АКО СИ ТУКА
АКО СИ ТУКА
Всяка вечер е късно…
Нямаш пръсти, с които
своя ден да откъснеш
от дървото на дните.
Своя ден – най-добрия.
Най-накрая дочакан.
Извоюван. Избиран.
Измечтан. И изплакан.
Своя ден – в който всичко
се е случило точно
както би го предричал –
за утеха – нарочно…
А дървото затваря
в кръговете дървесни
всяка вчерашна радост,
всички вчерашни песни.
Само сутрин в стъклото
с клон висок ще почука
да те чуе дървото –
ако още си тука…
***
Цял живот ги търсим… Ако има
втори – вярвам:
ще ги удвоим.
Помним ги по цвят, по жест, по име –
по един живот неоспорим.
Кратки и небрежни запознанства –
мислим, че за ден са и за час.
А в гърдите ни шумят пространства
от очи, загледани към нас.
Трупаме ги като нумизмати
в равни и отвесни редове:
своите приятели познати,
своите познати врагове.
И така живеем… Но поема
някой вече онзи път… Мълчим:
срещнал ни е,
а е нямал време
пак да дойде – да се разделим.
СРЕДАТА
Страхувам се от резките промени.
Гневеше ме.
Сега блестиш от смях.
Проклинаше.
И пак потърси мене.
И може би намери този страх.
В какво да вярвам?
На кое от двете?
Не мога да живея между тях…
Средата ли е края за сърцето?!
Усмихваш се…
А аз горча от страх.
ЕПИТАФИЯ
Починал от сърдечна недостатъчност.
Два подписа. Печат. Безплатна вечност…
И щом го няма – как да ни докаже, че
умрял е от достатъчна сърдечност!
ИСТИНИ
Така се случи, че жена ми
хареса тези стихове.
Повярвах й – не ме измами
с усмивка, сгъната надве.
Хареса мислите ми, боже,
които вчера изкрещях,
изпотроших каквото може
и зная ли какъв не бях!
Две истини?… Една и съща,
но казана с различен глас?…
Кого жена ми днес прегръща –
дали наистина съм аз?
***
И вече няма да говоря!
Ще преживявам мълчешком:
и истината си – и спора,
и своя път – и своя дом.
Съвети няма да поискам –
съвети няма да ви дам.
Разумно ще поема риска
да си разказвам всичко сам.
Очаквате да полудея?
Наричате ме егоист,
защото вече не живея
единствено над своя лист?…
А кой ли друг ще ми помогне –
пред маските на низостта
да бъда силен!… И – спокоен,
да ви наказвам с доброта.
СИНЬО ПОД ОКОТО
Срещнах вчера някакво момиче.
Забелязах:
синьо под окото!
Аз съм състрадателен в живота.
Но си позволих да съм циничен.
Мъча се и днес да си представя
думите му,
заради които
най-жестоко е било набито…
А от думи синьо не остава!
ПОСВЕЩЕНИЕ
Дали ще бъде само моя
вината – ако с теб привикна?
Събра ни някъде пороя.
И влак нанякъде залитна.
И някаква далечна къща
под стряхата си приюти ни…
Уж винаги едно и също –
а винаги неповторимо.
Стояха си звездите горе –
съвсем ненужни на земята.
И никой дума не отвори
за откровения познати.
За нищичко не се провикна:
ехтеше от любов покоя…
И ако вече съм привикнал,
вината си е само моя!
ПОСЛЕ
Аз съм лесен за общуване!
Отпуснете си очите,
жестовете арестувани,
думичките ядовити,
болките си и насмешките,
снизходителни към мене…
Ако ви се случи грешка, то
няма да сте притеснени:
ще побързам по-голямата
да извърша (не че искам),
ще се наведа – да нямате
чувството, че сте на ниско…
Ето, гледам ви, спокойни сте.
О, и вече иронични?
Идвайте насам, чаровници –
аз възстановявам всичко!
То е цяло на сбогуване
и очите ви го носят…
Аз съм лесен за общуване…
Трудното за мен е после.
***
Обзема ни – навярно мания –
страстта в среднощни часове
да сме задъхана компания
с ожесточени гласове…
А уж улягаме – улягаме
и думичките си пестим…
Какво ли денем премълчаваме,
та нощем да го изкрещим!
***
Излиза лошо винаги, когато
на лошото отвърна с лошо аз…
И думите ми – думи. И познато –
за случая – ехти и моят глас.
Но вашите усилия успяват,
а моите се сриват върху мен –
и ето ме, и ето ме тогава,
от себе си дори незащитен…
Да вдигна рамене – разтворил длани,
които са били преди юмрук?
Но как!… Когато искам да остана,
да оцелея непременно тук.
