Благой Димитров

От детската си люлка, побелял, към теб се взирам,
Родино моя, обедняла и измъчена!
Разтворил се е сякаш ада и са плъпнали вампири
по слънчевата шир, от луди радиации облъчена.

Какви синовни думи да ти кажа
пред тия грозни гледки на промяната,
когато в две тържествени посоки по паважа
изчезва някъде или от някъде прибира се измяната?

Макар и притеснявана, нима не беше сита и обута,
та всичко нечестиво е уста раззинало
да плюе, да отрича, да разбута
дори и птичите гнезда, понеже имат кално минало!

По-свидна си ми днеска в мъката си търпелива,
страна, целуната от Ботевите четници
и пак орисана мизерията на духа да ни убива
и майката, Страшника раждала, да ражда клетници.

Обратни времена! На чуждото тепърва да се трудим!
Престъпниците да ни учат на решителност…
Това е жив кошмар, от който някога ще се събудим
и няма да повярваме, че е било действителност.