Бойко Беленски

Глава ІХ от новия  исторически роман “Поличба” на писателя 

Оттук насетне въстаническите сили можеха да отбраняват постигнатото или да завоюват нови територии. Тръгнеха ли на пристъп, те имаха две възможности: или да се насочат към Адрианопол (тази крепост контролираше пътищата за Бяло море и Константинопол), или да сбъднат мечтата на Самуил - да обсадят и превземат Солун. Открай време ромеите навлизаха в българските земи откъм Мосинопол, по долината на Струма, през Рупелския проход. По този път възнамеряваше да върви и Делян, макар пред очите му отдавна да се точеше парадната Виа Триумфалис, притисната от двете страни с мраморни фасади. Тя водеше направо към Августовския площад и Константиновите императорски дворци. Но царят знаеше, че василевсът е в Солун, ближеше раните си.

Преди няколко месеца Михаил ІV бе на почивка в Адриатика и на връщане корабът му се разбил в скалите на дуклянското крайбрежие. Владетелят на Дукля княз Стефан Войнович веднага сложил ръка на византийското съкровище и категорично отказал да върне дори личните вещи на корабокрушенеца. Унизени, ромеите предприели „поход на честта”, който завършил с позорен разгром.

Българските войски стремително навлязоха във вътрешността на империята. Под ръководството на Делян въстанието набираше сили: групата ставаше отряд, отрядът - мерия, че една, че две, че три… Царят вече усещаше, че се е докоснал до огромния, извит лък, че е придърпал тетивата и поставил стрелата и чува как струната и перата пеят, пеят. Наследникът на Самуил нямаше намерение да граби, а да възвръща земи, да възстановява. За него беше важно да докаже, че не василевсът, а той вече управлява новоосвободените теми и да разшири територията до бившите предели. Тръгнаха с добре наточени мечове, но съдбата беше повратна - с тях можеха да отсекат и на щитовете да поднесат собствените им глави.

Друмищата минаваха през проломи и теснини, изкачваха височини, спускаха се в долини, лъкатушеха между хълмове. Навред дебнеха опасности. Около всеки по-голям град имаше до стотина по-малки крепости. Отрядите ги гълтаха една след друга. Делян се отнасяше с уважение към твърдините и не искаше да ги унищожава. До днес те служеха на ромеите, но утре щяха да са полезни на него, за да се защитава в тях. Първо спечелваха на своя страна местното население, което беше близко по кръв и дух на бунтовниците. По тези земи живееха предимно славянски племена, сродни с поселниците около Тунджа и Хеброс. „Славяни при славяните!” - бе девизът на освободителите. Щом хората се разбунеха и разбунтуваха, стражите сами отваряха портите. Рядко се стигаше до по-сериозни стълкновения. Вярно, крепостите не бяха големи, отбраняваха се колкото да забавят темпото на придвижването, но всеки сблъсък беше закалка и спойка за въстаниците.

Докато челните разезди завоюваха все нови и нови територии, обозните главини тъжно оплакваха разорената земя и прокудения народ. Тиловите подразделения попълваха запасите от храни за людете и животните, връщаха земята на предишните собственици или на техните наследници, разпределяха стадата.

Преходът изстиска и сетните сили на хората. На шиите на някои пешаци висяха ботуши. Единият - отляво, другият - отдясно. Сякаш всеки беше възседнат от невидим дявол. Снаряжението на воините тежеше колкото гергьовско агне. Дори опитният Габра, прекарал по-голямата част от живота си на кон, се чувстваше смазан, раздробен, сякаш го бе тъпкала черда волове. Боляха го раменете, кръстът, краката, но той търпеливо понасяше всички несгоди на полевия живот в името на победата. Подобно, ако не и по-лошо бе състоянието и на царя. Удоволствието от завоюваната победа бързо бе започнало да изстива. Някаква пустош усещаше в душата си. Първият по-сериозен временен триумф извиси Делян, но имаше нещо, което го караше да не се чувства напълно щастлив, а отчасти дори неудовлетворен. Лицето му, загубило израза си на спокойствие и блаженство, изглеждаше сурово, дори свирепо.

- Какво ти е, царю? - засуети се около него Мандалей, готов на всичко, дори да пожертва нещо от себе си, за да му угоди, но Делян грубо го смъмри, че е дотеглив.

