Златимир Коларов

Петима лекари - двама българи, двама сърби и един грък седим на терасата на кафенето до пристанището на Урануполи и чакаме корабчето София да ни отведе до Атон. Приглушено, от вътрешността на заведението звучи гласът на Стийв Уолш от група Канзас: All we are is dust in the wind…
Отпиваме от кафето по балкански - бавно и с наслада, любуваме се на отмалата, обгърнала площада, кулата и мъничкия кей, съзерцаваме искрящата повърхност на морето и нагънатия профил на остров Мулиани и средния ръкав на Халкидики и се оглеждаме за кораба, който ще ни отведе след минути. Д-р Йоргос Латсос от Солун ни разяснява детайлите от предстоящото ни тридневно пребиваване в Света гора. Казва, че в манастира Симон Петра ще ни посрещне лекарят на манастира - отец Ермолаос.
За отец Ермолаос ми бе разказал предния ден проф. Капетанос - ортопед от Университета „Аристотел” в Солун. Каза, че е най-добрият студент, който е имал в четиридесетгодишната си университетска практика като асистент и по-късно като професор. Това възбуди интереса ми и питам д-р Латсос що за личност е отецът. Отговоря ми, че е фин и чувствителен човек, син на лекари, единствено дете, отличен студент с перспектива за научна и клинична кариера. След завършването на Университета избрал пътя на монашеството. В началото родителите му били разстроени от решението му, после го подкрепили. В манастира отецът организирал перфектно оборудвана здравна служба със спешен кабинет, лаборатория, болнични легла и хоспис за обгрижване на болни и възрастни монаси…
Разказът на нашия приятел и водач д-р Латсос още повече изостря интереса ми към отеца. Не мога да си обясня как млад човек с неговите възможности разменя удоволствията и колорита на светския живот с лишенията и изолацията на монашеството. В съзнанието ми зазвучава въпросът „Защо?”, зададен едновременно от трите ми същности - на лекар, научен работник и писател. И трите питат, но, както много пъти досега, не намират верния отговор. Ще го намеря в манастира - мисля си и допивам последната глътка от кафето.
София се появява в далечината, ставаме и тръгваме към кея. В съзнанието ми продължава да звучи - „Защо?”
Като ехо, все по-тихо и на пресекулки, гласът на Стийв Уолш ни изпраща от вътрешността на кафенето:
- Всички ние сме прах във вятъра… - и заглъхва.

В Дафни, пристанището на Атон, ни чака минибусът на манастира. Побира десетина пътници. Шофьорът, тридесет и няколко годишен висок, слаб монах, изчаква и последните пасажери от София, запалва двигателя и потегля. С нас пътуват и отец Йоан от Оклахома със своите четирима ученици-американци, православни християни. Като нас отиват на поклонение в Атон. Отецът е на около четиридесет, учениците му на около петнадесет години.
Автобусът се тресе и стене по калдъръма, ние се поклащаме и подрусваме върху седалките…
Пътищата на Атон - оплетени като мрежа или източени като нишка, тесни черни пътища, покрити с пясък и чакъл и тук-там - калдъръм се вият нагоре и надолу по нагънатия гръб на планината над стръмни и дълбоки пропасти, обрасли с храсти, дървета и треви, заградени от огромни късове скали и разпръснати по стръмнината чакъл и каменни блокове. Няма знаци, няма обезопасяване, няма мантинела, само стръмнина - нагоре или надолу, но никога по равно… Встрани - широколистни и маслинови горички. И над всички нас - върхът Атон, обвит в облаци, като забит в небето зъб…
Умълчаваме се, прехласнати от девствената красота на планината.
Автобусът пъпли. Под нас са пропастите, над нас - небето, в далечината - манастирът, кацнал на върха на огромен скален зъбер…
Поглеждам отец Йоан и учениците му, уморени от пътя, но въодушевени от гледката и контакта със светото място, после манастира, построен на най-невероятното и невъзможно за строеж място от гледна точка на хладния и безпристрастен разум и въпросът „Защо?” отново закръжава в съзнанието ми. Като ехо, някъде от далечината прозвучава „Всички ние сме прах във вятъра” и заглъхва.
