Георги Н. Николов

Уважаеми гости, приятели,

Може би ще се съгласите с мен, че да се говори за творчеството на Елена Алекова е и лесно, и все по-трудно. Лесно - защото тя отдавна е доказан майстор на перото в поезията, в белетристиката, есеистиката и литературната критика. Трудно, тъй като с всяка своя творба авторката надгражда представата за себе си. Като мислеща личност в непрестанен диалог с енигмата на днешния ден. Тя е човек, който не се успокоява от овладените истини за неговата същност. Продължава неспокойните си търсения и ги втъкава в жанровото многообразие на безспорния си литературен талант. Чрез който отчетливо долавяме моралната отговорност пред съвременника. Пред духовните му търсения и очаквания както в реалния миг, така и в бъдещото време. Тази своя отговорност Елена изпълнява чрез безкрайните възможности на словото, на което е майстор и добронамерен повелител. Бих искал преди да се спрем върху разглежданата днес книга трета от поредицата „По невидимите магистрали” чрез стих на самата Елена да илюстрирам какво означава за нея словото и силата на словото от стихотворението й „Симфонии”:

И оживяват, грейват фреските изронени,
и куполът се врязва в небесата,
и слива се с безмълвната космическа симфония
неясното звънтене на душата.

А по въпроса насмешливо мефистофелски
какво ли след смъртта ни ще остане…
В началото бе Словото… и т.н.

