Георги Н. Николов

Село - голямо или малко, скътано в гръдта на Кипър. Със свой кмет, бакалница, училище и църква, то прилича на микроскопична държава в държавата. В която минало, настояще, бъдеще и вяра в отвъдното се вплитат в причудлива реалност. Тук Емилиос Солому гради панорамата на романа си „Като птичка бързо отлетя”, издаден на български от Пламък, С., 2013 г. Върху нея ще проследим и съдбата на малкия Вангели, заедно с връстниците му Костис и Ставрос и още цяла галерия човеци, орисани по страниците да съществуват, да се борят за насъщния залък и да умрат, когато им е писано. Следвайки пътя на дедите, по който, сякаш върху неравен калдъръм, ще поемат и следващите поколения. Тук времето сякаш е спряло. Някъде като мираж остава градът. Само загатнат, че съществува и предлага разни хубави неща. На село е друго: „Не ми беше трудно да разбера, че за да живее човек, трябва кървава пот да тече по челото му. Че баща ни трябваше да работи като скот далеч от дома, за да не бъдем гладни и боси, за да ни дава надежда, че мечтите ни ще се сбъднат”. Върху този кодекс на страдащото съществуване Вангели се опитва да опознае света. Да надникне зад паравана му, където скрити механизми ни тласкат да бъдем добри, или лоши, неумолимо отброявайки зърната на дните. Битовият интериор в книгата е изчистен от излишни детайли, с които социалната периферия и без това не изобилства. Делникът силно напомня Прокрустово ложе, правещо хората тук почти еднакви. Защото вчерашният коловоз на случващото се е предначертано „утре” и всичко се повтаря. Наистина, „появата” на Антихриста внася плашещо разнообразие. После отново нервно спокойствие връща селото в познатото русло от тегоби. По-различни са лудият просяк Фанурис и живеещият в пещера Михаилос, допълващи галерията от несъмнени архетипажи - на отец Стилиянос, кир Андонис, лошият Теоклис, красивата Марта, бакалинът Лукис и разбира се, семейството на момчето. Дълбоко в себе си, съвсем смътно, то се противи на рутината. Иска да опознае енигмата на света не чрез традицията, а с опита на своето лично „аз”. Вангели е търсеща, неспокойна натура. Той съзнава, че редом с човешкото общество, макар в друга плоскост, пулсират сходни общества. Със свои задачи и цели. Може би - със свои копнежи и надежди. Асоциацията с мравуняка не е случайна. Призвана е да направи паралел между привидно безсмисленото лутане на насекомите и неговите съселяни, стегнати в примката на вечни потреби: хляб за плътта и малко радост за душата. Анималистичният елемент в романа е много силен и въздействащ. Напомнящ, че сме част от планетарното цяло и едновременно - негова различна, доминираща с правото си да мисли проекция. Но само толкова. Защото всички - и хората, и безсловесните твари, сме обречени на антибезсмъртие. Опитваме се да не мислим за крайния финал и губим време в мимолетни химери: „Като мравките се борим тук върху тази земя. С една мечта: да ни поникнат крила и да полетим като птиците. Мравки и птици. Със счупени крака, с пречупени криле”. По страниците крачат представители на различни поколения. На едни от тях са останали само спомените, които ги измъчват (дядото на Вангели не може да забрави рано починалите бебета-тризнаци, прегърнати в смъртта ), други се реят единствено в делника. Редките празници разкъсват ежедневието като камък, хвърлен в блатна вода. За тях се говори дълго - до следващото необичайно събитие. Такова е заровената чудотворна уж икона, на чието място отец Стилиянос гради параклис. За спасение на човешките души и за прошка от Бога. Всяка следваща глава в книгата насища с цветни щрихи разказваното от Солому. Но романът не е битов, а социално-психологически. Авторът има за цел не само да разкрие физиономичността на кипърското село, а да го превърне в осезаеми, последователно сменящи се декори. Между които, в „мъжката” и в „женската” им половина  ще търси себе си Вангели. Този процес е донякъде мъчителен, макар всяко дете да е любознателно. Героят постепенно осъзнава, че не е готов да стане част от това, което вижда. Не е съгласен да се подчини на традицията, безропотно да я следва, разтваряйки се в познатата й прегръдка. Но не открива и