- Мандало, да си задължен и предан не значи сляпо да обичаш и безропотно да следваш господаря си. Има задължения, които не минават през сърцето, а само през ума…

Когато звездата на този селски младеж изгря изведнъж, всички си мислеха, че тепърва животът му ще бъде мед, масло и песен, а пътят му ще заобикаля усоища, няма да се изкачва по голи и опасни бърда. Та може ли късметът да отмине човека, когото царят е избрал за свой довереник?! А то, само чернилка…

Щом видя Петър Делян и челникът на гвардейците Немил попита:

- Болен ли сте, Ваше Величество, или някакви тревоги са изсмукали кръвта от скулите ви?

- За теб имам специална задача, юнако - вместо отговор започна властелът. - Подбери десетина от най-добрите момци, върни се в Ниш и ми доведи Елена Киприани. Мисля, че тя няма да има нищо против да те последва…

Ето че изведнъж довереникът се оказа не Мандалей, а Немил. Той съзираше всичко, чуваше всичко, но почти не говореше. Беше очите и ушите на царя. Освен това се славеше като изключителен стрелец. Немил бе толкова точен, че изпращаше стрела в небето и с втора пречупваше първата, докато падаше към земята. Повелята разкриваше проблема, затова челникът на гвардейците в знак на повинование удари меч о щита си и усърдно се зае с нейното изпълнение.

Първото истинско стълкновение с императорските тагми стана през късните следобедни часове в началото на месец изок. Солун бе вече близо. Уплашени въстаниците да не свърнат към крепостта и да я ударят, ромеите побързаха да преградят пътя им, а когато някой бърза, той в повечето случаи се явява неподготвен и греши.

Денят бе слънчев, омаен, ден за любов и работа, само не за умиране. Реката проблясваше в далечината като вражи меч.

- Пред нас има ромеи, разгънати, готови за бой - доложиха съгледвачите. - Предвожда ги самият василевс!

- Колцина са? - поинтересува се Чубра.

- Юнаците като спартанците не питат колко са враговете, а где са - скастри го Делян и веднага прати Вишан с една стотня на разузнаване с бой.

Открай време византийците подценяваха българите. Приемаха ги за варвари и изпращаха срещу им не най-великите си пълководци. Този път обаче войската не се оглавяваше от някой провинциален стратег. Присъствието на Михаил ІV ласкаеше Делян.

Царят знаеше, че добрият пълководец не следва събитията, а ги предвижда, сам избира терен и налага битката на места, които нему са угодни. Но ги бяха изпреварили. Въпреки това Делян трябваше да докаже, че не е самозван, а призван.

Българските конници ненадейно изникнаха от гънките на местността и се спуснаха върху им. Докато лъжливо атакуваха врага, колкото да изявят неговите сили, въстаниците се прегрупираха, отделиха резерв и заеха позиции за отбрана. Кавалерийският ескадрон, предвождан от Кърпения, за втори път се насочи към разгънатия строй на противника. Стрелите им ги изпревариха, но когато ответният островръх облак полетя към тях, ездачите рязко възвиха назад и останаха невредими. Историята се потрети и щом фалангите се прегрупираха, за да ударят със суликите. Напразно! Лицето на водача им беше вдъхновено, сияеше.

- Гледай каква е хала! - възкликна Смилко и стисна по-здраво дръжката на секирата, която в последно време предпочиташе вместо меча. Той най обичаше да я изтъпява в шлемовете и черепите на противника. В очите му имаше възхищение, но и завист.

Вишан Габра бе самоотвержен и сръчен в боя, но доста безразсъден за годините си.

- Човек има две ръце, за да носи меча и кръста. Единствено Вишан е ощетен. Неговият меч е и кръст - додаде Смилко.

- Трябвало е да го кръстят не Кърпения, а Безстрашния - подметна царят.

 Смелостта не е липсата на страх. Тя е желанието ни да продължим напред, въпреки него. Смилко знаеше, че преди много години Вишан разперваше пръстите на лявата си длан и ловко забиваше между тях ножа. Сега със същия успех броеше ребрата на противника.

