Анита Коларова

Устните ми вятърът целува,
снежен прах в косите ми се сипе
и вървя към белотата жадно…
Зная:
свършва много бързо
всяко тържество.
И всяка обич.
А
белотата на снега е жива
като гълъб, спрял под топли пръсти.
И топи се, и топи
от нежност -
тя, един мираж измамен.
Но сега снегът празнува тихо
своята фиеста светлолика
и изпълва моите зеници
с бяла светлина
и тъмна влага.
Нека тази вечер взема всичко:
белотата, тъй непостоянна,
нежността -
на влюбения вятър,
чистотата,
трепнала в кристали,
свежестта на нещо неоткрито,
нещо първо
или пък последно…
Вятърът утихва и заспива,
стоплен на горещите ми устни.
Аз потъвам в бялото си щастие
ненаситно,
бавно,
упоено…