път, по който след съзряването си да бъде „различен”. Още е твърде малък, за да осмисли вярната посока. Да замени селото с друг тип взаимоотношения в града. Там по улиците човешката матрица е кодирана с печата на мащабността и с правото да бъдеш различен. Да не си непременно равен с останалите по социален признак и по начин на мислене. Да имаш собствена философия за появата си в обществото. И да прекъснеш без колебание пъпната връв на спомените, връщащи съзнанието назад. Вангели е знак за промени в нравствената конструкция на човека. Времето го тласка напред и той му се подчинява чрез трезвата преценка на авторовата мисъл - вярно оръжие, когато одухотворената личност търси стойностната си реализация. Наистина, детето - герой на романа иска да стане миньор, за да помага на семейството. Води животните на паша, участва в игри с Костис и с братовчед си. Това е видимата част от същността му. Другата, лутащата се, засега няма алтернатива и трябва да умре: „Един невероятен гръм разтърси цялата вселена. Една светлина, по-ярка от слънцето освети за миг всичко. След нея остана празна гъста чернота. В устните ни влезе огън, мина през гърлото, през дробовете ни и излезе през ребрата… Телата ни се валяха в калта. Почернели. После настана пълно спокойствие. Почти блаженство. Като че ли сега се раждах…” Смъртта затваря поредната, но не и последна страница в кратката сага на Вангели и семейството му. Той ще се появи отново във физическия образ на бъдещия си брат. Щафетата за биологична реинкарнация е грабната, а копнежът за щастие никога не е изтриван от паметта. Но съществува ли щастие? Според Емилиос Солому то е само шепа светли мигове в тъмните ни души. Всеки сам трябва да прозре смисъла им и да прецени дали го правят спокоен. Уравновесен. Посрещащ зората на утрешния ден в мир със себе си. В грубостта на битието и в алегорията на мечтите, които рядко можем да докоснем. Хората-мравки имат правото на избор. Да се скрият зад изпитаното векове наред его, даващо измамна сигурност и еснафски покой. Или да признаят, че светът е безкраен с палитрата от светлосенки. В които са втъкани понятията за добро и зло, за нравствено извисяване, или духовно падение. Образите на всички персонажи са незавършени, предадени в бегъл контур. Наподобяващ навярно и нас, читателите. С разказа си авторът ни предлага избор. Да преценим сами какви сме и как изглеждаме върху единството от време и социално пространство. Където и да се намира, човек е изправен пред крайъгълна дилема: защо е роден и каква е неговата роля в кратките мигове, дарени му тук, на Земята. А още - дали е вярно копие на Създателя? Или ще разчупи общоприетите рамки за понятието „личност”, за да се превърне във вестител на нови нравствени ценности. И дали някога пътищата ни с Бог ще се разделят в името  на неясно еретично познание? Все въпроси, които Емилиос Солому поставя с правото на творец-изследовател. И авторски разсъждения за смисъла на понятието „щастие” чрез цената на добронамереното познание: за живота, за битието и мястото на отделната човешка прашинка в него. Върху старината на селската традиция в родния му Кипър той надгражда схващанията си за хода на съвременната история. Допълваща цивилизационните стойности с нови изисквания към мислещото множество. Утре тя също ще бъде история - пред бъдещето и пред невъзмутимия лик на вечността. Така човекът, макар и тленен, е дарен с мотивацията да бъде първооткривател на всичко, което го заобикаля. Материално, духовно, осезаемо, или не. И едновременно - негов съзидател за идните поколения. Защото животът е вечен кръговрат, в който сме случайни гости. Дали ще оставим ярък спомен, или не, зависи само от нас и от генома, завещан на следващите люде…

Емилиос Солому е автор и на романите „Плашилото”, „Брадва в ръцете ти”, „Дневник на аферата”, които навярно също биха привлекли българския читател така, както разглеждания „Като птичка отлетя”. Бих добавил, че съдържанието на тази книга с кипърски адрес разглежда общочовешки теми. Затова съм убеден, че ще намери радушно посрещане сред мислещата аудитория не само в родината си и не само у нас. Та нали светът е дом на всички мислещи същества?..