Както винаги преди бой, царят се чувстваше напрегнат и някак изпразнен от всички други мисли, освен от хладната преценка на онова, което предстоеше. Преди време подобно сражение на неговия дядо летописците бяха описали така: „Двете войски - ромейската и българската стояха една срещу друга, наредени в боен строй. Помежду им имаше само хиляда крачки изгоряла от слънцето равнина. И сякаш на полето не стояха десет хиляди човека, ами бяха се изправили един срещу друг само двама мъже - единият, стопанинът на тази земя, другият - крадец и грабител в дома му”.

Историята се повтаряше…

- Битката или друго нещо гнети душата ти, повелителю? - попита и Чубра.

- Да оцелеем, да победим, пък сетне ще посегнем и към другото - каза сдържано Делян, като си помисли: „Едно е да препускаш с малка група към въстаналия град, съвсем друго е да водиш хиляди конници и пешаци в истински бой”. После неочаквано попита: - Дали ще вземем надмощие над опитните воини, сражавали се из цяла Европа, Азия и Африка?

Ако се съдеше по кървавия блясък в очите му, по треперенето на ръката, по мускулите на лицето и изпъкналата вена на слепоочието, трябваше да се заключи, че в душата му се води страхотна борба, а в мозъка му се роят ужасни предчувствия.

- Гръцките богове са имали кози крака. Древнобългарските: лапи - отвърна Горазд. - Ние не сме сила, а лавина, велики. Ще пометем всичко по пътя си, защото несправедливостите и негодуванията са трупани с години.

Гарвани накацаха по далечните дървета, очакваха пиршество. Царят разигра коня си. Над стройните редици на подчинените му дългите копия потрепваха като гора от олюляващи се мачти. С ненавистните завоеватели редом щяха да се бият много племенни националности, научени от самите ромеи да въртят меч, да поразяват с копие и лък.

Византийците потръпнаха и настъпиха в сгъстен боен ред.

- Бъдете силни, не щадете себе си. Нека пренесем в бъдното българския дух и свободолюбието на нашите предци! - провикна се царят.

Пешаците зашумяха, конницата настръхна. Някои се снишаваха върху гърбовете на добичетата, полягаха до самите им вратове, та гривата ги биеше в лицето. Конят и ездачът образуваха кентавър. Други се изместиха към задницата на четириногото, сякаш се готвеха за скок, и още по-здраво стиснаха копията и дръжките на мечовете. Трети започнаха да дишат учестено, все едно ризницата им отесняваше и с гърди искаха да я разкъсат. По-опитните ги „успокояваха”:

- Няма да ви се размине, вчепкаме ли се! Ако не победим - ще ни отупат!

Засвистяха копия и стрели. Срещу копията и стрелите полетяха камъните на българските прашкари. Тъмна вълна се разля в равнината, с бучене и гъгнене помиташе всичко пред себе си. Звъннаха мечове, зацвилиха прободени коне. Противостоящите армии бяха като двата древни бога: Белбог и Чернобог, които вкопчени един в друг, търсеха надмощие. Има поверие да се гледа как ще падне първият убит - по лице или на гръб и накъде сочи главата му, за да се разбере изходът на сражението - кой ще спечели, но в тази кавалкада от раз паднаха вкупом стотици бойци.

Застанал малко встрани със свитата си, отначало царят виждаше целите воини - една човешка стена, после - разединени и съсечeни, накрая само лица, с окръглени от ужас очи, с разкривени, раззинати уста и оголени зъби. Някои зъби се ронеха като презрели кукурузени зърна.

Катафрактариите се врязаха в челните редици. Българите ги пропуснаха, обкръжиха ги и започнаха да ги свалят с арканите от конете. Настана люта сеч. Сълзи за сълзи, кръв за кръв, смърт за смърт!

Видяха гърбовете им. В нозете - гъмжило от тела. Настъпващите ги преодоляха. Катереха се по тях и както реката прескачаше морените, продължаваха устрема си напред сред викове, стонове и кървища. Всяка битка е опиянение и безпаметство.

На здрачаване византийски тръбач засвири „отбой”. Пред Петър Делян бе лъката на смъртта. Над него гарваните сякаш висяха на крясъците си. Някои от убитите бяха паднали по очи, други лежаха по гръб и гледаха вторачено нагоре към настървените птици и бездънната вис. От гледците им струеше вледеняващ ужас. Облечен с дрехи на челник, водач на конница, най-много хилядник, царят безмълвно стоеше върху гърба на Алтъй, взрян в кървавата леш. По средата на битката бе видял как боец с отрязана китка търсеше сред труповете шлема си. Човек би помислил, че снаряжението е по-важно от ръката и дори от живота му. Това беше шок.