Книга трета „По невидимите магистрали : Литературнокритически бележки”, след своите том 1 от 2003 г. и том 2 - 2011 г., както е пояснено в уводната част, „съдържа отзиви за нови или значими книги, както и похвални слова за наши съвременници, заредили с богати приноси българското духовно поле. Звучали главно на творчески и юбилейни вечери, организирани от Националния литературен салон „Старинният файтон” от 28 април 2010 г. до 18 февруари 2013 г. Има и други статии, съзвучни с общите послания на сборника.” Прието е в случаи като днешния да се кажат и няколко биографични думи за автора. Ще се въздържа, защото това вече е направено в уводната част от проф. Милена Цанева, която уточнява: „Фактът, че д-р Елена Алекова издава вече трети том със свои критически изяви според мен свидетелства, че тя държи на тях. И че литературната критика за нея не е случаен епизод в литературния й път, а траен интерес към невидимите духовни магистрали, които разноликото общество на съвременните писатели се опитва да прокара за залутаните в пъстрия хаос на съвременната действителност читатели”. Но ще добавя, че пътят, изминат от Елена от родопското село Мугла до Московския литературен институт „Горки” и продължен днес по невидимите магистрали, е път на натрупан житейски опит, духовно обогатяване, блестяща ерудиция и съзряващи творчески послания към обществото. Том 3-ти, изграден от двете взаимно допълващи се части - „Градиво” и „В гонене на вятъра”, обединява размисли за 43-ма много различни в амплоато си белетристи и поети, исторически фигури, общественици. Това не е механичен сбор от текстове, а продължаваща във времето енциклопедична илюстрация за идейните, естетическите, позитивно-хуманистичните позиции на авторката. Изразени чрез силата на литературната традиция в тон с хода на времето. Защото както самата тя отбелязва, „21 век донесе на литературата лутане между две тенденции - към глобално общество, от една страна, а от друга, към съхраняването на националните държави и дори обособяването на нови (поне тук, на Балканите). И привнесе, разбира се, друг нюанс в тълкуването на нейното предназначение - дали тя да бъде продукт на пазара, предназначен за консумация, смилане и изхвърляне, средство за припечелване на пари, или да си остане сечиво за ваене на душата, за извисяване на човешкия дух, за задълбочаване на познанието за човека”. Именно това извисяване в несъвършеното Божие творение - съвременника, търси Елена, подхождайки със завидна аналитичност към творбите, за които пише. Всеки един от текстовете в том трети е самостоятелно, завършено произведение. Плод едновременно на литературна критика и философски съждения върху конкретно заглавие. Събрани в целостта на книгата, те се превръщат в панорама между минало и настояще, върху която Алекова премоделира авторовата идея от ракурса на собствена гражданска позиция. Тя разчупва рамките на обичайния критически отзив, описателен и архаизиран при други критици само в „за” и „против” и отпива своя глътка от първоизвора, дал начален импулс за раждането на книгата, върху която спира вниманието си. В този ред на мисли е невидим интерпретатор: едновременно съгласен и несъгласен с написаното. Готова да даде своя гледна точка за сюжета и да полемизира. Като преди това вникне в личната и гражданска мотивация на нейния създател. Така да намери вярна оценка за поредната творба, привлякла вниманието й. Да я съпостави с потребностите на обществото чрез скалата на съвременната нравственост и граждански очаквания и да определи актуалността на споделеното. Търсенията на Елена Алекова са разностранни. В книгата откриваме кристална, съзнателно привнесена историческа основа чрез размисли върху „Голготата на Батак” от проф. Илия Тодев, „За провидчествата в историята и за импровизациите” - митрополит Кирил, „Тази книга се чете само през сълзи” - Никола Шумарев, „Паметта е най-големият враг на фашизма” - за Никола Радев, „Стихове, от които боли” - за Никола Вапцаров, „Да преминеш през стената” - Ангел Марин, „Урокът по родолюбие продължава” - Васил Левски и Емил Шекерджийски, „Поколенията трябва да знаят истината” - Стаменка Христозова, „Памет за Тракия”- Петра Мечева, „Който бяга от миналото, не гради бъдеще” - Димитър Шалапатов и т.н. Изброените заглавия ни помагат да се върнем с открито сърце към близкото и не толкова близкото минало. Да обострим сетива за него, а най-вече: памет, която пари като жарава. А знайно е, че тя е неделима част от единството между памет, традиция, мисъл и слово, без които всяка култура се лишава от национална идентичност. Днес, по различни причини, паметта не е долюбвана. Често е загърбвана, или контурите й са показвани на младите българи през спуснати завеси. Но паметта е една и чест прави на Елена, че отделя немалко място на грапавата й същност. Без памет ще бъдем дърво без корен. Дърво без корен у нас са немалко пишещи, предимно млади модернисти, имащи се за европейски светила - литературата им е мъртвородена. Но не мога да нарека дърво без корен нито един автор, включен в невидимите магистрали на Елена Алекова. И върху традицията, като вярна и непоклатима основа, тя ни поднася цветна картина за градежа на съвременната българска литература днес, в определено трудни години: „По дирите на златното ключенце” - Валери Петров, „Строител на българската литература” - Велин Георгиев, „В Родопите чудото е завинаги” - Вели Чаушев, „През детските очи на живота” - Банко П. Банков, протестът срещу социалната дисхармония в „По мярка на духа” - Атанас Капралов, „Причината светът да съществува” - Светослав Георгиев, „Поезията - между бастуна и пламтящата сърцевина” - Надя Неделина. А още за мъките на творческата лаборатория в „Как да си сготвим ламя с пъдпъдъци” - Иван Васев, алегорията на абсурда в „Да се любиш с прокажената” - Красимир Георгиев и т.