Христо Банковски

(Едно пътуване до Гърция)

ПОСВЕЩЕНИЕ

Идва мигът на големите метафори… Мълчи!
Не е време за думи,
не е време за нищо,
не е време дори за любов.
Нека портокалова Гърция в южна мелодия да прозвучи,
нека ти поднеса нейния релеф: като мене -
                                                              и нежен, и суров.

Ти си едно невероятно момиче.
Аз трябва за твоята любов да узрея.
Благодаря ти, че ме обичаш!
Благодаря ти, че живееш!

***

Идва Мигът… За този миг пътуваш надалече,
за него правиш всичко и ето го - пристига…
Бъди Фауст! Задръж го в тая божествена вечер!
Окови го завинаги с невидима златна верига!

Ти вече нямаш думи - древните богове ги взеха.
Ти вече нямаш име, нито плът -
целият от метафори си извезан.
Нямаш нужда от хляб, нямаш нужда от дрехи -
сега си само един гол инструмент за поезия.

Идва Мигът…
Не ме интересува работа,
не ме интересува нищо.
Не ме интересува , че може да не спя, че чувствам слабост,
че главата ми пламти като циклопско огнище.

Днес, между другото, станах и кръводарител.
В мене вече няма никъде кръв, освен във сърцето:
останалата ми кръв се превърна на ритъм,
останалата ми кръв изтече в стихове.

Ти ме познаваш и не ме познаваш.
Сега вече няма шега.
Сега през сини и топли метафорични морета минавам.
Сега съм поетът.
Виж ме сега.

Освежен от една голяма любов и от едно голямо пътуване,
пълен с ухаеща красота, със сърце като южен плод -
целувам, сънувам, лудувам и плувам.
Господи, аз съм щастлив човек!
Какво да искам повече от тоя живот?

***

Магнетофонните ленти на паметта и сърцето
записват всичко удивително безпогрешно.
Фотоапаратът е излишен. Едва ли ще позират боговете
от Олимп и Делфи. Снимкоманията е смешна!

Аз тръгвам да правя своите записи
сред зелените океани на тая пролет.
Дъжд от слънце и скорост върху косите ми капе…

З а п и с п ъ р в и: С о л у н.

Една целувка ме изпрати -
тя пресуши буйния дъжд върху моите устни.
Мокри софийски павета. Хубав български вятър…
Автобусът препусна.

Вечеряме в Солун, край брега на Егейско море,
на Бяло море, побеляло от толкова битки за него.
Луната - сребърен плуг - меките му вълни оре -
вълни, уморени от кораби, от цветни фотоси и от жега.

Вечеряме в Солун и пием гръцки песни,
с бавни глътки мезе - тяхното вино „Рецина”…
Една мелодия като риба в морето плесна
и то стана още по синьо.

Вечеряме в Солун… Ах, тая луна!
Защо така поразително напомня царски шлем?
Като кирилски букви светят вълна след вълна…
Ние трябва най-възпитано да ядем.

Ние можем да мислим за тия неща
                            /поне който се сеща за тях/,
който не мисли за шарените гръцки магазини,
но не бива да ги казваме гласно - от страх
да не обидим нашите домакини.

…Един цар прободен умира - рапсодия в черно,
черна българска рапсодия, в която всеки звук пари…
Иде ми да се напия в тая таверна,
но се сещам, че не съм в България!

Там може всичко. Там си е наша земята,
и властта е наша, и всичко е наше.
Сигурно съм изглеждал много смешен и малко уплашен…

З а п и с в т о р и: А т и н а.

Погледни от Акропола - Атина е прекрасна отгоре:
огромна бяла амфора на брега на Бялото море.
Един бял сън. Един древен прозорец,
една класическа музика, която не може да умре.

Идва Мигът на големите метафори… Мълчи!
Не е време за думи,
не е време за нищо,
не е време дори за любов.
Богиня Атина ме гледа със своите вечни очи
и аз преставам да бъда варварски суров.

Нощта е предизвикателно синя.
Нощта е кротка и хубава като упоена от мъжки чар жена.
Атина - мръсна сводница и прекрасна богиня,
Атина - златен портокал под лунната светлина.

Всеки трябва да има в душата си един Акропол,
където да пази своята най-голяма любов.
Нека орди от варвари по вратите му тропат.
Нека светът се променя. Неизменна е всяка любов!

Мисля за поетите на Гърция - мъртвите и живите -
тук на Акропола, точно тук.
Спомням си Човека с карамфила - кръвта му в мене прелива
с бавен и тържествен звук.

Спомням си един достоен мъж. Една „Лунна соната”,
която сега звучи неизвестно къде.
Галя с ръка древния елински вятър
и чакам някой весел бог над мене да се наведе.

Димчо, виждам твоята сянка на Акропола.
От щастие ти си безумен:
поезия в тебе протича като широка южна река.
И в сърцето ми прозвучават сладките български думи:
„Аз искам да те помня все така!”

Едно момиче е с мене. Едно северно българско момиче -
нищо, че вече ме сънува в София.
То сега на някаква изящна амфора ми прилича,
на древна класическа строфа.

