Георги Михалков

Една вечер, както вечеряхме татко, мама, дядо и аз, дядо каза на татко:
- Камене, не се знае колко още ще съм жив, но имам една последна молба към теб, заведи ме на село, искам да го видя за последен път, преди да си тръгна от този свят.
Татко спря да яде, погледна към дядо и леко се усмихна. Мама и аз веднага разбрахме защо татко се усмихна. Дядо от много години беше сляп и нямаше как да види пак родното си село.
- Какво ще правиш там, тате? - каза татко, като се опита гласът му да бъде сериозен. - Знаеш, че вече никой от роднините ни няма там. Всички отдавна починаха: и братовчеди, и близки, и съседи. Никой не е останал. При кого ще отидеш? Никого няма да срещнеш.
- Знам - отговори тихо дядо, малко тъжно. - Искам да отида, искам за последен път да мина по улиците, по които някога съм вървял, покрай къщата, където съм се родил и живял, покрай училището, в което съм учил…. Искам за последен път да усетя планинския въздух и после спокойно да си замина.
- Кога да те заведа? Непрекъснато тичам насам-натам. Работя и в събота, и в неделя, а сега и колата е развалена. Няма как да те заведа. А ако тръгнем с влак или с автобус, трябва два дни да пътуваме, а и за теб ще бъде изморително. Трудно ще издържиш дълъг път.
- Е, щом не искаш, добре. Той, Петърчо, ще ме заведе, когато свърши училище и започне ваканцията - каза дядо примирително и обърна глава към мен, а аз седях до него.
- Тате, - обади се мама - не се сърди, но едно такова пътуване наистина ще те умори, а и Петьо не може да те води. Той е още малък.
- Не съм малък! - казах веднага аз. - Догодина ще бъда девети клас и мога да пътувам с дядо. Ще му помагам, както му помагам и сега.
- Да, да - каза по-бодро дядо. - Петърчо вече е голям и заедно ще отидем, за да види къде съм се родил, къде съм живял и от къде започва нашият род. Трябва да знае откъде са тръгнали прадедите му, за да каже после на своите деца и внуци.
- Е, има време - въздъхна татко. - Като дойде ваканцията, ще видим.
Всички замълчахме и продължихме да вечеряме.

Дядо ми беше разказвал, че когато изкарал войниклъка, дошъл да живее и да работи в София. Започнал работа в „Кремиковци”, оженил се за баба, родил се татко, а после и чичо. От „Кремиковци” му дали апартамент и ние сега живеехме в този апартамент. Баба почина преди няколко години, а дядо се разболя от диабет и ослепя. Откакто ослепя почти не излиза от дома и никъде не ходи. От време на време аз му помагам и двамата излизаме навън, разхождаме се пред блока или отиваме до парка. Когато сме заедно, дядо ми разказва за детството и младостта си. Казва ми, че от трийсет и повече години не е ходил в родното си село. Откакто са починали неговите татко и майка не се е връщал там. Разпилели са се и роднините му. Едни са отишли да живеят в градовете, а други са починали, но такъв е животът.
- Животът, Петърчо, - обича да казва дядо - събира и разделя хората. С едни хора се срещаш, а с други се разделяш. Голям е светът и срещаш все нови и нови хора, но не трябва да забравяш и старите приятели. Не трябва да се забравя нито от къде си тръгнал, нито къде искаш да отидеш. Спомените правят човека. Всеки спомен е като слънчев ден. Напомня ни за човек, който ни е сторил добро, за хубаво момиче, което сме обичали и ни е обичало или за някоя малка победа, която сме желали и сме я постигнали. Хубаво нещо са спомените. Откакто не виждам с очите си, виждам със спомените си. И виждам всичко, което помня. Виждам къщата, в която съм живял, реката край селото, в която лятото съм се къпал, гората и храстите, в които съм се крил като дете. Виждам татко ти, когато беше момче като теб и майка ти, когато се влюби в татко ти. Колко хубава беше и млада, и каква пролетна усмивка грееше на лицето й.
