Таньо Клисуров

/Откъс от подготвена за печат книга/

Самочувствието ни въпреки всичко растеше. Зачестиха литературните четения и в Търново, и в другите селища на окръга: Севлиево, Свищов, Джулюница, Стражица… И нас все ни канеха. По-възрастните литератори от града: Георги Данчев, наш преподавател по старобългарска литература и фолклор, Михаил Михайлов, човекът, който ме изпитваше на устния кандидатстудентски изпит, Христо Медникаров, Илия Монов, завеждащ културния отдел на вестник „Борба” не проявяваха и капка ревност, напротив насърчаваха ни, помагаха ни, нещо повече: понякога дори искаха мнението ни за това, което са написали.
По едно време писателското сдружение реши да издаде дипляни със стихове на по-изявените си членове. Разбира се, не знам доколко заслужено, ние попаднахме сред щастливците. Подбрахме с Паруш и Марин по няколко стихотворения, а фотографът на вестник „Борба” Качаков ни направи портретни снимки. Ех, тогава бяхме и млади, и хубави, както се казва в един виц. Между другото Качаков ни направи и още снимки.
Един ден ме срещна познат журналист и ми каза насмешливо: „Знаеш ли, че те има във вестник „Поглед”, заедно сте с твоя приятел Паруш?” И ми разтвори вестника пред очите. Изумях: действително аз и Паруш се бяхме изправили пред някакъв прозорец и гледахме замечтано навън. Тази замечтаност прерастваше в амбициозно глуповато взиране, когато човек прочетеше заглавието на материала, за който ние бяхме просто „илюстрация” – „Провинция и амбиции”. Ама че конфузия! Писателят Димитър Начев минал със задача от столичния вестник да напише по темата и помолил Качаков да му предложи някаква снимка за илюстрация. И той му дал една от нашите, които снима уж за дипляните.
Много тежко изживяхме подигравката, защото за нас поместването на снимката беше точно подигравка. Но все пак получихме и един добър урок. Не биваше да бързаме и да надскачаме рано боя си. Няколко литературни четения, една дипляна с четири-пет стихотворения още нищо не означаваха. И в крайна сметка снимката, която се бе появила случайно, не беше ли всъщност частица от истината за нас?
Имахме нужда от подобни уроци. И ги получавахме. Имах нужда от тях особено аз, защото на литературните четения обикновено получавах най-много аплодисменти, сега разбирам, не съвсем заслужено. Опитвах се да пиша ефектни, но външни стихотворения, такива, които ще погъделичкат любопитството на публиката, а накрая бомбастичната поанта идваше, за да изпроси за мен колкото се може повече ръкопляскания. Марин и Паруш се мъчеха да ме предпазят от това мое увлечение приятелски, деликатно, но не винаги с успех. Суетата продължаваше да ме подвежда.
Отидохме да четем стихове в Свищов. В Икономическия институт. Най-голямата студентска аудитория беше препълнена. Отново ме грабна желанието да изпъкна на всяка цена, да спечеля най-много аплодисменти. Имах едно стихотворение „Конкурс по красота”. Бях го написал до известна степен като „отмъщение” на онази своя ученическа любов, която високомерно отхвърли на времето чувствата ми, изразени в злополучна тетрадка със стихове. По-късно момичето израсна с такова тяло, че спечели няколко конкурса по красота на Черноморското крайбрежие. В стихотворението си аз „изобличавах” /какво ли друго ми оставаше/ „показването на плът”, питах декларативно къде остава душата и като поанта заковавах: „И аз разбирам всичко грозно в един конкурс по красота!” Нищо не разбирах, аз просто си отмъщавах за своята невзрачна провинциалност, за неизвестността си, за еснафското в дребната си собствена душа, която търсеше компенсации. И от време на време ги получаваше. Като тогава в Свищов, когато аудиторията наистина избухна след края на стихотворението ми. И ме извика на бис. А след четенето комсомолската секретарка на ВУЗ-а лично ме поздрави и ме покани след месец на среща с клуб „Млад икономист”. Бях зашеметен от успеха.
През есента на 1967-ма година Празникът на поезията се проведе в Рилския манастир. Великата рилска обител щеше да бъде огласена не само от поетичните слова на първите жреци на лирическото слово у нас, но и от пиянските крясъци и песни на младите и невъздържани ездачи на необуздани още пегаси. От Велико Търново до там е доста дълго пътуване, смяна на влакове, кажи-речи половин денонощие. Но се организирахме и потеглихме: Марин Георгиев, Паруш Парушев, Калина Ковачева, Борис Христов, Радослав Игнатов, Иван Серафимов, Руси Русев, аз и още няколко наши състуденти приятели и клакьори на скромните ни литературни завоевания, но главно добри пиячи. Не си давахме сметка, че мястото ни все още не е там, че в най-добрия случай трябваше да бъдем най-скромна публика. Напротив, както се казва, и ние „барабар Петко с мъжете”. Със самочувствието на млади гении още във влака демонстрирахме „революционно” настроение, перчехме се, искахме да бъдем забелязани.
Два бързи влака ни влачиха, след това теснолинейка ни люля. Но и това не ни умори. На мястото на събитието Рилския манастир никой не ни забеляза естествено. Тук бяха светила на родната поезия: Багряна и Дора Габе, Лалю Маринов и Станка Пенчева, представители на различни поколения, включително и наши връстници от Софийския университет, които ни поглеждаха, както се поглеждат провинциални изкопаеми.
Настанихме се на една по-странична маса с поглед към другите, за да наблюдаваме събитията и да ги коментираме. И понеже шило в торба не стои, в разгара на празненството запяхме с пълен глас, за да не кажа започнахме да крещим, Чинтуловите стихове от популярната песен: „Дойде време, ставайте, от сън се събуждайте! Доста робство и тиранство всички на оръжие” Ех, забелязаха ни, поусмихнаха ни се малко, даже някои по-възрастни поети от съседните маси ни попитаха откъде сме и ни потупаха покровителствено по раменете, след което ни… забравиха. Нов заслужен урок.
Впрочем нашият „инцидент” не беше единственият. Май че милицията прибра някой от нашите, но скандал избухна на друго място в ресторанта. Една висока и дръзка дама /в последствие разбрахме, че това е била небезизвестната Ваня Петкова/ залепи гръмка плесница на висок мустакат младеж /Воймир Асенов/ след някакви пререкания, вероятно кой е по-талантлив.
С напредването на малките часове на следващия ден се довлачихме до една от стаите в манастирския комплекс, за да проснем изнурените си тела на твърдите нарове. Какъв ти сън! Още щом изгря слънцето, се измъкнах на чердака и любопитният ми, макар и сънен поглед попадна на следната картина в манастирския двор: през него с бавни уморени крачки вървеше нисък възрастен мъж с побелели дълги коси, бухнали върху и без това едрата му глава. Това бе Ламар, приятелят на моя знаменит съгражданин Гео. След него бързешком се приближаваше позната фигура от нашата великотърновска група. Иван Серафимов, иначе тихият, спокоен и приветлив наш състудент, поет с малко отвлечени философски стихове, според тогавашните ми разбирания.
- Другарю Ламар, може ли за един момент? – учтиво и дипломатично подходи Иван.
Ламар се спря, на лицето му се изписа неприкрита досада, но нямаше как да не обърне внимание на младия човек. Особено тук, на Празника на поезията.
- Другарю Ламар, искам да Ви покажа няколко стихотворения, да чуя Вашето мнение.
Старият поет се загледа встрани, извади носна кърпа и шумно се изсекна. После с дълбока и изстрадана въздишка отрони:
- Абе, момче, баш сега ли?…