Анита Коларова

„Ту арфа звънлива, ту меч
на майстор художник в ръцете”
„Българският език”- Иван Вазов

След като езикът ни се препълни като хамбар, който ще се спука по шевовете, но не със свято зърно, а с плявата на обезличения ни административен сленг и чуждоезичието, с неговите непривични нам възклицания като „уау” и „ам…” и думи като брадърки, плейметки, куратори, фасилитатори и медиатори, докарани в насипно състояние от брюкселски и соросиански отличници и активисти, можем да говорим за стихийно бедствие, надвиснало над него.

Тази ужасна, неконтролируема и деконструктивна вихрушка не притеснява само тези, които я предизвикват. Нека изясня още в началото. Когато пиша против чуждите заемки в българския език, предимно от английски, нямам нищо против английския. Езикът на Шекспир и Байрон. Опазил ме Бог! Но какво да каже един литератор, когато вижда загрозяването на майчиния си език вследствие безразборното му смесване с чуждици, от които няма избавление? Богатство за езика ли е това, развитие или упадък?

Бях поканена неотдавна на ученически диспут, в който два отбора спореха има ли нужда от ЕДИНЕН ЕВРОПЕЙСКИ ЕЗИК, като че ли е валута, за улесняване сътрудничеството ни с Брюксел. Диспут, който по своята неочакваност и нелепост ме потресе.

Темата явно беше подсказана на юношите /тийнейджърите/ неслучайно. Единият от отборите бе все пак на мнение, че така отделните държави ще изгубят своята идентичност. Но другият отбор твърдо държеше на новия европейски език! Този нов европейски, бих казала бездушен и канцеларски, щял да бъде нещо като американския за САЩ. Обединител!

Така пречките в общуването щели по-лесно да се преодолеят. На въпроса ми коя от големите страни Англия, Франция или Испания /испанският език е сред най-разпространените в света/ ще прежали и коя ще наложи езика си, учениците не успяха да отговорят. Все още витаеха в сферата на фантазиите. Но нали и най-голямата фантазия след време става действителност.

***
Днес да говориш и мислиш по възрожденски е смешно. И как няма да е, щом естетичното се определя от блудни „критици”, които разглобиха на съставните му части поетичния език на един Димчо Дебелянов.

И ето какво се получи от сакралното му стихотворение „Помниш ли, помниш ли тихият двор”.
Един от „колосите” на съвременната ни литература установи, че без съгласните стихът става: „о ии, о ии , ии я о” и писа по-нататък буквално следното скудоумие:

„отделните кости на съгласните
п мн шл тх дм - хвърлете
на някое куче.
Аууу,
чуйте!
Нито кост в гласа на кучето.”
             Из „Техника за обезкостяване на текстове”

Познайте кой е авторът. Георги Господинов.

***
И все пак и днес се срещат хора с възрожденско мислене за ужас на „гении” като горепосочения.

На 06.10. 2013 г. известният български киноартист Джоко Росич бе гост на Мартин Карбовски /ТВ 7/ в предаване на тема: „Интелектуалното осиротяване на България”. Истински се изненадах, когато наред със своите дълбоко лични проблеми той повдигна въпроса за чистотата на българския език.

Явно темата го вълнуваше толкова много, че в очите му се появиха сълзи, когато възмутено посочи липсата за грижа към българския език, като даде пример с новоизкования в Българския парламент глагол „ваканцувам”. Народен представител, чието име ще спестя, очевидно прочел /?/ количество книги, без чувство за естетика, в едно от заседанията употреби тази дума и с това един местен диалектизъм за час-два прелетя по ефира, намести се в ушите ни, в умовете и действията ни.

Остава да бъде включен в Речника на българския език. Благодарение на останалите депутати, също такива „ковачи” в горещата парламентарна ковачница на думи и изрази, доби легитимност. Нали пак те, по свой неписан закон, премахнаха определителния член за ж. р. и вместо израза „Проектозаконът ще влезе в парламентарната зала” се появи като норма нечленуваното съществително „зала”. Така изразът добива вида „…ще влезе в зала”.

Същите, а и всички номенклатурчици, цялата съвременна администрация и културтрегери, /русенските не пожелаха да се подпишат под възванието на писателите за чистота на езика с оправданието, че са държавни чиновници/ имат един и същ глагол „случва се”, с който заменят десетки други глаголи, което е манифестация на бедност на речта им, но пък е отлично написано домашно, зададено от Фондация „Сорос”, Дома за култура и дебат „Червената къща” и др.

Докато слушах тъжния Росич, запитах се колко от тях биха гласували в полза на Закона за българския език, след като самите те имат проблеми с езика.