Дядо ми беше разказвал за родното си село и макар аз никога да не бях ходил там, си го представях ясно, сякаш го виждах пред очите си. Беше в планината и до него се стигаше по шосе, което лъкатуши през гъста борова гора. Шосето се изкачва нагоре, после се спуска надолу и изведнъж в малка котловина се виждат бели къщи, скупчени като ято щъркели. Около селото се издигат хълмове, лятото покрити със сочна зелена трева, а зиме - с дебел пухкав сняг. Покрай селото се спуска планинска река и в нея дядо е ловил риба и се е къпал като дете.
Когато започна лятната ваканция, дядо каза:
- Е, Петърчо, вече можем да отидем до село. Времето е хубаво, топло и ще направим една чудесна екскурзия.
Мама и татко не бяха много съгласни да ни пуснат сами двамата да пътуваме, но татко не можеше да пречупи волята и последното желание на дядо. Мама повече се притесняваше и татко се опита да я успокои:
- Няма страшно. Нищо лошо няма да стане. Петьо вече е голям. Ще се справи, вярвам в него, а и досега непрекъснато помага на дядо си. Не е трудно да отидат и да се върнат. Няма да вървят пеш, ще пътуват с влак, с автобус, а и хората ще им помагат. Като видят сляп човек, хората помагат.
В деня, преди да тръгнем, помогнах на дядо да се облече. Сложи си бяла риза и сивия костюм, който носеше само в официални случаи. Сложи си и новото бомбе. Като го гледаше човек, никога не можеше да каже, че дядо е сляп. Лицето му беше почти гладко, без бръчки, косата и мустаците му - бели като мек памук, а очите му ясносини. Вървеше изправен и само белият му бастун подсказваше, че е сляп.
- Е, на добър път - пожела ни татко. - Обадих се на леля Дана. Тя ще ви чака и ще й бъдете на гости.
Пътуването до селото не беше трудно. До Пловдив пътувахме с влак, а оттам - с автобус. През целия път гледах дядо и усещах как се вълнува. Той седеше до мен мълчалив, не отронваше нито дума и само по учестеното му дишане разбирах, че е развълнуван. Беше се вглъбил в себе си и може би, както казваше, тихо прелистваше и разглеждаше спомените от детството и младостта си.
На площада в селото ни очакваше баба Дана, братовчедката на дядо. Аз не я познавах, но щом автобусът спря и ние слязохме, тя се втурна към дядо, прегърна го и извика:
- Динко, добре дошъл!
Дядо веднага я позна по гласа и само продума:
- Дане, добре заварила.
Нищо друго не можа да каже и видях как две топли ручейчета потекоха от невиждащите му сини очи.
Баба Дана ни заведе у дома си. Живееше сама, мъжът й беше отдавна починал, а дъщеря й и синът й живееха в Пловдив и само от време на време идвали да я видят. Тя беше на години колкото дядо, но изглеждаше много по-възрастна, слаба, прегърбена с изпито лице, набраздено от бръчки и големи като орехи очи, които гледаха дядо с обич и възхищение. Не можеше да се нарадва, че сме й дошли на гости. Беше приготвила хубава вечеря, омесила питка, опекла пиле, направила салата, купила лимонада, а за десерт - мляко с ориз. Непрекъснато ме милваше по главата с напуканата си длан и ме питаше ту за мама, ту за татко, как са, добре ли са и какво ново има в голямата столица. Дълго говореха с дядо. Той я разпитваше за хора, за които нито бях чувал, нито виждал, а тя му разказваше подробно за тях, като често споменаваше, че този или онзи е починал, а други живеят в различни градове при синовете и дъщерите си.
Легнахме си късно. Баба Дана ни беше приготвила една стая на втория етаж, която ухаеше на чисти изпрани чаршафи и на билки. В стаята имаше две легла под ъгъл и стар гардероб върху който бяха наредени ябълки. На стената бяха окачени портрети на мъж с калпак и големи черни мустаци и на млада жена с бяла забрадка.
Сутринта, след като закусихме, дядо каза на баба Дана, че ще излезем двамата да се разходим из селото.