Откакто завзеха Скопие, царят до неузнаваемост се беше променил. Лицето му се изпече от слънцето и вятъра. Вече живееше скромно, ненавиждаше всяка показност и не искаше да дава повод на враговете си да го обвиняват в мекушавост или разюзданост. Свикна да спи на кораво, като Вишан - с конско седло вместо възглавие, да се пробужда от всеки шум, да мисли, докато сънува… Така превръщаше и нощта в ден. От воините си искаше ред, дисциплина и упоритост. Ако имаха криле - вечно да са в полет, да не кацат на земята. От стражника до стотника всеки трябва да е като едно. „Войникът няма право да почива. Поседне ли на земята, то е, за да наточи меча си” - учеше ги на умения и всеотдайност Делян. За себе си той търсеше не заветно, а опасно, видно място. Смяташе за нужно да търпи същите лишения, както и другите. Всяко решение, дори и най-крайното, привеждаше в действие едва когато се убедеше, че може да бъде изпълнено. Затова обикновените воини го боготворяха. Нужно беше само да каже: „Днес нека всеки се сражава за трима!”, и увлечени от него подчинените му извършваха подвизи, за които се разчуваше по цялата империя.

- Мъртвите винаги заемат повече място от живите, защото са легнали - отбеляза угрижено Мандалей.

- Освен обесените, които висят над земята - доуточни Смилко, който заедно с Вишан неотлъчно следваше царя, беше негов логотет.

- Всяко правило си има изключение - каза Делян.

Той слезе от коня, навлезе сред труповете и вдъхна изпаренията на смъртта и победата. Под себе си освен мъртва плът усети жива маса, която мърдаше, мяташе се, викаше и стенеше. Опипом се опита да разбере колко и какви жертви лежаха в неговите крака. Трябваше да приберат убитите, да ги погребат, да преброят оцелелите. Поразените тела чернееха от мухи. Небето се раздвижи от летящи гадини, които подушваха смъртта отдалеч. Над дебелото грачене на гарваните, ястреби започнаха да ронят ситни звуци. Лопатите застъргаха в пръста. Хората се надпреварваха с птиците за телата на загиналите. Изкопаха общи гробове - един за ромеите и един за българите. Истинското единение и братство идва, когато с почести се погребват своите, паднали в бой. Мухите вече нямаха достъп до мъртвите. Нападнаха живите. Конете, които бяха покрити с тях, не спираха да потръпват с мускули, да мятат опашки, да пръхтят и тропат с копита.

В далечината заби камбана. Клепалата запригласяха. Иноците проточено запяха, сякаш викаха душите да се върнат. Сведени, хоругвите се вееха. Роговете изтръгнаха скръбен вой за упокой. Запалиха по една свещ за жертвите. Някои от бойците бяха натъкнали свещите по върховете на копията. Те горяха като отлитащи звезди. Подухваше вятър и възнасяше душите на погибшите.

Закопаха и враговете, а пръстта поддаваше и мърдаше, явно не всички бяха доубити. Гробарите обаче не скочиха отгоре й да я трамбоват. Ако някой възкръсне от посипаната земя, халал да му е! Нека живее - раздаваха щедро правосъдие онеправданите.

До царя се приближи Вишан Габра. Целият бе вир-вода, все едно се беше къпал. Делян го погледна и си помисли: „Ето такова лице трябва да има водачът: съсредоточено, студено, твърдо. На него са му чужди колебанието и отчаянието”. Той изпитваше уважение и преклонение към този мъж. Дори страхопочитание. Сякаш беше издялан от гранитен отломък: хладен, сух, дори жесток. Нямаше у него ни страх, ни сметки, нито нещо непочтено и дребнаво. Усещаше го силен, по-силен и от себе си, макар да бе само с една ръка. И предан. Единствено на него можеше да се довери като син на баща, като приятел на приятел. За Вишан не важеше максимата: „О, Боже, пази ме от приятели, от врагове и сам мога!” Старият воин имаше своя тайна, знаеше как да не се страхува от смъртта и до това познание бе достигнал чрез десетки битки за оцеляване. Непрестанният стремеж да се подлага на изпитания, за да постигне някакво съвършенство го правеше опасно уязвимо неуязвим. Делян докосна десницата му и потрепери. Все едно бе хванал змия, погълнала заек. Толкова корава, жилава бе тя, а мускулите изпъкваха и играеха. Завидя му на силата.

