Красимира Василева

ВЪЛШЕБНАТА ПЛАНИНА

Мечтата не е постижение,
тя е съдбовният ти път,
едно мъчително сражение
на пръст и слънце, на душа и плът.

Като Сизиф ще пъплиш в планината,
върха й докато достигнеш,
ще издържиш студа, горещината
и пропастите смело ще отминеш.

И ако Бог към теб покаже милост
и зрението си опазиш,
там, на върха с неземна сила
ще бликне огънят от твоята фантазия.

БРЪСНАЧЪТ

               „Свободата, Санчо, е на върха на копието.”

Път по ръждясалия ръб на острието
и тези тъмни пропасти отдолу
със хищни зверове и хищни хора…
Порязва се, ранява се сърцето.

Върхът на копието също остър свети,
и вятърът там е безумно силен,
и там кръвта тече обилно…
Единствен път - ръбът на острието.

Бръсначът с копието - този вечен кръст,
а ние изнемогваме в средата.
О, ние - дух и черна пръст,
богати с робство и тъй бедни в свободата.

КОНТУРЪТ

Всеки има своя фон и своите картини.
Всеки има своя трон и своето униние.
Но във далечното, и само там,
където хоризонтът се стаява,
светлее тих и ведро сам
контурът на Духовната държава.

ГОТОВНОСТ

За път към Рая се въоръжавам
и си приготвям бойните доспехи.
Рицари, а и войска си нямам,
но силно вярвам във успеха.

Оръжия са ми блестящите ми изгреви,
оръженосец ми е идващият залез.
За знаме имам си безмълвен призив,
а конят ми е моята фантазия.

Готова съм за битки с черни демони,
горгони, змейове, циклопи.
Стрели на вярата от Бог ще взема
и ще избягна подлости и клопки.

Така отдавна се въоръжавам
и влагам силите си без остатък.
И ако все пак не достигна Рая,
дано поне да видя светлината му.

ОНАЗИ ЛЮБОВ

Онази любов, най-безцелната,
не създава деца, нито къщи.
Не си пие със тебе кафето,
нито собственически те прегръща.
Не ти глозга със крясък сърцето,
не ти връзва очите с парцали,
не ти сипва в душата отрова.
Най-безцелната просто те гали.
Тя е истинската, винаги нова.
Онази любов, най-безцелната,
дава всичко и нищо не отнема.
Тя сама е за себе си ценност -
вечна тема на вечна поема.

МИЛОСТ

Недей, душа,
недей примамва тялото
към слънчевите висоти,
където любовта е цяла
и въздухът от щастие.
Не го прикотквай със измамата,
че също може да лети.
Ти знаеш, то крила си няма.
Не го измъчвай със мечти.

КЛЕТКА

Преминах граници и стигнах края.
Решителността ми те уплаши
и каза, че съм луда. Зная,
че като мен жадуваш щастие.

Приемам, нека съм виновна,
тъй търсиш изход в слабостта си,
щом полетът е невъзможен.
Но като мен жадуваш щастие.

Аз си оставам птица в клетка
и вече само под сурдинка пея.
Но често със глава между решетките
извивам глас и чувствам, че живея.

И ако ти дочуваш мойта песен,
махни ми от ръба на участта си.
Така ще зная, че и тази есен
ти като мен жадуваш щастие.

НЕВИННОСТ

              „Възвишената мелодия, в която се сплитат
               предмети и ухания, чувства и спомени,
               залези и копнежи…”
                                                        Рилке

От невъзможната възможност най-боли.
Защото изгревът е безпощадно ярък,
денят припламва в птици и скали,
а залезът е призрачен подарък.
Оранжево узрели са житата
и във морето прекипява синьото.
Но тиха е мелодията на нещата,
най-тиха е в самотната невинност.

ПРЕДСТАВА

Видът ми е моята представа за мен,
изработен от купчина глина.
Извайвах го съвестно ден подир ден
и трупах сегашно и минало.

Видът ми е лоша представа за мен -
не можах да отпечатам душата,
Измервах, наслагвах живот, смърт и тлен,
но не хванах в ръка красотата й.

Видът се променя и отива в забрава -
приемаш я или я отричаш.
Но вярвам, че истинската представа
ще остане във моите стихове.

БЕЗ ПАТОС

Полека си отива лятото
и всичките илюзии отнася.
Отнася изумрудите и златото,
отива си невидимо, без патос.

Полека се оголват клоните
и изгревът е все по-малък.
Цветята вехнат като спомени
и се оголват само тъжни камъни.

Полека си отива лятото -
за някои от нас завинаги.
Отива си невидимо, без патос.
Изпята песен на едно самопостигане.

ЕДИНСТВЕН

Погледнах на душата си като на цвете
и го видях в една пустиня -
със пясък го засипват ветровете,
а в нощите до смърт изстива.
Погледнах после другите души -
и те цветя във своите пустини.
И само Господ може да ги утеши.
Единствен Той самотно цвете
няма да отмине.

ПРИСЪСТВИЕ

Видимо във своята невидимост,
невидимо във явността си,
то идва неусетно с римите
и диша страстно във невинността си.

Усещано до болка, а безплътно,
безмълвно, а кипящо във хармония,
това присъствие чертае пътя
отвъд реалността и над законите.