Под пейката щурец цвърти едва.
Ти стискаш пак ръката ми изстинала…
Кой казва, че не радва старостта?
Ний всичко във живота сме познали.
Какво са щастието, любовта
и устните за ласка зажъдняли?
Седим във тъмното. Нощта край нас трепти.
Днес всички пътища от нас са извървяни.
Нощта ни сякаш гали с топли длани
и в тая тишина ми стигаш само ти.
