Мина Карагьозова

Господи, всичко е свършено!
И съм така уморена,
сякаш сама съм създала
тази безкрайна вселена.

Няма ги вече любовите,
няма го даже късметът:
така след взрива на „свръхновите”
вечно се раждат джуджета.

Всичко се крие в мащабите,
всичко е толкова просто:
тази планета на слабите
е само спасителен остров.

Нашите братя по разум
не бързат да ни открият -
защо сме им - мънички палета -
и знаят само да вият.

И вием стотици и хиляди
години под мрака небесен,
и самотата партнира ни
в нашта безпомощна песен.

Пак е безмилостен Космосът -
студен, равнодушен и вечен -
и в този ад безкомпромисен
търсим частица човечност.

Безсмъртни, отчаяни клетници
сред блясъка на висините,
умираме, вперили зеници
нейде високо, в звездите.

Хладно смъртта покосява,
неизменна, безстрастно далечна,
но всеки със длани спасява
своята мъничка вечност!