***
Не го хулете: “Самохвалко!”
“Натрапник!” И – “егоцентрик!”…
Та той не ви обижда – жалко
за вашия хаплив език.
Не се гневете – той говори,
мълчал при други досега…
Това, че вас е взел за хора,
е само повод за тъга.
БЯХ
Е, приятели – дотука!
Беше то. И свърши то.
Бях ви смешка. Бях ви клюка.
Бях… и пак не знам защо
трябваше да се преструвам
на палячото – добряк?…
Виждах зад гърба си, чувах
как хихикате – и пак
вярвах, вярвах и прощавах
на предалия ме глас,
заради едната слава:
доверчив да бъда аз.
Но… приятели – дотука!
Който бе разбран – разбран.
Вече трудно от юмрука
мога да направя длан.
***
Не идвай с мен накрай света.
Дори не казвай, че ще тръгнеш…
Сега и тука ще се сбъдне,
ако я има любовта.
Не обещавай поглед светъл,
ако беда се случи с мен…
Та тъкмо в своя силен ден
аз имам нужда от подкрепа!
***
Бях такъв – какъвто ме хареса.
Същият съм – зная! – и сега.
Пя и ти от буйните ми песни.
И мълча със моята тъга.
Можех и да кресна. И да тресна
чаша смях по своята вина.
Глупости да кажа. Или лесно
думи на мъдрец да съчиня.
Можех… Но широките ми гласни
нямат твоят въздух отпреди –
и досада някаква неясна
задушава моите гърди.
Твоят въздух нямам аз!… И ето –
другаде съм туй, което съм,
другаде съм същото, което
съм отвътре, както и отвън.
Затова ли бързахме с огромна,
с луда страст да се съединим –
днес за да не можем пак свободни
да се любим и да се виним?
Не съвети искам, не! Не искам
твоята и своята игра…
Музика ми дай – да се разсипя.
Думи дай ми – да се събера.
***
Един живот – и пак не можем
докрая да го поделим.
Един за друг – а се тревожим.
Един до друг – а си мъстим.
Доказваме си правотата
един на друг… И все така
изтегляме назад ръката –
подадената уж ръка.
Не вярваме… Не си говорим
по цели седмици дори.
Осакатена подир спора,
кръвта ни преходна гори.
Пресмятат гордите ни рани:
онуй било, пък туй било!
И се съсирват сто закани
зад смръщеното ни чело.
Проклинаме немилостиви.
Но – без от нас да се бои –
животът просто си отива.
…
А колко смърт ни предстои!
СТОЛ
Стол като стол. Обикновен.
И малко стар. И малко странен.
Изпуква тихо подир мен
минута след като съм станал.
Дочувам го в антрето чак
преди вратата да прекрача.
И не разбирам: този знак
защо е – и какво ли значи?
Окуражава ме за днес,
зарича ме какъв да бъда?
Или е някакъв протест,
над нещо вчерашно присъда?
Или пък се прощава с мен –
когато тихо тъй изпука?…
Тъй всеки ден – за оня ден,
когато няма да съм тука.
ГОСТИ
Не ставайте от масата веднага…
Отишли са си гостите последни
и тишината с пръсти одимени
от ъгъла сънливо се протяга.
Наоколо ви все така да има
и чаши, и бутилки насъбрани.
На мястото си всичко да остане –
дори и пепелта върху килима…
Погледайте сега това, което
сред стаята повторно оживява.
Високи гласове и смях, и врява
как люшкат се заплетени в пердето.
С търкулната на масата обида
кафето сладко как се е вгорчило.
И в стаята ви са се утаили
неща, които няма друг да види…
Не ставайте, не ставайте веднага.
Не проветрявайте, не мийте чаши.
Едва ли утре пак ще бъде наше
това, което днес ще ни избяга.
***
Живях любовен, лунен, ласкав
дори към своите съпруги…
Но днес не са на тази маса.
А и леглата им са други.
Не боледувам… Кимам “здрасти!” –
на някогашните познати –
на някогашните си страсти,
с които сме били богати.
Докосвали са се ръцете,
звучали думите съдбовни…
От тялото и от сърцето –
кое ли по за дълго помни?
***
… А на четирдесет години,
ще те нападне мисълта
какво си нямал или имал,
за да опазиш доблестта!
Онази доблест, за която
не подозираше преди,
че няма да ти носи злато,
а несъмнителни беди…
Която можеше да хвърлиш!
За да получиш наведнъж
признанието, че си първи,
с илюзията, че си мъж…
Но няма как – не съжалявай.
Поне дотука – доживя.
Ти още нямаш друга слава
и славата ти е това:
да бъдеш верен на куража –
и на ината, ако щеш –
пред живите да се докажеш,
без мъртвите да предадеш.