След половин час автобусът спира. Въвеждат ни в гостната на манастира. Вписваме имената си в тетрадката за гости и минаваме в съседната стая. Идва и отец Ермолаос - среден на ръст, блед, изпит, тридесетинагодишен, с очила. Като гледам очите му - благи, чисти и умислени си мисля: раним и чувствителен до болка. Поздравява ни и ни кани да седнем. Говори много добър английски. Пита ни как сме пътували, каква е специалността ни, за привършилата преди ден научна конференция в Солун…
След няколко минути в стаята влиза нисък слаб тридесетинагодишен китаец с брада, расо и шапка на атонски монах. Носи поднос с чашка ракия, кафе, курабии и чаша вода за всеки от нас за „добре дошли”. С усилие скривам изненадата си - православен монах-китаец? Шао-Лин или Атон? - стрелва се в мисълта ми. Китаецът-монах се покланя и излиза от гостната. Почувствал изненадата ми, отец Ермолаос разказва историята на отец Исая - преди десетина години тръгнал с родителите си нелегално с моторна лодка от Китай за Виетнам. По пътя ги нападнали пирати и трябвало да отклонят курса. Вместо във Виетнам отишли в Малайзия, по-късно се преместили в Швейцария. Запознал се с монаси от православен манастир във Франция на границата с Швейцария, приел православието и преди няколко години се преместил от Франция в Атон. Близките му останали в Швейцария…
Впечатлен от интересната история, изпивам ракията и кафето без да им усетя вкуса. От отец Ермолаос разбирам, че голяма част от монасите в манастира Симон Петра са вишисти с различни специалности, от различни страни - Германия, Китай, САЩ, Украйна и Русия. Разказа ни и ни показа творенията на монах от Германия, инженер, който създава хидравличната и електрическата система на манастира, захранвана от слънчева енергия през деня и от силата на стичащата се от голям контейнер вода. Резервоарът е разположен високо над манастира под билото на планината. Показа ни и перфектно оборудвания здравен център с болнични легла и хоспис, в състояние да оказва спешна медицинска помощ, леки хирургически интервенции и редовни клинични прегледи и лабораторни изследвания. Докато го слушам изпитвам „бяла завист” - в Атон, под върха на планината, докторът отец Ермолаос и двамата му помощника, които са обучени, но не дипломирани медицински специалисти, са в състояние да извършат многократно повече медицински услуги, дейности и манипулации от огромния брой медицински доболнични специалисти и здравни заведения в България. Докато го слушам да говори - тихо, смирено, приведен и загледан в очите на събеседника си, се възхищавам на волята му да сътвори нещо Богу угодно и човеку полезно и да помогне на страдалец и нещастник, изпаднал в беда.
След болницата отец Максимус от Ню Йорк, петдесет годишен, но изглеждащ на тридесет и пет, професор по теология в Харвард, от седем години в манастира, ни показва библиотеката, чест, предоставена на малцина от гостите. Въпреки отричането, това начинание определяме като дело на „дългата и невидима ръка” на Латсос със съдействието на отец Ермолаос, с който двамата явно са много близки, приятели от години. Библиотеката съдържа над 30 000 печатни книги и за съжаление нито един ръкопис - изгоряла е през 1891 г. и впоследствие е възстановена с дарения предимно от Русия. Петима монаси обикалят пет години Русия и събират дарения - пари и ценности за възстановяването на манастира. Отец Максимус се усмихва и казва, че „Манастирът е възстановен с рубли…”, израз на дълбоките връзки между православните християни по света. Библиотеката притежава съвършена охранителна система против пожари, наводнения и други бедствия, на която биха завидели (както аз на отец Ермолаос за здравния център) много библиотекари не само в България, но и по света.
Докато отец Ермолаос ни показва манастира и медицинския център и отец Максимус - библиотеката, срещаме монаси, упътени по своите си дела. Кимват за поздрав и отминават. Гледам ги с интерес - възрастта им е от двадесет и няколко до осемдесет и няколко години. Личи, че повечето са високо образовани и интелигентни. Най-силно впечатление ми правят очите им - виждам очи кротки, благи, усмихнати, присмехулни, тежки, мрачни, безразлични, хладни, безстрастни, студени…, очи различни на хора с различна съдба, с различен темперамент и дух, отдадени на една идея - да служат на Бога и да спазват канона, както е създаден в течение на две хиляди години от следовниците на Христос.
