125 години от рождението на Дора Габе

Драгни Драгнев

Като се връщам с мислите си назад във времето, виждам как образът на Добруджа, в частност, на окупирана и поробена Добруджа (1913-1940 г.), заема основно място в живота и творчеството на Дора Габе. Не зная литературният историк, който и да е той, одобрява ли твърдението ми, приема ли го за достоверно и точно. Писателката никога не е изоставила чувството и мисълта, че е слята завинаги с Добруджа, с нейните пътища, радости и страдания. Това личи предимно в годините на румънската окупация, но започва много по-рано и продължава до последния й ден. Тя обикаля Европа, посещава Париж, Лондон, Женева, Виена, Букурещ, Брюксел, Прага, Варшава и други градове. Навсякъде, на различни сбирки и сказки, в разнородни срещи издига глас за свободата на Добруджа, пише статии, есета, стихотворения, говори на митинги и събрания…
В добричката библиотека „Дора Габе” е съхранен излизащият по онова време вестник „Добруджа”. В броя му от февруари 1930 г., например, е публикувана статията, по-точно е да се каже есето „Стига жестокости!” на нашата писателка. Ще взема само един откъс от това есе:”С какъв глас да заговорим, за да се чуе, че младежите на Добруджа, потомците на Караджата, гния из затворите на Румъния, че колкото и да са измъчвани, смазвани, волята им е непримирима и непрекършена, че я разпъва сърцата им на кръст, защото е затворена в желязна клетка!… Знаят ли ония, до чиито уши мъчно дохождат далечни вопли, ония, които решават съдбините на народите само с няколко думи и с една черта отрязват живо месо от държавите и го раздават на плячка? Знаят ли те какво значи да се задигне цяла челяд от дома, в който се е родила и в който се е раждал баща им и прадядо им, знаят ли какво е да се изтръгнеш от земята, която е хранена от костите на целия им род, откак името на България съществува, и да тръгнат ограбени, прокудени, опозорени и бездомни?”.
Във вестник „Добруджа” намирам и словото на Дора Габе, произнесено на 7 ноември 1932 г. на общоградско събрание в Шумен. Между другото тя казва:”След освобождението от турско робство ние мълчахме цели четирсет години за Северна Добруджа, докато загубихме и южната. Сега усетихме вече ножа, опрял до кокала, но само ние, добруджанците, които сме най-близо до тая неправда, само ние дигнахме глас. Защо не помислиха обаче всички българи веднага след Берлинския конгрес за хубавата Северна Добруджа, където е най-издръжливия наш народ, хубавата раса на благородни български патриоти и граждани парекселанс - огнището на нашето Възраждане? Може би днес не бихме загубили втората, Южната Добруджа…”
Като ровех из старите добруджански вестници, попаднах и на едно писмо на Дора Габе, изпратено в Лондон до г-жа Бънзен, сестра на британските общественици братята Ноел и Чарлз Бъкстон, на 12 декември 1930 г. :”Помолете се и за нашите деца, които живеят там, в Добруджа, в мрака на неграмотността и в ужаса на престъплението, което завлича по затвори и участъци бащите им… Но нашите братя вече не траят. Досега мълчаха, защото още не искаха да повярват, че светът е глух и ням, че неправдата и лъжата могат така безнаказано да се разхождат из домовете на невинни - сега не искат да мълчат, защото възмущението ги пробуди, - те са като възкръснали духове на нашите герои от хубавите минали времена. Те като рицари ще тръгнат. Всичките ни братя са смели и хубави. И ако един ден, дойда при вас, ще ви разкажа за ония смели и красиви, и човечни, и справедливи деяния, които няма да ви изплашат, като бял гълъб, а ще събудят сърцето ви като сърце на орлица. Довиждане, скъпа госпожо, до тоя чуден ден!”…
Мисля си, че всичко, което е изговорила и написала Дора Габе през двайсетте и трийсетте години на миналия век, е смущавало съня на времето, образно казано. А това означава - и спокойствието на хората, особено на управляващите тогава, на всеки, сложил ръка на Добруджанския край като цар, окупатор и господар. Тя смущава съня на времето и днес.
Ще добавя и друго. Във Военното гробище-музей в Добрич лежат костите на повече от три хиляди войници от седем националности - българи, защищавали през 1916 г. бащината си земя, румънци, руснаци, сърби, немци, турци… До входа на гробището в стара сграда на маса лежи книга с тежки бронзови корици и надпис „Златна книга на героите”. Записани са думи на състрадание, оставени са много човешки възгласи, които осъждат окупацията като агресия и войната. На една от страниците четем два реда с едър четлив почерк. Отдолу - подпис: Дора Габе, и дата - 25 септември 1940 г. В деня на освобождаването на града от румънската окупация (в продължение на 27 години), и влизането на българската войска Дора Габе се е откъснала от въодушевените посрещачи и е свела чело над Златната книга във военното гробище. „Простете ми, покойници скъпи, че не дадох живота си като вас за тая свидна земя!” е написала поетесата.