Уважаваният Джоко Росич, дете от смесен брак с майка българка и баща сърбин, живял дълго в Югославия и емигрирал по политически причини през 1961 г. в България, подчерта, че е учил български по учебник с любов и старание. Отвратен от новия глагол „ваканцувам”, Росич посочи опасността явлението да се превърне в тенденция, щом като няма Закон за езика и не се спазват никакви норми, и да се изсипе като лавина над нас.

Този, който има проблеми с полицията, ще казва „полицувам”, а който спазва традициите - „традицувам” и т.н. По линията на инерцията, хаоса и беззаконието езикът ни ще започне да тлее. Няколко пъти Росич подчерта, че това е опасно, дори страшно явление, че има народи, които са по-бдителни към езика си и даде пример с Унгария, където „хот дог” е преведено на унгарски и си се казва „топло куче”.

Аз пък добавям, че турците задължително пеят на свой език със свои стихове световноизвестната американска песничка за рожден ден, а това е показателно за ревнивото им и отговорно отношение към турския език.

***
Но защо вместо известния актьор болката си за езика ни не изплака някой езиковед, поет или писател? Та нали езикът на всички нива е незаменимото, нежно или остро сечиво на пишещия, на създаващия литературни ценности? Отговорът е прост - тях не ги канят в медиите.

Ако пък канят писатели, то те са „нашумелите” имена, които отдавна са предали езика „свещен на своите деди”. Които са убедени, че езикът ни хаотично ще се развива и модернизира, докато го модернизираме до такава степен, че напълно да го обезбългарим. У такива хора сантиментът на Джоко Росич по колорита и сладостта на истинската българска реч е анахронизъм.

Отварям книгата на Владимир Левчев „Моят Бог и моите демони”. Изд. „Сиела” 2010 г. Есетата и студиите, които съдържа, са писани през последните 20 години от високо ерудиран млад човек. Живял 13 г. във Вашингтон, сега преподавател по литература и творческо писане в Американския университет, Левчев младши е от тези писатели, които не се смущават от езиковата глобализация. Тя е тяхната стихия, начин на живот. Несъмнено този преподавател има своята среда на влияние сред студентите и това е твърде тревожно. Защото ерудиция все още не означава мъдрост. А мъдрост е това, от което се нуждае тръгналата по нанадолнището България.

В едноименното си есе, поместено в гореспоменатата книга, той се мъчи да ни убеди, че нахлуването на чужди думи по линия на интернет, електронни медии и др. е истинско богатство за езика ни. Бих казала „Да”, но с мярка и при условие, че не съществуват адекватни наши заменяеми думи.

За да докаже тезата си, той дава пример с, цитирам: „Някои народи говорят изцяло на „чужд” език - като много африканци, които говорят английски или френски, като ирландците, които създават впечатляваща литература на английски, или като древните траки, които са били напълно елинизирани”. Само че Левчев просто спестява факта КОЛОНИЗАЦИЯ на ирландци и африканци, когато чрез насилия, кървави закони и жертви се е наложил английският език. Колонизация, която, трябва да си отворим очите, застрашава и България в 21 век.

Най-неубедителен обаче е вторият довод на привърженика на глобализацията на езика с даване на примери от голямата литература. Посочени са имената на писатели, писали не само на майчиния си, а и на други езици.

Ето един по-голям откъс от есето, за да бъдем точни: „Двуезични писатели винаги е имало. Джоузеф Конрад е поляк, но като британски писател е всепризнат стилист на английския език. Гийом Аполинер е половин италианец, половин поляк, но е един от най-големите френски поети. Елиас Канети е български евреин, който пише на немски. Юлия Кръстева и Цветан Тодоров са етнически българи, но са френски писатели. Йонеску, Цара и Чоран са румънци, но френски писатели. /…/ Има и такива писатели, които са писали еднакво стойностни произведения на повече от един език. Набоков пише и на руски, и на английски. Също и Бродски, макар че при него, като поет, руският безспорно е доминиращ. Бекет пише и на английски, и на френски. И у нас Л. Каравелов е пишел на български, сръбски и руски”.

Дотук с цитата. Две думи за Л. Каравелов в отговор на Левчев. Защо е написана на сръбски повестта „Йе ли е крива судбина” и др. В Сърбия е печатницата му. Сърбите искат да го четат, а той - да изхранва семейство. Нима трябва да търси преводач, щом знае езика? Такова е обяснението и за останалите.

В Русия Каравелов пише на руски и издава „Памятники народного быта болгар”, за да се опознаят по-добре нашите два народа.

Лев Николаевич Толстой пише цели страници на френски, когато трябва да придаде автентичност на „Война и мир”. Когато в Русия започва Отечествената война от 1812 г. срещу Наполеон Бонапарт, който тогава е в своя апогей, руската аристокрация решава в знак на патриотизъм да говори единствено на руски. С много сарказъм Граф Толстой пише, че това почти не й се отдава, защото е забравила родния си език. Всеки може да направи своя извод и в днешната ситуация на непрестанно и безкритично възприемане на чужди думи, предимно американизми.

