Мария Маринова

Имало едно малко и умно момченце, с едно сладко, чипо носленце. На личицето му греели две тъмни очички като маслинки, а на бузките му се смеели две розови, красиви трапчинки.
Всички малчуганчето страшно обичали. Мама и татко, баба и дядо след него непрекъснато тичали. Всички се надпреварвали да го прегръщат. Бил златното слънчице в цялата къща.
Но и Пламенчо, каквото му кажели изпълнявал, даже от ден на ден все по-послушен той ставал.
Но един ден, както си бил в къщи самичък, Пламенчо през прозореца нещо надничал. Като се врътнал назад и се втурнал, вазата пъстра, китайска катурнал.
И…”бам”… - в хола на всички кюшета се разхвърчали парчета.
- Олелеее… ами сега? Как я съборих така? Каква лоша случайност само? Как ще кажа на мама? Какво да правя? Какво да правя? Не мога и да я оправя! Ще трябва да си призная… Но имам ли смелост, не зная? Да… Ще трябва да кажа. Ама… те здраво ще ме накажат… Не, не, подло ще е да крия… Добре, всичко ще им разкрия!
- Трябва да замета тука. И парченцата - на буклука.
Пламенчо с четка, с лопатка почистил във хола и седнал да чака на стола. По едно време, хлопнала вратата и мама се прибрала с пазарска чанта голяма.
- Всичко сега ще й кажа.Нека да ме накаже - Пламен на себе си казал и в коридора излязъл.
В този момент майка му още щом го зърнала, весела и усмихната го прегърнала.
- Слънчице сладко на мама. На мама радост голяма. Знаеш ли… днес ми е на късмет! Проектът ми е приет! - майката все повече се вълнувала и сладичко детето целувала. В кръг с Пламенчо се въртяла и цяла сияела и блестяла.
„Мама сега е щастлива. Днес май ще се откажа. Ще я огорча ако й кажа” - мислело си момчето. През цялото време със своята мисъл било заето.
На вечеря всички се смеели, даже доволни от повода весело пеели.
Само Пламенчо ядял мълчаливо, от време на време вдигал поглед страхливо. Накрая,набързо всички целунал и гушнал и във леглото се мушнал.
Минали два дена. Мама излизала и се връщала. Все така нежно сина си прегръщала.
Пламен удобен момент все чакал, да си признае отлагал. Само в кухнята слизал. В хола отбягвал да влиза.
На третия ден, щом се събудил, той се огледал и се учудил. Нямало никой. Къщата празна. А в кухнята - закуска прекрасна.
Накрая и в хола забързано влязъл. Изненадан, изплашен, нещо там забелязал. На мястото на вазата счупена шарена, друга ваза стояла изправена. Гледал Пламенчо, не можел да шава, не можел да мисли, да разсъждава. Значи… всичко е мама видяла! Значи…. за вазата е разбрала.
Вечерта, тъкмо си слагал пижама, в детската влязла усмихната мама. „Лека нощ” му пошушнала и сладко детето си гушнала.
Повече да изтрае Пламенчо не можал. Хвърлил се в прегръдките майчини и на глас заридал:
- Аз счупих вазата, мамо !- търкал той очи със ръчички и проливал искрени, горещи сълзички.
- Зная, детето ми, зная ! Но не е настъпил на света края. Какво е в живота една ваза. По-важното е, че сам истината ми каза. Защото няма по-важно нещо от това да знаеш, каквото и да направиш, да си признаеш.
Тази нощ Пламенчо в леглото си меко, спал много сладко, спокойно и леко.