- Добре, добре - съгласи се тя, - но не се бавете, защото ще приготвя вкусен обяд.
Тръгнахме с дядо и той каза:
- Сега, Петърчо, ще ме заведеш най-напред на площада. Няма да се объркаш, оттук всички улички водят нагоре, към площада.
- Добре, дядо. Няма да се объркам. Селото не е голямо.
Тръгнахме бавно. Не бяхме изминали и двайсет метра и дядо попита:
- Стигнахме ли?
- Още не - отговорих му, - но вече го виждам. Може би има още петдесет метра.
Когато стигнахме площада, дядо се спря.
- Сега, Петърчо, - каза той - ще ти покажа училището. Трябва да е тук, вдясно, виждаш ли го?
- Да, дядо.
- Бяло, на два етажа. Ето, тук учих. Вътре стаите бяха големи и слънчеви. Сигурно пак е така.
Гледах училището и не смеех да кажа на дядо какво виждам. Все още беше на два етажа, но почти нищо не беше останало от някогашното училище, в което е учил дядо. Всички прозорци бяха счупени и зееха огромни черни дупки като отвори на зловещи пещери. Вратата - изкъртена и вътре, сред купищата мръсотии, се разхождаха кокошки. Мазилката по стените - изронена и се виждаха тухлите. Покривът беше изкривен, липсваха керемиди и тук-таме стърчаха черни изгнили греди, сякаш се подаваха костеливи ръце.
- Хубаво училище, нали - каза дядо. - Старо, но хубаво.
Не смеех да му кажа как изглежда училището. Мълчах и едва промърморих:
- Да, да…
- А срещу него е читалището - продължи дядо.
Обърнах се да видя къде е читалището, но видях само една къща, пак на два етажа, също полуразрушена и почти рухнала като училището.
- Това е нашето читалище „Светлина” - каза дядо с нескрита гордост. - То ни даваше светлина, а сигурно и сега. Тук, в читалището, се учех да свиря на акордеон.
Прозорците на читалището също бяха счупени, покривът паднал и беше ясно, че много отдавна никой не е влизал в тази запустяла сграда.
А там, до читалището, е църквата „Св. Мина”.
- Виждам я - отговорих бързо.
Само църквата изглеждаше по-запазена, но на масивната й дървена порта висеше голям ръждясал катинар. Всичко на площада беше запустяло, изоставено и полуразрушено, сякаш в селото отдавна не живееше никой и никой от години не беше прекрачвал прага на тези почти съборени сгради. Дядо обаче въртеше глава ту наляво, ту надясно и се взираше с невиждащите си очи. Не исках да му казвам какво виждам. Мислех си, че е по-добре да продължи да си живее със спомените от едно време. Щастлива усмивка огряваше лицето му и той беше доволен и радостен, че се е върнал в родното си село.
- Някога, Петърчо, тук имаше много деца: и момчета, и момичета. Виждат ли се наоколо деца? - попита дядо.
Огледах се и забелязах недалеч от училището, до някакъв магазин, няколко хлапета, но всички те бяха циганчета.
- Да, дядо, има деца, ей там, цяла група: и момчета, и момичета, и по-малки, и по-големи.
Но не посмях да му кажа, че са само циганчета.
- Колко е хубаво, че още има деца в моето село - зарадва се дядо.
Постояхме малко на площада и тръгнахме към края на селото, към гората, защото дядо искаше да чуе ромола на реката и да усети въздуха с мирис на бор.
Преди обяд се върнахме при баба Дана. За първи път виждах дядо толкова щастлив и доволен.
Когато на другия ден се качихме на автобуса за Пловдив, дядо тихомълком ми стисна ръката и ми прошепна:
- Благодаря ти, Петърчо, че ме доведе в село, за да го видя за последен път. Да си жив и здрав и когато можеш идвай от време на време тук, за да не забравяш корена си.
Автобусът се спускаше надолу към Пловдив между гъстите борови гори, а аз не знам защо си мислех за разказа на Иван Вазов „Дядо Йоцо гледа”, който бяхме учили в училище.

София, 17. 11. 2013 г.