н. И съвсем не на последно място - „Думи за Николай Хайтов”, човекът и творецът, светлият пример за Елена и неин духовен наставник, едновременно възвеличаван и хулен приживе. И който, по думите й, „е толкова чист, че бос през ада да мине, по стъпалата му няма да полепне дори и капчица кал”. Бих искал да изброявам още имена и би трябвало да спомена всички, но събраните в книгата не се нуждаят от специално представяне - те отдавна са се вписали в съвременната физиономичност на българската литература чрез книгите си. А е вярно твърдението, че всяка новоиздадена книга е поредна „снимка” на своя създател по пътя към мъдростта. Но не мога да подмина критиците Григор Чернев и Никола Иванов. Още повече когато се води спор имаме ли днес литературна критика, или представителите й са регистратори на новоизлизащи заглавия. Нека припомня думите на Никола Иванов, наричан от Елена „Критик по Божия воля”, защото разглеждаме литературно-критическа творба: „Има ли през последните петнадесетина години литературна критика в България? Ако я има, в какво състояние е тя? Може ли да й се вярва и да се доверяваме на преценките й? Създава ли обективна и вярна представа за постиженията и недостатъците на съвременната ни художествена литература? Подрежда ли и степенува ли по художествени критерии, проверени и изпитани от практиката? Притежава ли достатъчно характер, който е необходим, колкото самия талант?” Да, има и невидимите магистрали на Елена категорично доказват това твърдение. Нейната критика е едновременно вглъбена и диалогична. Тя е изкуство, проследяващо процеса на литературното творчество от искрицата, която възпламенява зараждането му, през труда на автора чрез смисъла на идеята, до крайния резултат и отзвукът му в читателската публика. Със своя том трети тя продължава задачата да запознава читателя с духовното моделиране на творбата - нещо, направено от Михаил Арнаудов в неговия труд „Психология на литературното творчество”, но в много по-ранни времена и примери. Днес „По невидимите магистрали” възраждат по свой начин този труден, мъчително-желан процес от позициите на съвременен, млад, задълбочен изследовател, който не повтаря вече казани неща. Авторката също е доказан критик по Божия воля. И едновременно - не просто критик, написал чудесни отзиви за книги на съвременници. Текстовете й са сполучлива илюстрация за есеистичност, стигаща нерядко до метафорично звучене. Есеистичност, вплетена в елементите на рецензията, критическия очерк, литературния портрет и проблемната статия, жанрово преливащи се по редовете. Тя поставя философията на литературното творчество върху постамента на 21 век, в който хората са други и схващанията за живота - също, а понятията за добро и зло са подлагани на съмнение. Днес хората се надпреварват с времето. Често са недоволни от себе си и обществото, търсят собствената си стойност, лутат се, както вярно е отбелязано в „Думи за поезията на Владо Любенов”: „Стихове, в които прозира както реалният живот, така и оня, за който мечтаем. Светът на красивото и грозното, на любовта и смъртта”. Този свят отдавна не е еднозначен и ако творецът пренебрегне динамичните му послания, няма да върви в крак с него. Ще се изгуби в делника и сам ще се обрече на забрава. Сборникът е не само тематично многобагрен. Разнолик и монолитен, подканващ към размисъл и убедително принуждаващ да приемем поканата за размисъл. Елена е вещ познавач на човешката природа. Верен тълкувател на поведенческото у нас, залегнало в страниците за отделните автори, подхождайки към отделните книги като към завършен, самостоятелен космос. Обръща поглед и към народопсихологията, защото всеки творец, зримо, или не, е подвластен на нейните ковани в различно време плюсове и минуси. „Бай Ганьо е безсмъртен като характер - отбелязва тя - залегнал в основата на националния ни характер - като един от неговите загадъчни аспекти. Другото лице на българина, което всеки от нас носи в себе си, но не смее да го покаже. Тъмната ни, сенчестата ни страна. Такава сенчеста страна има в характера на всеки народ по света. Но рядко си я признават. Не на всеки народ му стиска да си я признае. От този страх, от това неудобство да не се издадат, да не се изложат, като я покажат на светло, идват различните национални комплекси и мегаломании. Оттук идва лицемерието. А често - и войните”. Но Елена обича човека в неговия автентичен, неподправен, често неопределен статут. Тя е харизматичен съдник, или по-скоро скулптор, ваещ с длетото на словото в грубия скален къс силуета на героя-символ чрез своя събеседник - писателя. Ценяща интелектуалната му енергия в разглежданите книги през потоците светлина, отварящи пред стремленията му различни ценностни портали във времето и пространството. Според авторката човекът от сивата тълпа се променя възходящо и непрестанно, дори привидно да изглежда статичен. Защото го чакат следващи цивилизационни етапи, в което е длъжен да прекрачи. С невидимите магистрали авторката подсказва, че Човекът с главна буква е безспорна индивидуалност по етажите на гражданската пирамида. Бил е и ще става все по-загадъчен в стремежа на писателите да бъде представен вярно. И едновременно е убедена, че човекът на новото време осъзнава сам себе си като неповторима монолитност и е интернационален, съхранявайки ревниво традицията на родовите корени. А самите автори, за които пише, без значение в коя гънка на времето съществуват, цветно отразяват състоянието на българската литература и култура днес. Национална по характер, световна по степен на тематични предпочитания и идейно-естетическите си достижения. Тя никога не е напускала европейската ценностна система и винаги се е борила с опитите да бъде подчинено политизирана. Крачейки по магистралите на Елена Алекова откриваме хуманизъм, разбираема критичност към човеците в описаните книги, лирическа изповедност, ярка картинност, споделени схващания за света, вечността, любовта. Опити да прозрем защо биологичната ни същност е тленна, а мисълта ни надживява и в какво се крие присъствието ни на планетата земя - в случая в едно кътче, наричано „родина” и в нейните Родопи. „Родината не може да отмре като ненужно понятие, лишено от съдържание. - твърди Алекова - Винаги ще има място, където човекът ще се ражда и ще погребва своите близки. И съзидателната енергия на родното му място, на родината ще зарежда с магическа пръчка всичко, което излиза изпод перото му”. Правейки закономерна връзка с друг текст от началото на книгата, спомняйки ни забележителния роман на Никола Инджов „Възречени от Манастър” с думите му за отечеството, останало извън пределите на държавата, но съхранено в пределите на днешните хора”. Не искам да преразказвам том трети на „По невидимите магистрали”. Прочетен, той говори сам за себе си. Но съм убеден, че литературният критик Елена Алекова ще продължи да се самонадгражда като творец, млад по години и дух, но рано помъдрял за цената на словото и за литературата като панацея за динамично менящата се, несъвършена обществена картина. Позволете ми от всички тук присъстващи да й пожелая попътен вятър и нови светли литературни хоризонти. Нека Бог и словото да я закрилят!.