Борис Борисов

Анастас Стоянов беше заключил с два катинара входната врата на дворното място и я беше овързал с бодлива тел. Че как иначе - неведнъж ли бяха разбивали портата и ключовете на вилата му край Берковица. След един голям обир, все пооткрадваха това-онова, и най-вече малкото шишета ракия. Не че нe се ядосваше за това, но къде на шега, къде сериозно се сърдеше, че не крадат от книгите му. Толкова много бяха, а друго за крадене почти нямаше. То какво е най-ценното за един писател. Какви бяха тези крадци, та никой не краде ценностите му?

И този път той отключи двата тежки катинара, развърза внимателно бодливата тел на външната порта, после отключи вилата. Нямаше посегателства. Когато излязохме в градината и тръгнахме към дола на близката река, Анастас откри, че не е заключил вратичката към реката. Учудих му се, а той се усмихна: А, това ми е комшулукът с природата. Той не се заключва. Оттук - право към реката и планината, към овчарите и планинарите.

Цялото творчество на писателя е една голяма отворена врата. Врата към миналото на България, към родния край и света, към природата, към земляците, приятелите и всички хора…

В живота и творчеството на Анастас Стоянов има и много затръшнати врати - към лъжата, политическата и литературната догма, предателството на мними приятели и псевдотворци. Към тях е особено саркастичен, както само той умее:

Но не ухаят странните цветя, защото
цъфтят единствено в Градините на Злото.

През 1955 година се появява малка книжка с необичайното заглавие “Първа любов”, автор е 24-годишният Анастас Стоянов. Читателите посрещат книжката с интерес, но литературната критика се нахвърля върху младия поет - как в това сурово време и общ устрем ще ми пееш за личните си чувства. Не го пощадява и гневът на първия в държавата - Вълко Червенков.

Младият поет не се уплашва. Разгръща своя талант и пише за обикновените хора, родината и родния край, за историята и идеалите си. В статия “Поезия и пунктуация” призовава към непокорство и за повече свобода на творците при избора на литературни школи и предпочитания. Статията предизвиква огромен скандал в догматичната все още литературна общественост, а лично следващият държавен глава Тодор Живков го заклеймява като проводник и агент на западната упадъчна култура.

Вместо да се скрие и замълчи, Стоянов пише още по-хубави стихотворения. Колегите му го избират за секретар на Съюза на българските писатели. Тодор Живков го поздравява за поредната книга. Анастас Стоянов обаче не се съгласява с налаганите идеологически ограничения, влиза в остри пререкания с известни имена на литературата /легендите разказват и за отстояване на позициите с юмруци/ и през 1969 година подава оставка от ръководството на писателския съюз.

Заради писателския му и организационен талант е избран за главен редактор на маститото литературно списание “Пламък”. Тодор Живков отново не харесва твърде самостоятелния и непокорен поет и поръчва уволнението му през 1974 година.
Не се забавят хулите от чужбина на емигриралия агент поне на две разузнавания Георги Марков. На Анастас Стоянов не му позволяват право на отговор.

През 1989 година писателят задава въпрос на генералния секретар “Кой е виновен за политическата и социална дестабилизация ?”, а на 10 ноември същата година, на самата преломна дата в най-новата българска история в стихотворението “Разсъмване през ноември” искрено заявява силните си критически позиции към случилото се:

Какъв очакван и изстрадан ден:
презпладня се, а сякаш зазорява;
най-дългото разсъмване над мен.
- и в самия мен! - сега настава.

Стихотворението става повод Анастас Стоянов да бъде подложен на ругателства, клевети и лъжи. Спират от печат подготвените му книги, не му се дава достъп до печат.
За стихотворението Стоянов казваше:

“И датата съм турил - 10 ноември 1989 година, защото го бях писал през нощта на този изумителен за България ден, дори без да дочакам самото разсъмване. Защото какъв поет ще бъда, ако за едно ноемврийско разсъмване седна да пиша чак през декември, и то - едва на свечеряване? Това ми е в нрава, в кръвта; така написах “Първа любов” - в часа на самата любов, а не сега - след три и половина десетилетия; така написах и “На грешната земя” - в зенита на самото социалистическо грехопадение, а не сега - след чистилището; така написах “Търсете българския алпинист” - докато той все още дишаше, докато имаше смисъл да го търсим - и там, и в самите нас! - а не едва сега, под сянката му в родното Карлово.”

Беше многожанров: стихове - лирика и епичност, разкази, приказки и притчи, публицистика, пътеписи. С мъдрост за възрастни, с любов за деца. И колко устно творчество - ловни истории и известните “шеги на Анастас”. А стилът му как да го определиш: реалист, идеалист, романтик, приказник, философ.

Имаше нещо библейско в гордото оттегляне на Анастас Стоянов от началото на деветдесетте години на миналия век от столичния литературен и обществен живот - в родния край.

Тук стана главен редактор на областния вестник “Вселена”. И пак твореше - стиховете му се прицелваха в обърканата обществена подредба. Провокативни са изследванията му за убийството на Христо Ботев, за третия разстрел на Никола Вапцаров, за спасението на българските евреи. Критикуваше заграбването на земите край родното си село. Гневеше се против събарянето на паметниците в Монтана. Авторът на “Жертвено цвете” беше готов на жертва: “Ако отнемат музея на Иван Вазов /в Берковица/, ще подаря моята къща за музейна експозиция”.

Обичаше земляците си, и те го обичаха. Банално е да се каже, но той черпеше сили като Антей от родния край. Едър, едва попрегърбен - като в поклон, с непокорно отметнат наляво перчем, с проницателни очи и леко иронична усмивка, имаше особен изказ - обикновената случка превръщаше в значим житейски и художествен факт и въздигаше слушателите си до висотата на своята гледна точка.

Върху му се стовариха страдания на болестта, характерна за родното му село. Така я наричаше - “нашата, живовската болест”. Но на среща със земляците за първата му след 15 години книга стихове “Ранни рани”, преодолял физическата болка, поетът очарова с несломимия си дух и сам се радваше като дете на срещата с многобройните земляци, съученици, приятели, почитатели.

Два дни преди Анастас да си тръгне от този свят, той ме повика. Лицето му беше бледо и изпито, каквито ги рисуват по иконите, но с побелели бради. Случайно ли наскоро в автобиографичните си бележки търсеше семейните си корени в свети Анастасий Струмишки, преди два века отказал да предаде българската си вяра на турците.

“Краят ми ще бъде в Монтана - там, горе на високото. “Тържеството” да е без сценарий и протокол, без речи и ритуали. Ти ще си комендант. Да има купчинка от “Ранни рани”. Всеки, който пожелае да вземе книга, да я отвори някъде, да прочете стихотворение, и после да я хвърли в гроба.”

Толкоз. И заразказва за продължението на единствения си роман - монолог, хроники, предания, мистика. За времето, за родния край, за себе си. В него той щеше да открие легендата за златната лисица, да осмисли жизнения път на своето поколение, да ни покаже “отвътре” другия свой земляк Йордан Радичков.

“Романът е готов, остава само да се запише. Дали Всевишният не позволява да навлизам в неговата територия ?”

В едно мъгливо пладне в края на година Анастас Стоянов потъна в земята на родния край. Той лежи сега там, горе на високото, както бе мечтал “да се върна пак на моето небе - Земята”.