Мюмюн Тахир

Плачи, въздишай и кълни смутено -
не ще възпреш това, което ти е предрешено.
Саади

В една далечна страна живеел някога беден въглищар. Невярна болест отнесла жена му и той останал с малката си дъщеря Аслъ. Трудно му било да се справя с отглеждането й и с домашните работи, затова се оженил втори път.
Времето минавало, въглищарят ходел в гората, сечел дърва и ги правел на въглища, които продавал в града. Дъщеря му растяла и когато пораснала той започнал да я взима със себе си - хем да опознае гората и града, хем да научи въглищарския занаят. На Аслъ всичко й идело отръки - с лекота вършела каквото подхванела, била снажна и хубава като майка си и младежите започнали да се заглеждат в нея.
Един ден като се връщали от пазара видели откъм гората да се задават конници. Двамата се отбили край пътя докато отминат с кучетата си. Отпред яздел момък с бяла наметка и горда осанка. Това бил принцът на страната, който бил на лов със свитата си. Като минавали край тях момъкът хвърлил бегъл поглед към девойката, след миг се извърнал на седлото, погледнал я още веднъж и дъхът му секнал - любовта взела сърцето му. Той вдигнал ръка, конниците спрели, а принцът скочил от коня и се обърнал към въглищаря:
- Добри човече, смили се над мен - помоли дъщеря си да ми стане жена! Ще ти дам всичко, което поискаш!
Поласкал се бедният въглищар и се обърнал към дъщеря си, но не било необходимо дълго да я увещава, защото и сърцето на Аслъ било разцъфтяло вече.
В замяна въглищарят поискал кесия със злато и още там на пътя се разделили - принцът качил девойката на коня си, а въглищарят понесъл зарадван жълтиците към къщи.
Когато стигнали в палата принцът наредил на прислужничките да приготвят банята и да ушият най-хубавите дрехи.
Благоуханията, сърмата и коприната подчертали още повече несравнимата красота на Аслъ. Принцът я представил на родителите си и скоро вдигнали невиждана сватба. Четиридесет дни и нощи продължило празненството и всички се радвали на хубостта и скромността на новата принцеса.
Принцът обичал много жена си и не се отделял от нея. Не минавало ден без да й направи някакъв скъп подарък - бисерна огърлица, златна гривна, брилянтен пръстен или аметистови обеци. Подавал й скъпоценностите и винаги питал нетърпеливо:
- Нали много ти хареса колието? Нали пръстенът с диаманта много ти хареса? Нали много ти хареса златната брошка?…
Той очаквал жена му да примира от възхищение и благодарност пред щедростта му, но тя само свеждала очи и промълвявала: “Съдба, принце!”.
И така всеки път. Какъвто и подарък да получела, той чувал същото: „Съдба, принце!”.
Минало време и този отговор започнал да го дразни. Веднъж златарите му донесли поръчан от него изящен пръстен от бяло злато с прекрасен зелен изумруд. Те вложили много старание и майсторство в изработката му и пръстенът наистина струвал цяло състояние. Аслъ го сложила на пръста си и когато мъжът й я попитал дали й харесва, тя пак отвърнала „Съдба, принце!”. Този път той избухнал:
- Всяка жена в царството е готова да ми целува краката за една моя усмивка, а ти получи толкова безценни подаръци и една дума не намери да ми благодариш. Е, щом това е съдбата ти, нека бъде такава!
Казал и веднага изпратил да доведат въглищаря.
- Вземи си неблагодарната дъщеря и вървете там, откъдето сте дошли! Не искам да я виждам повече, махайте се!
Въглищарят и дъщеря му си тръгнали. По пътя той непрестанно мърморел:
- Е, какво стори, дъще? Доволна ли си? Отиде ни рахатът. Човекът ти е давал скъпоценни подаръци, а на мен пращаше по някоя жълтица, та не изпитвахме нужда. Сега какво, брадвите ли трябва отново да хващаме…
Дъщеря му го слушала с наведена глава, свивала рамене и мълвяла: “Какво да правя, татко? Съдба!”
Когато пристигнали в къщи към упреците на бащата се прибавили и тези на мащехата, но каквото и да казвали, девойката свивала рамене и отвръщала само: “Какво да правя? Съдба!”
Скоро обаче грижите ги погълнали и те забравили за случилото се. Зимата дошла и заминала, отцъфтяла пролетта и настъпило лятото. Както работели един следобед Аслъ изведнъж почувствала внезапна умора и казала на баща си:
- Много се уморих, татко. Сигурно е от горещината, ще полегна за малко ей-там под стария дъб да си почина, пък после ще продължа.
Тя постлала едно чердже под дъба и полегнала, но нещо все я глождело на гърба. Бръкнала под постелката и напипала някаква желязна халка. Разчистила сухата стара шума и видяла, че халката е занитена на голяма каменна плоча, а когато с усилие отместила камъка, отдолу се показали четири огромни делви, пълни със злато.
Девойката не вярвала на очите си. Брадвата на баща й ехтяла наблизо, но тя не го повикала, а върнала камъка обратно и се замислила.