- Щом сме хванали ромееца за гушата, трябва да му откъснем главата! - каза Вишан. - Така и така сме близо до Солун, защо да не се опитаме да превземем втората перла в огърлицата на Византия?

- Силиците ни няма да стигнат. Щом крепостта се е опряла на Самуил, когато е бил самата мощ, сега е безумие да опитваме и да се обезкървяваме. Най-много да ги подразним. Ще ударим Солун, щом предлагаш, после ще свърнем към земите със сродно население, ще ги разбуним и присъединим към нас. Когато напълно сме готови и добре въоръжени, пак ще се върнем и дано Бог да ни е на помощ!

Починаха ден-два и отново на път. Прегазиха Стримон. Наоколо маслинените дървета приличаха на сребристи топки в равнината. След три залеза бяха пред стените на Солун. Замириса на море. Непознат мирис, който влуди кръвта на Делян. Бяло море бликна пред очите му. Така бяха отвикнали от други цветове, освен от зеленото, жълтото и червеното, че гледката на тази спокойна и гладка синя повърхност ги въодушеви. Всички се разчувстваха, сякаш голямата вода им бе кръвно близка. А имаше защо, спомените оживяваха. Още Кубер бе стигнал до Тесалоника и се бе опитал да подави селището със стада, жени и деца. Бе отдал от своята кръв и обичаи. Много по-късно Симеон Велики бе прехвърлил мост към бъдното, за да не се утаява желанието за възвратност и жаждата за мъст. Омесен град! Независимо че бяха преместили тържището в Константинопол, Солун бе един вечен пазар. „Базар, на който всичко се продава” - бе казал преди години Василий Българоубиец. Интересно дали солунчани някога щяха да продадат константинополската си зависимост?!

Обградиха крепостта. По тъмно се поизмиха, приведоха се в опрятен вид. На война се отива като на богослужение. Богомолците не бива да влизат в божия храм с нечисти дрехи. На сутринта българският цар построи войската на малко повече от верста разстояние от стените и хилядниците демонстративно направиха преглед на подчинените си.

-  Здравейте, юнаци! - поздрави ги царят.

Дружен, лъвски отговор. Петър Делян премина от дясно на ляво пред строените воини. Спря до всеки отряд и каза по няколко ободряващи думи. Отвръщаше му вулкан от човешки гласове, проблясваха остриетата на мечовете, щитовете тътнеха от отсечените удари. Конете цвилеха призивно, биеха копита и тръпнеха. Нямаше по-добра тактика от тактиката на римските легиони, която се основаваше на дисциплината, на безупречния боен ред и отличното владеене на оръжието. В импровизираната битка за пристанищния град щяха да се срещнат с добре обучени, боеспособни тагми и схоли, въоръжени до зъби, защитени от горе до долу с желязо. Преди години ромеите бяха треперили от автократора Симеон, да не стане не само самодържавец, но и техен василевс, от Самуил - че разклаща империята им, а сега българите се бяха опълчили срещу най-голямата сила, разпростряла се на три континента, и се бореха за собствена държава. Колко непостоянно, изменчиво е всичко в света и най-вече тук на северозапад от Константинопол!

После удариха тъпани, писнаха гайди. Свиреха някаква странна мелодия - нито хоро, нито ръченица, но която възземаше духа. Част от българите заскачаха с протегнати нагоре ръце, сякаш искаха да пипнат небето, което навсякъде е еднакво. Устроиха демонстративни състезания по стрелба с лък, мятане на копия и препускания с коне. Стените бяха смълчани, макар сега по тях да се мяркаха много люде, но повечето отгоре гледаха господарски на това зрелище, що се вършеше долу, като на бой между петли. Само отделни солунчани любопитно наблюдаваха майсторлъка и постиженията на българите, та чак завистливо цъкаха с език. Ако олимпийският им дух бе надделял, сами щяха да изявят желание да се включат в надпреварата, но уви! През тези часове Солун си остана същият. Все тъй безучастно стърчаха стените и високите кули, а оръжията на стражите между бойниците блестяха и вещаеха отпор.