Трева расте край храмове и партенони,
трева, надживяла всеки блясък и всяка суета.
Но както тогава, и днес - над развалини, гробници
                                                                           и закони,
смъртен и безсмъртен - прелита огъня на любовта!…

Тия дни съм много щастлив - и това е тъжното.
Спомени ме нападат като яростни вълци.
Но аз трябва да правя записи - просто съм длъжен.

З а п и с т р е т и: Г ъ р ц и я.

Гърция - препечен хляб под слънцето,
огромен, топъл, лунен Пантеон на Байрон.
Хванала ме е такава щастлива безсъница,
че мога по цели нощи със себе си да разговарям.

Край Бялото море нямам черни мисли,
но закопнях за един снежен връх - например Мусала,
за неговите потоци - чисти като истина,
за неговата стихия - прекрасна и зла.

Гърция, аз съм от ония древни варвари,
които са обсаждали Солун и твоите византийски стени.
Но в тоя съкровен миг, на варварина повярвай:
нямаше да ги превърна в развалини!

Превърнаха ги други… После времето превърна и тях
на пепел - студена и безстрастна,
на тъжен исторически грях…
Всичко е ясно.

Едно момиче отново до мене застава.
Колко ми липсваше - не може да се разкаже.
Какво преживях в Гърция, казано направо,
също не може да се разкаже!

Твоята сянка в маслинената егейска нощ ме обвива.
Постой още! Не бързай за София! Така ми е добре.
Душата ми е топла и красива
като това море.

Спомените плуват - златни флотилии в мен.
Спомените скачат като делфини.
Изгрява - древен оракул - новия ден.

З а п и с ч е т в ъ р т и: Д е л ф и.

Щастлив е тоя, който знае съдбата си,
два пъти по-щастлив е оня, който не я знае.
Люлее ме черен оракулски вятър…
А моята съдба? Каква е тя, каква е?

Дори Пития е била безсилна да предскаже,
че с луксозен рейс ще пътувам до нея.
Делфи ми прилича на старец - оглупял от фотоапарати,
но все още важен,
все още с илюзията, че живее.

А животът е отминал отдавна -
сега има само вкаменени следи от туники, страсти
                                                                         и любов.
Ние се движим бавно, гледаме бавно.
Оракули има и днес - в тоя свят: неузнаваемо нов.

Най-добрият оракул е поета -
той предсказва света и себе си в своите стихове.
Лентата се върти. Всичко записват паметта и сърцето…

З а п и с п е т и: г р ъ ц к и б о г о в е.

Вярвам във веселите гръцки богове -
закрилници на виното и любовта.
Като огромни жертвеници се издигат егейските брегове
и аз с одисеева лудост тръгвам по света.

Моля се на Афродита, буйните страсти не крия,
моля се отчаяно - на всичко готов.
Предпочитам я всякак пред дева Мария…
Богиньо на любовта, дари ме с вечна любов!

Нищо, че Партенонът е вече обрасъл с трева
и като древни туники припламват макове.
Не вярвам, че ще умра и ще изчезна напълно след това,
не вярвам, че завинаги ще ме погълне мрака.

Искам да живея буйно и шумно, от творчество да страдам
и с блясък на амфора разточително да светя.
Богиньо Афродита, нека целият ми живот бъде младост,
нека запазя все така пролетно сърцето си!

И нека Зевс хвърля своите олимпийски мълнии -
запалвам като свещ червена чаша в чест на Дионисий.
Хармонична и нехармонична - душата ми е пълна
с богове,
с безбожна еретична мисъл.

Нека Зевс ме прикове върху тази скала,
където светят пророческите думи на поезията и любовта.
Те ще бъдат моите Икарови крила,
с които ще прелетя дори над смъртта.

Защото в поезията всичко е позволено, освен бездарие:
мъдрец безумец и дете
живеят във всеки истински поет.
Богиньо Афродита, аз пиша по твоите древни олтари
едно българско женско име, един - с кирилски букви - сонет.

В мене нахлува волна, езическа простота.
Леко ми е, толкова ми е леко.
Чувствам как стиховете светят от щастие и красота…

З а п и с ш е с т и: С о л у н. Х о т е л „Е л Г р е к о”.

Дявол знае как са те превърнали в хотел!
На тоя свят май всичко е възможно.
И аз сега уютно легло съм заел
в тебе - бедния и гордия художник.

Стоя на терасата и мисля за твоите нощи,
оцветени от яркия цвят на Вдъхновението.
Не искам да се гмурна в съня - искам още и още
да бъда със тебе,
да бъда със мене.

Сигурно си бил някога в земния си живот
щастлив, силен, побеждаващ…
Кой знае… Тъжен като твоя тъжен народ -
ти си рисувал, рисувал, рисувал -
до пълна забрава.

Машина за красота. В един немашинен век,
в едно диво Средновековие.
Щастлив художник - равно на нещастен човек,
презрял на щастието милите окови.

Аз пиша за тебе стихове, които искам да бъдат
стройни и хармонични като елински колони,
аз - недостойният син - съм изрекъл своята присъда,
по- силна от всякакви закони.