Прегрял от впечатления вечерта, заслушан в тишината, обгърнала като вечност манастира, планината и върха Атон, си мисля за трите ми безкрайно любопитни същности, които не ми дават мира, защото постоянно питат: лекарят, за да различи болестта от здравето, научният работник, за да опознае непознатото и писателят, за да надникне в незримото… Резултат са от капризите на Съдбата и логиката на Зодиака - мисля си - роден съм през май, зодия Близнаци. Първата много често намира правилния отговор (и слава Богу!), втората - рядко, а третата - понякога… Няма как - продължавам да си мисля, заслушан в тишината - най-трудно се проумява това, което носим в себе си, което е същността на нашата същност. По въпросите ще го познаете - си мисля за оправдание в този момент на самокритичност в сърцето на Атон, - а не по отговорите, те са чужди и нямам право да се меся нито като лекар, нито като изследовател, нито като писател, за да не издевателствам, за да не сгреша, за да не светотатствам… Колкото и да са различни няколкото ми същности - мисля си без угризения, - нито една от тях не е в състояние да понесе лишенията, монотонността и отговорността на монашеския живот. Може само да питат, да мислят и да се опитват да си обяснят света, да помогнат и да променят нещичко, ако могат, всяка от своята гледна точка. Дано утрото ми даде отговор на въпроса: „Защо?”, с който тръгнах сутринта към Атон. И си спомням кафенето на пристанището, кулата и кея и дрезгавия глас на фронтмена на Канзас: „Всички ние сме прах във вятъра…”
Тишината ме унася и заспивам…

На следващия ден д-р Латсос ме събужда в три и половина сутринта, за да присъстваме на сутрешната молитва. През зимата служението започва в три, през лятото в четири часа сутринта и така всеки божи ден, в един и същи час, вече две хиляди години… Обличаме се, измиваме се и влизаме в църквата. Монасите са вече там, наредени в две групи от по няколко човека от двете страни на олтара покрай свещници със запалени свещи и по столовете с висока облегалка покрай стените на църквата. Молят се, пеят, един монах прикадява с тамян… Нищо мистично няма в ритуала и поведението на монасите, само усещане за непреходност. „Кириелейсон, кириелейсон, кириелейсон - Господи помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй!” - звучи в края на всяка песен или молитва. Три часа и половина песни и молитви. Всеки божи ден, в един и същи час, по един и същи начин, вече две хиляди години… Ранният час, вглъбението, песнопението ме връщат в детските ми години. Спомням си майка ми и баща ми, които вече ги няма. Очите ми се навлажняват…
Следва закуската - точно 10 минути. Обядът и вечерята също са по 10 минути. Всеки се храни мълчаливо, докато един отец чете молитва за благодарност за щедростта на Бога да ни дари със здраве, сили и храна.
Като специална чест към нашата група след закуската ни посреща в приемната си игуменът на манастира отец Елисеос. Във височайшата оказана чест отново виждаме „дългата и невидима ръка” на Латсос и съдействието на отец Ермолаос. Игуменът е шестдесетина годишен, среден на ръст, с жив и подвижен поглед на човек, който познава и духовната, и житейската страна на живота. Държи се и разговаря сдържано, непринудено, овладяно, по-скоро дипломатично, отколкото по църковно канонично. Секретарят му ни черпи ликьор, кафе, чаша вода и неизменните курабии. Половин час разговаряме върху житейски и църковни теми.
Следва среща с най-стария отец в манастира - отец Гервасиос, бивш професор по Богословие в Атинския университет, в Атон от тридесет и пет години. Благ, кротък старец, страдащ от остеопороза. Д-р Латсос го лекува и отецът е благодарен за положените грижи. Явно между двамата освен здравната, има и чисто човешка връзка на хора със сходен интелект и чувства.
В девет часа пристига раздрънкан, но технически изправен минибус Мерцедес, уговорен предния ден от Латсос срещу 350 евро да ни закара до манастирите Зограф и Хилендар и столицата на Атон - Карея. Като чу по телефона цената Латсос каза, че собственикът на автобуса е „thief - крадец”, но ние решихме, че 350 евро са никаква цена при възможността да видим наши национални светини - Зограф е български, а Хилендар - сръбски манастир. Шофьорът Николай е руснак, жена му гледа възрастна гъркиня в Атина, дъщерите му са омъжени в Русия, той живее в Карея… Съдба човешка… - мисля си, но без да си задавам въпроса „Защо?”, защото отговорът го знам: Борбата за оцеляване, за къшей хляб, за глътка въздух, за място под слънцето, за да бъдеш все пак някой, борба, която ни вее като прах във вятъра от раждането до смъртта…
Качваме се в буса, тръгваме и отново пътищата на Атон - нагънати, оплетени, необезопасени, нагоре, надолу, но не по равно… Цял ден се клатушкаме от манастир на манастир…
В Зограф се срещаме с отците Висарион и още няколко четиридесетина годишни монаси. Черпят ни кафе, показват ни новата и старата църква, сдържано ни разказват и за съдбите си, отвели ги в Атон, резултат от моя нелюбезен навик да питам за неща, за които не трябва да се пита. Но, нали вече стана дума - по въпросите ще го познаете… Оказва се, че в Атон един го е отвяла вярата, друг - надеждата, трети - съвестта, четвърти - безизходицата… Съдби човешки… - мисля си и преставам да задавам глупавите си въпроси.