Делян изпрати парламентьори - византийците ги поругаха.

- С тях се разговаря само с оръжие - скръцна със зъби Вишан.

- Помни царю, ромеите не са толкова изкусни в боя, колкото търпеливи и коварни са пълководците им - сподели наместникът на патриарха архиепископ Порфирий. - Ние ги научихме на търпение, но защо не възприехме от тях коварството?

- Някои отдавна му се кланят - обади се Вишан.

- Ти по-добре помисли за опелото - посъветва царят божия служител и леко го подръпна за бялата брада, която беше цял аршин. - Всеки воин предварително трябваше да бъде опят, за да не си отиде неопростен.

Опяваха ги живи, защото не знаеха кога ще загинат.

Преди да тръгне за молитвения си епитрахил, отецът промърмори:

-  Мой дълг е да се грижа за хората да умират честити и благословени, но лично аз смятам, че по-голямо добро е, ако помагам на някого да живее праведно…

- Ами да беше станал врач - клъцна го Смилко.

Царят си даваше сметка, че битката ще бъде дълга, изтощителна, тъй като врагът е многоброен и силен. На силата трябваше да се противопостави с хитрост. А на коварството? Как да го разгадае, за да се предпази?!

Някои хвърляха котка в реката, за да разберат за изхода на сражението. Други се доверяваха само на оглозганите и добре излъскани ашици. По време на обяда Смилко, който обичаше да влиза в ролята на шаман, взе едно пиле и всички се смълчаха. Разкърши го. Щеше да гадае. Той вдигна кълката, оголи кокала, който заблестя като полиран, разгледа го добре и се прекръсти:

- Утре всичко ще мине по мед и масло. Бог е обърнал гръб на византийците.

Това донякъде отговаряше на истината. Уплашен от напора на българите, Михаил ІV тайно бе напуснал крепостта и с кораб бе отплавал за Цариград. Ако не бе поел по море, кой знае каква пушилка щеше да вдигне зад гърба си. Преди да замине, василевсът заръчал на своя довереник Мануил Ивац да закара изоставената шатра с императорския щандарт и обоза със злато и сребро в Константинопол. Но роднината на видния войвода Ивац - предпоследният защитник на българската държава (който чрез измама бе ослепен от ромееца ЕвстатийДафломил, а след това окован и заточен), без колебание и с цялото имущество минал на страната на въстаниците. Това предизвика голям подем у българите.

В навечерието на пристъпа царят се разпореди да раздадат плячката: една десета за него, по две десети за отрядниците, хилядниците и стотниците, останалото да се раздели поравно на войниците. Така повеляваха военните закони на прабългарите. За изчисляване на възнаграждението служеше волът. Един вол се равняваше на пет овце. Една овца се заменяше с пет мери зърно или зехтин. И така от общата плячка всеки войник получи по една овца (някъде тя бе заменена с коза) и по три мери зърно и зехтин. Сред войската имаше общо доволство, то настърви отделния боец.

В набързо стъкмения стан на българите лумнаха стотици огньове. Наоколо пасяха оседлани коне. От стената ромейските съгледвачи наблюдаваха натрапниците с противоречиви чувства. Когато някъде пред теб припламва огън, казваш си - нищо обезпокоително. Виждаш втори - маркира линия. Но забележиш ли трети-четвърти, получава се зона на напрежение.

Преди отбой на Делян му се прииска да узнае какво си говорят обикновените воини, макар да предполагаше, че разговорите им ще са около получените трофеи или пустословни и скучни. Царят се маскира като инок и се сля с тях. Край различните групички бяха положени купчинки сулики и стрели като съчки за огрев. Край други пък колчаните стърчаха като ечемичени класове. Лъхна го на вино и конска пот. Почти всички бяха българи, макар земляк с земляка да не си приличат. Но имаше неща, по които си схождаха: мъдра, хаплива насмешка, примесена със заядливост, преливаща в злоба, леко прикрити от набъбващо недоверие, изпод което прозираше любопитство и всезнайство. И цялата тази противоречива, варена, горена и драна вековна смес, щом ножът опреше о кокала, обичаше да се кичи със своето простодушие: „Не знам, не съм от тука” или „За малко съм”.