МЯСТО ЗА КРЪСТ
И да не го посочи с пръста
неутолимата съдба,
човекът сам си носи кръста –
през рамо метната торба.
Уж нищо-никаква торбица,
а цялото ми тяло в пот –
в гърба ми мирис на солчица,
на анорак и на живот…
И накъде вървя – понесъл
и доброта, и светла мъст,
уж не е раница със жезъл,
а ремъците – пак на кръст?
Уж не е тежко, а трепери
сърцето вече от това –
дали стена ще се намери,
където да се прикова…
***
Иде пролетта –
за да отмине.
Иде любовта – и тя така!
Идат, идат хубави години –
после да им махаме с ръка…
Идат, идат сто неща красиви!
Първо – да са пух. А после – прах.
Кой ли, кой ли първи си отива:
те от нас ли,
ние ли от тях?
СТИХОТВОРЕНИЕ
Уж напечата двайсет стиха –
а радостта ти се топи!…
Приятели се понапиха.
Любимата отдавна спи.
И пак съм сам с онази мисъл
от оня позабравен ден,
когато трудно бях написал
ей тия думички пред мен…
Усещам се почти излишен –
като неискано дете…
Човекът божи сам се пише.
И сам накрая се чете.
ДРЪВЧЕ В АВТОБУСА
Едно-едничко нещо разговори
заключените устни в автобуса,
Изтръгна ни – съвсем като из корен –
от есенно премръзналия унес:
“Далеч ли е пазара? А дръвчето
къде и как ще бъде посадено?
Череша ли е? (Да, черешка бе то!)
Но черна, бяла или пък червена?
Дали фиданки вземат се наесен?
Не трябва ли до пролет да се чака?
Коронката му просто е чудесна!
Но ножицата май че пак ще щрака…”
Сред тия думи, жестове, въпроси
не спираха очите ни да сочат
дръвчето в автобуса – голо, босо…
Детенце – като всички нас отроче.
ПРОШКА
Отвръщат ни наежено децата:
чувствителни, изнервени… така
пак се сродяват майката с бащата –
тя: ласка, той: невдигната ръка.
Напрегната е прошката… Придатък
на техния по детски алчен рай –
това ли е съдбата ни нататък:
да им се раздадем докрай?…
За думата накриво дума става…
Замеряно дърво със собствен плод –
това сме! Подир час ще я забравят.
А ние – подир още цял живот.
ДНЕС
Кой повече, а кой по-малко женен,
дори и в самохвалните си дни
отбягвахме по мъжки тази тема:
Чуждите жени.
Със стиснати уста се извъртяха
годинките… Достойнство бе и чест,
че средите за вторника мълчаха,
четвъртъкът че страда сам… А днес?
Избухнал е – забравен – панаира:
тръбата с разноцветни стъкълца
върти се срещу нас – и ни събира…
И вече си говорим за деца!
Децата – тази малка и огромна
планета, за която ни боли…
Единственият начин да си спомним
това, което сме били.
***
Все чакам недобрата среща…
И недобрата новина…
Все по-нарядко аз усещам
в кръвта си смях и светлина.
Навярно всичко е законно –
по устава на възрастта –
та заедно с младостта преклонна
ми идват мисли за смъртта.
Все по-често съм навъсен,
изопнат – струна!, уморен…
Дано, когато тя се скъса,
удари само мен!
ЧЕСТИТА ЕСЕН
И не “честита пролет” – за дърветата,
от слънце разцъфтяло осветени –
за плодовете им, за плодовете им:
Честита есен!
И не “честита пролет” – за надеждите,
набъбващи от вятърната песен –
за сбъднатото в битки и премеждия:
Честита есен!
…Затуй през лятото прекрача ли
и взема на дланта си паднал кестен,
все чакам да получа картичка:
“Честита есен!”…
***
Полунаписан и полузадраскан,
което май не значи полужив –
не искам вече и да съм щастлив,
не мога вече и да съм нещастен.
В усмивката ми има празнота,
а да се зъбя май че ми е късно.
Навярно тъй угасва всяка същност –
което си е част от същността.
Но колко са останалите части,
дали са тишина, дали са взрив…
Не искам вече и да съм щастлив,
не мога вече и да съм нещастен.
ЧЕРНОВА
…Върху гърба на думите си пиша.
Върху гърба на стари белови.
Отдолу – страст, светкавици, въздишки.
Отгоре – не върви и не върви!
Отдолу – шумни и несъвършени,
но живи! – думите ми отпреди:
разхайтени, разведени бохеми…
Отгоре – стих ли? – никакви следи!
Един бял лист
бил ужасът –
така ли?
Не онзи гредоред – не онова,
което огън под петите пали?!
…И вече знам какво е чернова.