В Зограф оставаме около час и потегляме към Хилендар. В Хилендар послушникът Атанас ни развежда из църквата и ни показва чудотворната икона „Света Богородица Троеручица”. Разказва ни историята й - Света Богородица възстановила отрязаната ръка на покаял се грешник, само тънък белег показвал мястото на посичането на ръката. Петдесет годишен е, висок, слаб, прегърбен, има сини, вярващи във всяка дума от разказаното очи. Дошъл е от Сърбия преди няколко години…
В Карея пристигаме късно следобеда. Тихо, приветливо, много чисто и добре подържано градче. В далечината синее морето. Има излъчването на курортно селище. Всеки миг очакваш от някой от малките магазинчета да излезе пъргава стопанка, да премете, да внесе метлата, да излезе с чаша кафе, да седне на стола пред магазина, да кръстоса крак върху крак, да запали цигара, да отпие от кафето и да се огледа доволна от себе си, от магазинчето, от живота… или пък сюрия деца да прибягат през смълчания площад, следвани от виковете на майките им да не ходят до морето. Вместо това по пейките стоят или по улиците се разхождат мъже на различна възраст - от двадесет до осемдесет години. И никакви жени, никакви деца…
Качваме се в буса и тръгваме за Симон Петра. И отново пътищата на Атон - близо час. Д-р Латсос е затрогващ в желанието си да ни покаже колкото се може повече неща от Света гора. На седемдесет и две години е, явно е изморен, попребледнява, попредремва и се поклаща в буса, разбужда се и продължава да ни посочва едно или друго интересно нещо по пътя ни из свещените гори…
Пристигаме, по изключение вечерята ни чака в стаята за гости, а не в трапезарията на манастира, вечеряме и се прибираме по стаите си.
Лягам и се замислям. Въпреки че питах, когато не би трябвало да питам и днес не намерих отговора на въпроса си „Защо?” - мисля си. Пред очите ми се вият прашните пътища на Атон - нагоре, надолу и напред…
„Дано утре да намеря отговора!” - пожелавам си.
- Кириелейсон! - прошепвам и заспивам.

Третият ден преди обед - денят на отпътуването ни от Симон Петра. Отново сме в гостната на манастира. И отново отец Исая ни поднася, този път за довиждане, чашка ракия, кафе, курабии и чаша вода. Не съм намерил отговор на въпроса: „Защо?” Съзнавам, че сега е моментът да попитам, текат последните ми минути на Атон. И тогава трите ми същности зададоха на отец Исая възможно най-нелепия въпрос:
- Как стигнахте, Отче, до Православието?
Без да го съзнавам, всъщност, намекнах доста нетактично, че по моята повърхностна представа той би трябвало да е по-близо до будизма, отколкото до християнството.
И той ми отговори по най-елегантния и достоен начин:
- Когато човек търси, Бог му помага да намери отговора - поклони се и излезе от гостната на манастира.
Така и не разбрах кого имаше предвид - себе си, който е търсил и намерил праведния път към Бога или мен, който трябва да търси, за да намери отговора на безсмислените си въпроси. Това бе поредното „Защо?” на което не успях да отговоря, докато бях в Атон…

P.S. Сега, година след завръщането от Атон, продължавам да си задавам въпроса:
- Защо?
Питам се за отците, за лишенията и излишествата, за монашеския и светския живот, за вътрешния и външния изглед на нещата… Търся мотивите, разликите, същността и смисъла, осезаемото за душата и незримо за очите… По съвета на отец Исая търся, но Бог не ми помага да намеря отговора. Отпочивам и продължавам да питам с надеждата този път Бог да ми помогне:
- Защо?
И не само за Атон и монасите се питам, но и за много други неща - за бедните души и богатите духом, например, за прокълнатите и прокудените, за възнесените и за низвергнатите, за изоставените и за намерените, защо се раждаме и защо умираме, защо живеем, какъв е смисълът…
И всеки път, след всяко „Защо?”, вместо отговор, някъде отдалече, тихо и на пресекулки, като ехо, зазвучава дрезгавият глас на Стийв Уолш:
- Всички ние сме прах във вятъра…