Отдъхнала, пък взела брадвата и продължила да работи. На баща си не казала нищо. Привечер натоварили магарето с дърва и се прибрали.
На следващата сутрин, когато баща й я подканил да се стяга за работа, Аслъ му рекла:
- Днес ще отидем в гората без брадви, само с тия четири чувала, които уших нощес. Отсега нататък ще забравим въглищата.
Бащата възкликнал:
- Ти да ни си слънчасала от вчера, дъще? Нали ще умрем от глад ако не правим въглища?
- Ти само ме слушай, тате! Никога повече няма да сечеш дърва и да правиш въглища. Хайде да тръгваме!
Вървял след магарето добрият човечец и тъжно си мислил, че дъщеря му от мъка и труд си е изгубила ума, но нищо не казвал. Но още повече онемял, когато дъщеря му отместила каменната плоча и отдолу се показали четирите делви със злато.
Напълнили чувалите с жълтици, натоварили ги на магарето и се върнали в къщи.
На вечеря девойката казала на баща си:
- Татко, искам да построим на това място най-хубавия сарай в царството, по-хубав и от този на падишаха. Вие ще ми помагате, та до есента да стане.
И те се запретнали да строят новия си дом. Повикали най-сръчните майстори от цялата страна и те до есента издигнали дом за чудо и приказ. Отпред се извисявали мраморни колони, вратите били железни, а покривът - от стъкло. Наоколо засадили прекрасна градина - в заобиколените от чемшир алеи цъфтели рози и злакове, кремове и орхидеи, пеели сребърни фонтани и се извисявали палми. А подредбата вътре надхвърляла всяка фантазия.
Но да оставим девойката и да се върнем при принца. Той веднага съжалил за стореното, но в първия момент гордостта му не позволила да върне жена си и да се помири с нея. Дни наред крачел той из празния палат и се укорявал за глупавия си нрав, тежка мъка и отчаяние обземали сърцето му при мисълта, че повече няма да види любимата си, но не се решавал да иде и да поиска прошка.
Неговият стар учител гледал как се измъчва и се опитвал да го утешава, но напразно. Принцът започнал да линее, до късно не ставал от леглото и нищо не могло да го зарадва.
Настъпило времето за есенния лов и една заран още по тъмно учителят отишъл при него и рекъл:
- Ти можеш по цели седмици да не ставаш от леглото, но ловците от съседното царство са решили да ни надхитрят и преди нас да идат на лов по нашите места. Затова трябва да ги изпреварим още сега. Обличай се, аз вече съм приготвил каквото трябва - днес ще тръгнем само двамата, а свитата ще ни настигне утре.
Когато слънцето се показало, те вече били на път. По пладне стигнали ловните места и само за няколко часа седлата им натежали от дивеч. Свечерило се и чак тогава се сетили, че в бързината не взели нищо за спане.
Тръгнали напосоки из гората. Скоро тъмнината се сгъстила, а уморените коне едва пристъпвали. Струвало им се, че цяла вечност се лутат из мрака и тъкмо се наговаряли да легнат под някое дърво, когато забелязали през клоните в далечината ярка светлина. Обърнали конете нататък и когато подир ред премеждия стигнали, пред очите им засиял великолепен сарай, отгоре до долу осветен с пъстроцветни лампи и фенери. Било толкова светло, че се виждало всяко цветенце в алеите, всяко листо по дърветата.
Принцът и старият му учител стояли слисани пред изникналото насред дивата планина чудо - сараят и вътре бил целият осветен, оттам се носела прекрасна музика. Той не изглеждал да е по-голям от този на падишаха, но бил неизмеримо по-хубав, а градината наоколо нямала равна на себе си.
Като чула, че някой чука на входната врата, Аслъ дръпнала пердето на прозореца и веднага познала кои са късните гости. Тя изпратила слугите да отворят със заръката да ги поканят вътре и нагостят с всичко, с което разполагали.
Принцът и учителят се настанили в богато украсената зала за гости, опитвали от всичко, което им се поднасяло, но непрекъснато се оглеждали. Заети с удивлението си от наредбата наоколо, те не забелязали как между слугите се появила Аслъ. Девойката върху златен поднос носела приготвено от нея кафе в тънки порцеланови чаши - преди да ги сложи пред гостите, тя скришом пуснала нещо в чашата на принца. Той разсеяно отпивал от кафето и с широко отворени очи продължавал да разглежда мебелите от сандалово дърво, килимите и вазите, златотканите пердета и красивите свещници.
Но преди да отпие последната глътка кафе, нещо между пръстите му звъннало леко, той се взрял в чашата и скочил поразен на крака. В чашата проблеснал познатият му пръстен от бяло злато със зелен изумруд. Като насън той го извадил и усетил как очите му се насълзяват, но познал през солената им мъгла лицето на своята изгубена жена.
- Какво е това, любима? - успял да прошепне принцът и протегнал ръка към нея.
- Това е съдбата, любими! - отговорила девойката, протегнала ръката си и пръстите им се сплели завинаги.