Тоня Трайкова

***

Отново съм дете в градината и късно лято е,
ухае на следобед и проснато пране, което скрива
донякъде и пътя, и нагоре планината…
Едно врабче подскача по хвърлените сенки, в извивките

на старите дантели, листата на смокината, петната
от слънчев прах… Отново старателно подреждам
детайлите - смеха на баба, столчето и очилата й
и пръстите, които вдяват немирния конец. Прилежно

опитвам се да събера откъслечни моменти: звука
на шевната машина сингер, жуженето на някаква оса
в ковчежето със спомени… Така
ще бъде пълно, когато дойде време да го понеса.

MIDNIGHT EXPRESS

Нощта те тласка все по-надълбоко
далеч от световете неразтребени,
изгубени като в игра на покер,
в която си заложил само себе си.

Назад под купола й са останали
ефектните й тайнства - дръзки фокуси,
магически спектакли, обещания…
И тя сега чертае твоя профил

без грим, с едно едничко украшение -
луната, като тънка обеца.
А фонът непрестанно се променя,
неуловим по смисъл и по цвят.

Далечни светлинки в стъклото шетат,
пробягват златни песъчинки време,
случайността ги хвърля с пълни шепи
и после тъмнината ги отнема.

Дълбоката й непрогледна същност
влече неустоимо и примамва.
И ти навлизаш в нея и не свършва
нощта и няма край и няма.

И става някак просто по-нататък.
В прозореца на влака отразено,
спокойно е лицето ти и чакаш.
Какво… това е вече без значение….

ПРОЗОРЕЦ

А старата къща, стаена в сърцето на мрака,
едва осветена от близката улична лампа,
изпъква на тъмния фон с благородна осанка,
която напомня стила на изискана дама.

Един силует, в който всичкo звучи антикварно:
кокетната шапка на покрива с черно перо,
фасадата, брулена често от бури коварни,
и дворът, обрасъл с уханни треви като гроб…

Човек би помислил, че тя е съвсем изоставена
край пустия плаж, неподвижна и някак излишна.
Капаците спуснати, мухъл и влага, направо
би казал, че тя се намира на прага на нищото.

Но в малък прозорец на партера нещо блещука,
над него ветрецът раздвижва орловия нокът,
една пеперуда се лута и търси пролука
и в рамката женски портрет се таи зад стъклото…

Загърбила своя скован в самотата си дом,
където е толкова тихо, че чак й призлява
и хора и празници губят се в нейните спомени,
стопанката с гледката няколко мига остава.

Отсреща морето е ширнало в късния час
живот в светлини - както някога бе в лунапарка.
И може по тях да гадае по детски прехласнато:
там танкер напредва, а тук се завръщат рибари…

И с малко късмет да съзре досами хоризонта
круиз към далечни земи като лъскава брошка,
която привлича оркестрите, шанса, неоните,
безгрижното щастие, звънкия смях и разкоша.

И може и тя, засияла в отдавнашен танц,
да чуе зова на вълните, да види света
като въртележка… Или като празен рапан,
където кънти само тъмният шум на кръвта.

СЛЕПИЯТ

В заключения дом на слепотата
нощта е само дребна съучастница,
часовниците сякаш се разтапят,
омекнали в напразното очакване.

Гнезди в комина някакво проклятие,
контурите на сенките и черното,
замрелите лъчи в огледалата
и мракът - постепенно са изчезнали.

И той не вижда абсолютно нищо.
А нищото е като малка смърт.
И слепият в моментното затишие,
е свил юмруци сякаш не го свърта.

Изпитва смут и страх, че е затворен
и го души стесненото пространство,
и кризата след миг ще го събори
и ще го връхлети внезапна паника…

И ще проклина ядно от безсилие
превит на пода, с пяна на устата,
и ще се мята като че го жилят
оси и ще посяга към вратата…

И ще се блъска в потрошени мебели,
които в своя гняв е прекатурил,
и ще изпитва жалката потребност
да сложи край на тая авантюра…

В последен опит да се овладее
върху мига се съсредоточава:
челото в пот, косите оредели,
прозорците, които избледняват,

креслото с дъх на прах, човека в него -
прегърбен силует в неясна поза…
И онзи смътен порив да побегне,
и лекото ухание на рози…

РОЗОВО

На зазоряване в лека просъница вдигаш пердето
и засияват след мрака и сенките на нощта
меките топли контури на една розова статуетка,
голо тяло, полегнало върху един червен шкаф.

Можеш даже с жест във въздуха да повториш
орнамента върху чекмеджето бароково -
нещо, близко до птица със стилизирана форма.
Ако литне, то несъмнено ще е високо.

И ти се струва, че скуката те е подминала
и се разстила пред теб огледална повърхност.
Като мечта розовеят по нея изящни фламинго
и те също изваяни, само че живи, забързани…

Цели групи напускат лагуната, газят водите
и краката им дълги безброй йероглифи чертаят,
грациозните шии, извити като въпросителни,
се изпъват и те устремено политат накрая.

Сякаш някой е дал знак на ятото да се издигне
и простора дълбок се изпълва с неспирно движение,
свобода и размах на криле и едно непостигнато,
ала толкова силно желано от теб съвършенство.

На зазоряване ти се привиждат картини и образи,
светове, сред които витаеш и ти е хубаво.
А по небето порозовелите перести облаци
постепенно добиват прозрачност и се изгубват…