Тоня Трайкова

ВЕНЕЦИАНКА

Тя стои на брега на морето
край извитите мраморни стълби,
като перла блести силуетът й,
над главата й стрелва се гълъб.

Осветява я късното слънце
и със златни лъчи я облива,
а наоколо фигури тъмни
запечатват мига с обективи.

Недалече почиват гондоли
и се свеждат почтени фенери,
над водата в канала надолу
светлината изглежда химерна.

С бяла маска, загадъчно скрила
по лицето най-лекия трепет,
тя разтваря старинно ветрило,
а очите й сякаш са слепи.

И когато с немирния кичур
заиграе полека ветрецът,
тя невинно царува над всичко,
а под нея потъва Венеция.

ПАЗАЧЪТ В МУЗЕЯ

Пазачът в музея прилича на стар експонат,
стои достолепно до входа, тъй както приляга,
но тайно се взира в искрящата вън светлина
и я благославя с очи, замъглени от влага.

Зад него почиват съкровища от векове,
оръжия, статуи древни и ценни картини,
но вън светлината с настойчива власт го зове
и в нейния храм го избива на плач безпричинно.

От много години той гледа към тоя площад,
потънал до гуша сега в карнавално пиянство,
там кукленски фигури някак безцелно стърчат
и странно напомнят обърнати чаши с шампанско.

Край тях се промъква замаяна от суета,
но все тъй безцветна и алчна за празник тълпата
и най-съвършения тайнствен град на света
превръща в банален декор за безличен театър.

Пазачът със своя изрядно изгладен костюм,
с безупречна стойка и лачени черни обувки,
се взира навън в светлината. Неясният шум
долита неспирно до него, но той не го чува.

ПИЕРО

Той е само един Пиеро, толкова тъжен,
върху каменен мост е застанал съвсем неподвижно.
Перилото е място, където едва се задържа,
но отвсякъде виждат го там, а и той всичко вижда.

Малка лаврова вишна наблизо е спуснала клони,
на шега някой път къса нейните плодчета с устни,
от едната страна на лицето му бяло на клоун
откроява се черна сълза, очертана изкусно.

Ако някой се спре или вгледа се някак потайно,
той прикрива онази събрана в сърцето горчилка
и разперил ръце, прави няколко стъпки нехайни,
хвърля вишна във въздуха, лапва я, плюе костилката…

И отново застива на място, за нещо се чуди
и се пита дали паметта този път не го лъже,
и от време на време повтаря на глас едва чуто:
Аз съм само един Пиеро, толкова тъжен.

* * *

Ела да посрещнем снега, милостивия сняг,
дошъл от самото небе да напомни кои сме.
Той кротко засипва света, сякаш дава ни знак
полека напред да пристъпим и да се пречистим.

Отдавна се лутаме, губим се в чуждия град
с лица, отразени накриво в парче огледало.
Жадуваме чудо сега, неочакван обрат
и танц на снежинки, и нещо наистина бяло.

Тук всяко добро намерение води до срив
и толкова истини носят лъжливи одежди,
и всичко е криво, лицето на Бога дори,
и страда човешката същност без капчица нежност.

Ела да намерим утеха, да идем натам,
където снегът, милостиво затулил нещата,
издига във въздуха лек и величествен храм.
И влезем ли в него, едва ли ще тръгнем обратно.

* * *

Тя не искаше нищо, а просто така да вървят
и не можеше нищичко в снежната нощ да му каже.
Острие под краката й бе заледеният път,
а пък стъпките – леки, дъхът й – прозрачен и влажен.

Може би някой друг би разбрал, че тя нищо не иска,
ала той с колебание следваше нейния порив.
И внезапно усетил се някак унил и потиснат,
като странно оръжие рязко чадъра разтвори.

Не намираше смисъла с тая жена да премине
през града, да се прави на весел, да слуша смеха й,
по лицето, премрежено с палави, мокри снежинки,
да съзре крадешком, че тя чувства това и го знае.

А пък тя не му каза, че нищичко друго не иска,
само леко да стъпва до него с очи просветлени
и за няколко мига светът да изглежда измислен,
и сред този ефирен покой да намери спасение.

Те не можеха просто да тръгнат в различни посоки,
нито някога щяха нататък в нощта да се срещнат.
А над тях в светлината на лампите горе високо
се зараждаше шеметен сняг и неспирно валеше.