Владимир Левчев тотално обърква понятията си. Нито Пушкин, чиито първи стихотворения са написани на френски, нито Л. Каравелов са безразлични към родния си език. Да пишеш на чужд език не означава да загърбваш своя. Пушкин е основоположникът на съвременния руски език, той го обича тъй, както обича своята дойка Арина Радионовна, жена от народа, на която дължи много. Без съмнение Любен Каравелов владее български до съвършенство. Писането на чужд език няма нищо общо с опазването на чистотата на езика. Ако Константинос Кавафис е смесвал в поезията си два езика, то трябва да се знае, че и двата са гръцки - димотики и катаревоса.

Владимир Левчев не изпитва ни най-малка тревога от промените и обезбългаряването на езика ни. Той пише: „Езиците са като реки - непрестанно текат и се изменят. Дори се вливат един в друг. Или изтичат един от друг.” Да допуснем, че е така. Но с уговорката за задължителна мяра. Кой да ни даде тая мяра, ако не един Закон за езика? Владимир Левчев признава и друго: „Това, /тоест вливането на езиците един в друг, бел. А. К./ може да става или спонтанно, или с езиковедска, политическа и писателска намеса”. Тук вече картите са свалени. Става ясно кои демони управляват преподавателя по творческо писане в Американския университет. А като него „специалисти по езика” и мисионери на Сорос има много.

***

Ето защо през България като тайфун мина под егидата и с парите на Сорос /1-6 октомври 2002 г./ ФЕСТИВАЛЪТ ЛИТЕРАТУРА В ДЕЙСТВИЕ, който замени безапелационно думата представление с чуждата нам, дори противна пърформанс. В състава на тази група бяха небезизвестните Ани Илков, Георги Господинов, Ерол Ибрахимов, Кристин Димитрова, Михаил Йосифов, Надежда Радулова, Петър Чухов, Пиърс Фачини, Лем Сисей, Роджър Робинсън, Франческа Биърд /гости/, Теодора Димова, Тома Марков. Активистите на Отворено общество, което им отваряше и отваря вратите навсякъде.

***

Рекламите по радиото и телевизията, развлекателните програми, воайорската работилница „Вип брадър” и особено богатите на цинизми и бедни на хумор формати като „Комиците”, „Шоуто на Слави” и първосигналния циник Иво Сиромахов, имат огромен дял в обезбългаряването на езика ни. Освен че по цял ден слушаме чуждоезични песни, а нашата смислена талантлива поезия, въплътена във ВЕЧНИТЕ ПЕСНИ НА БЪЛГАРИЯ, чуваме само по празници и то все по-рядко, походът срещу езика ни продължава.

Разгръщам брой 9 на в. „Словото” от април 2002 г. Чета изказванията на участниците в дискусията за езика ни: проф. Василка Радева, проф. Божидар Матанов, проф. Васил Райнов и Янка Такева, публикувани под заглавията: „Слаба грамотност и ниска езикова култура по БНТ”, „При мръсна духовна среда няма чист език”, „Да потърсим българския авторитет на езика”, „Начинанието е трудно, но връщане назад няма”. Тревожните им изказвания са отпреди 11 години!!! Имало е още тогава рационални предложения. Например проф. Матанов посочва заглавия на книги, които имат пряко отношение към темата: три издания на книгата на Мара Георгиева „Култура на говора”, „Дикционни правоговорни норми пред микрофон” на Христина Пантелеева, „101 въпроса на българското ударение”, „99 езикови съвета”, които би трябвало да са водещи в това направление. Но кой да ги чете?

Проф. Матанов дава примери с практиката на Полската академия на науките, където нещата, които могат да бъдат сложени и в компютъра, са поставени на две нива - официален и говорим език и отделни изречения, отделни фрази или отделни думи са записани и по двата начина, което дава база за сравнение. И добавя: „…тъй като езикът е форма на мислене, можем полека-лека да започнем да изчистваме от него нашите души. А за това е нужно да се инициира едно малко по-широко обсъждане, заедно с СБЖ, БАН, Института по български език и др.”

Думите му звучат напълно актуално и днес. Учители по български и литература задължително трябва да се поканят като най-близко стоящи до младежта.

Всичко тече, всичко се изменя - казва Демокрит. Езикът също. Но колко и как до голяма степен зависи от нас, ако не сме престанали да вярваме в ценностите, каквито са думите, наши стожери. Стойностите на душата ерозират трудно. Всеки писател е сам пред белия лист и изповяда свои идеи, мисли и чувства. Но когато става дума за националните ни ценности, нека бъдем ЗАЕДНО!