Наваляше изок. Дните бяха дълги, с кратки звездни нощи. Хората се радваха на придобитото. Някои въртяха шишове, други се кърпеха и потягаха, сякаш на другия ден ги чакаше сватба, и хортуваха, че тази земя по нищо не отстъпва на тяхната: същата сочна или съсухрена трева, същите магарешки бодили, същото небе. Предрешен, царят вървеше сред бъбривците и надаваше ухо: едни възхваляваха сполуките, други споделяха за роднините си, за селцата или любимите добичета и нито дума за опасения и страх. Често се разказваха сърцераздирателни истории. Случките си приличаха. Те се повтаряха, видоизменяха и преувеличаваха. Слушателите така преживяваха, като че ставаше дума за собствените им жени и дъщери. Но винаги се намираше някой, който да спори, че девойката била само отвлечена, но не и обезчестена, че сега е зости в богат ромейски дом. Черногледците не намаляваха, но това крепеше и подсилваше истинския сблъсък. Някои спореха дали има улеи на царския меч, позлатен ли е, или сребърен. Други с брусове точеха резците на своите или вече дремеха, стиснали мечовете между бедрата си, за да станат оръжията им здрави, звънки, гъвкави и да пеят, докато мъстят. В същото време гледката на тези изпонатръшкани върху земята яки мъже, които вместо да орат и плодят, утре можеха да загинат, беше тъжна. А истината в недоловимото бе, че се таеше нещо непоносимо в навечерието на битката - очакването за гибел или оцеляване, но опасенията бяха спотаени.

На зазоряване Петър Делян заповяда да запалят околните пасбища, но да пазят зеленчуковите и овощните градини, защото повечето бяха на българи. Зеленината отдавна бе смляна от тази напаст божия - скакалците. Такава пустош смазваше душата. Преди пладне на небето, където вятърът упражняваше хороводите си, слънцето прежуряше. Мор. От жегата се топеше и камъкът, а стрелите в колчаните повехнаха. За да се разхлаждат, пиеха разредена медовина, запазила студенината си в кози мехове.

Земята пламна като залез. Вече никой не знаеше къде почва небето и къде свършва угарта. Нахвърляха в пламъците и мокро сено. През това време архиерей Порфирий направи молебен и с босилекова китка поръси строя със светена вода.

Огънят запълзя към крепостта, дим обви тежката дантела на бойниците и се слегна зад масивните стени. Пламъците наляха ужас в зениците на защитниците, но само толкова. Вятърът беше сгоден, духаше към морето и трябваше да окади Солун, ала жителите му щяха да преживеят и тази обсада. Каменните стени на крепостта бяха яки, непоклатими. Съоръженията за събарянето им - примитивни. Имаше традиции в постоянството на солунчани. Те не искаха да губят нито надежда, нито живота си.

Лумналото пепелище изглеждаше като прясна рана върху гръдта на земята, но пред очите на въстаналите селяци обгорената равнина се превръщаше в разорана нива, която благодарение на българското трудолюбие можеше да даде невиждан урожай. Обаче рукна дъжд и угаси пожарището. Излишен дъжд. Водата разхлабва тетивата, притъпява стрелата, но пък отмива срама.

Преди атаката раздадоха по канче силно вино за упокой на душите на тези, които щяха да загинат, за ранените и оцелелите. Царят ги призова да бъдат дръзки, всеотдайни. Говореше членоразделно, силно, настойчиво. Отделяше и натъртваше на всяка дума, като че дялаше паметен надпис върху плоча. Катапултите и огнехвъргачките изстреляха своите болезнени стрели. Те политаха на ята, превръщаха се в облаци, от които се процеждаха струи кръв. Камъни полетяха като ято птици, дори хвърляха сянка по земята, после се изгубиха зад високия зид. Чуха се викове, настана олелия. Умелци сглобиха дълги, гъвкави стълби, които завършваха с куки. Внаждаха се лесно една в друга, захващаха се с железни скоби. Първият пристъп започна, когато слънцето прехвърли своя зенит. Бавно напред запълзя обсадната техника, чиито туловища приличаха на скелети на праисторически чудовища. За заслон водеха доместика на схолариитеРамонАпокавк, заедно с няколко стратези и архонти. Българите налетяха същинска приливна вълна, хвърлиха се срещу зъберите и високите кули. Мътилка замрежи очите. Димът, пепелта и саждите глождеха гледците, душаха гърлата, а превъзмогнали смрадта, хората душеха въздуха иззад непристъпните стени. Гневен огън лумна от зениците. В жилите клокочеше обезумяла кръв.