Защото моите старци стоят някъде далече
и техните сънища към Егейско море плуват.
Защото те никога, никога вече
няма да могат даже до тук да пътуват.

Самотни, изоставени… Кой ще ги нарисува? Питам!
Можеш ли дори ти, Ел Греко?
А аз, за удоволствие, из твоята Гърция скитам
и дявол знае защо - ми е толкова леко!

Но ще нося тежестта на таланта чак до гроба,
затова вярвам - в часа на моята смърт
тяхната сладка, немощна, старческа обич
и богът на Поезията
може би ще ми простят.

З а п и с с е д м и: з л о б а.

                                      На Любомир Чухов

Нека бъде Злобата! Но не над Красотата!
Не злобна злоба, а красива.
Сред бялото дихание на белия елински вятър
сърцето ми внезапно се свива.

Гърция, не дойдох за твоите магазини -
не съм тръгнал на пазар.
Богата и силна е северната ми Родина
и аз помня това, очарован от твоя чар.

Но си мисля за някои наши хора - ако отидат на луната
и там ли ще търсят витрини сред кратерите?
Гледам ги със злоба и с болка в душата -
кой дявол сред тях ме изпрати?!

Кръвта вулканично в мене лудува.
Невъзпитано и предизвикателно се смея…
Поне да можеха както трябва да търгуват,
а те изглежда
и това не умеят.

В такива пазарски истории не вземайте поет със себе си -
не е задължително един поет да бъде възпитан.
Няма да среша злобата си! Не ми е нужен
                                                            целомъдрен гребен!
Гневни метафори
гневно
стиха ми гневен връхлитат.

А после ми става тъжно. Бие час на мъка велика -
нови сребърни гости спират в моята коса.
Навсякъде ме боли. И ми иде да извикам:
- Гърция, искам да изпия всичкия твой „Метакса”!

Поезия не се прави със злоба. Спирам.
И все пак Някой беше казал,
Някой ни беше завещал, когато умира:
„силно да любим и мразим!”…

Излизам на балкона на нашия хотел -
нощта е упоителна, лунна, морско-синя.
Любо, ще си направим ли един коктейл?
По дяволите - магазините!

З а п и с о с м и : г р ъ ц к и т а в е р н и .

Колко са весели тия таверни, колко са шарени,
обвеяни с лекия аромат на „Метакса”.
Те са по-хубави от амфорите стари,
по-живи са от всички древни чудеса.

Акрополите са една бутафория -
фон и декор на онова, което искам да кажа.
А тук, в таверните - пияна - самата история
говори, че днешният ден е по-важен,
дори от нея по-важен!

Време е в ООН-е залите таверни да станат,
време е мирно да пием своите български
                                                          или гръцки вина.
Мисля, че на Балканите
най-сетне наистина
вече няма да има война.

Мисля… Търся Зевс в тая поетична вселена,
по-точно - Прометей - смъртен враг на Зевс.
Таверната е толкова светла и зелена
сякаш целият свят се е родил днес.

Един камък крепи гробницата на Агамемнон,
една идея - моята поезия.
Пиша върху вратите на властен и неизбежен закон.
Гърция тропа на тия врати.
Моля, нека влезе!

Не зная дали съм „хванал” цикъла, защото
аз самия съм в него,
защото себе си не мога да хвана,
в другите загледан…
Сред голямата, тридесет и пет градусова солунска жега
правя своя

З а п и с д е в е т и. З а п и с: п о с л е д е н .

Тая нощ е последната - не мога да заспя от щастие:
имам толкова впечатления,
имам слънце в душата и трънливи жилави храсти -
омраза и любов, злоба и красота се смесиха в мене.

Преминах през Гърция, верен на своята „Златна Арда”
и на едно момиче, което може би заслужава вярност.
Разхождах се по пищните атински булеварди
и мислех за талантливото и бездарното.

Колко е жалък прочутия гръцки мрамор,
когато не е докоснат от ръцете на един Фидий.
Да пътуваш си заслужава дори затова само -
има какво да се види /който може да го види!/.

Запазих безкраен Май в календара на сърцето…
Минаваме нашата граница и дъхът ми радостно спира.
Посреща ме България.Тя, извисена до небесата, свети
върху могъщите плещи на Пирин.

Ето и София - град на феерична зеленина -
интимен град, човечен и мек.
Нищо не донесох от чуждата съседна страна.
Гледай ти - бил съм прекрасен човек!

И аз досега да не зная… Бих искал нещо да напиша,
бих искал то да свети като елински храм -
с много детайли, без никой да бъде излишен,
и цялото свое сърце
молитвено да оставя там.

Закопнях за един снежен връх с много вода,
буйна вода, която лети през скалите върху бели крила.
Изгрява неудържимо моята зелена планинска звезда.
Довиждане! Отивам на Мусала!

На тебе обещах да донеса музика
и в нея ти да бъдеш
най-хубавата,
най-богатата,
най-хармоничната песен.
А на тебе обещах да донеса музика…
Чу ли я?
Мисля, че я донесох.