Първоначално ромейските пленници бяха като жива стена - щит, който позволи безболезнено да преодолеят дълбокия ров, но щом задействаха стенобойните машини и възправиха стълбите, византийците пожертваха своите знатни сънародници. От бойниците се посипа огнена лава. Пръстенът на крепостта бе така напечен, докоснеш ли го - ще се изгориш. Нагретите брони превръщаха хората в чирози. Нападението бе същински ад. Всичко вреше и кипеше. Стенобойните машини сипеха удари, каменометите - град от гюлета и скални отломки. Отгоре ги посрещнаха с дъжд от копия и стрели, а после с празни бурета, чийто тътен и грохот заглъхваше в подножието на крепостта. В стомни наливаха смола, палеха я и огнената диря описваше дъга. Щом смолата и катрана свършиха, заливаха ги с вряла вода. С двуроги вили оттласкваха стълбите. Бойците политаха и падаха от десетки метри височина. Предсмъртните вопли на умиращите заглушиха мощното „ура”. В полето като нанизи с пендари останаха да блестят щитовете на пехотинците, а тези, които успяха да оцелеят и подобно на дяволи, се завърнаха по-малко накатранени, с черни лица в лагера, се вайкаха:

- Лошо ни обрулиха от стените.

- Нищо, все някога тъпкано ще им го върнем - отвръщаха оптимистите.

Как да изтощиш и задушиш човек с мощни бели дробове?! За солунчани морето бе бял дроб. Откъм него идваше помощ, от него добиваха храна, пиеха сила. Явно тази крепост, както и Константинопол, трябваше да се удари едновременно от две страни - по суша и по вода. На българите им бе необходим флот, но това щеше да бъде следващата стратегическа грижа на Делян.

В полуздрача равнината се бе сгърчила като насечена. Кръвта покриваше с ръждиви петна пепелището. Някои от отрядите се бяха стопили наполовина. Не успяха да приберат телата само на падналите в подножието на крепостта. Отгоре дебнеха и нямаше да им простят дързостта. Нека и след смъртта си загиналите да им усмърдяват душите, да мъстят!

Отново писнаха гайдите на смоляните. Силни, затрогващи, провлачени звуци. Какви бяха тези проточени писъци? Друг път можеха да ги оприличат на плач по невъзвратимата младост, пропиляното богатство или изгубената любов, но сега се знаеше - оплакваха загиналите, тези, които нямаше да се завърнат по домовете си.

От дима, слънцестоенето и взирането царят почувства болка в очите. После главата му натежа, пълна с олово, сякаш десетки остриета на копия и стрели се бяха забили, счупили и останали в нея. След още две неудачни попълзновения Петър Делян свика военния съвет и въпреки болката заговори:

- Солун, макар и с преобладаващо славянско население, няма да се предаде. Той е претъпкан с войска и бегълци. Те ще се запънат, ще дочакат помощ. Византийската империя има възможност да хвърли върху нас много добре въоръжени и дисциплинирани тагми. По-добре е засега да се погрижим за числеността и силата на нашите отряди.

Рано или късно Тесалоника като презряла ябълка щеше да падне в краката му. Този град отново трябваше да бъде български. А сега се налагаше да се сбере невидимият скелет на войската, да се преплете с мускули и обшие с плът. „Бъди сигурен, че си стъпил на здраво, преди да направиш следващата крачка” - бе принципът на Петър, принципът на предводителя.

Обсадата бе свалена и войските започнаха да се оттеглят в набелязаните посоки. С две мерии проводиха кавхан Горазд Чубра да задържи важната адриатическа крепост Драч, а друг военачалник, именуван Антим, с двойно повече сили изпратиха на юг да разори Елада.

Петър Делян възнамеряваше да забие меча си дълбоко в хълбока на ромейския враг. Империята тръпнеше.