/Съвременници/

Пенка Иванова

Аз, Магдалена

Била съм на три месеца, когато баща ми отива на фронта. Трудни години, но все пак бяхме щастливи, че се завърна.
Миграционният процес в края на петдесетте от миналия век обхвана и нашето многолюдно семейство. Въпреки, че трябваше да се сблъска с много проблеми, баща ми реши и се преместихме от пиринския край в долината на розите. Установихме се в добре устроено селище, с балнеоложки комплекс. Аз, вече ученичка, продължих обучението си в местното училище. С желание помагах и на мама в грижите за трите ми братчета, по-малки от мен.

Няколко години по-късно, се озовах в квартирата на младо семейство - агрономи от София. След завършване на института, по разпределение те бяха назначени в съседното селце. Имаха малко дете, а бяха много заети и трябваше някой да се грижи за него. Хора, които познаваха и агрономите и нашето семейство ме препоръчали. Казали им, че могат да разчитат на мен. Отидох временно, но младостта си е младост….

Какво стана?! Омъжих се, задомих се в това селце, в долината на розите и сега съм си тук, но не съжалявам.

Родителите и тримата ми братя поживяха няколко години в курортното селище, но твърдо решиха да се върнат в пиринския край. Върнаха се, а аз останах тук, в Долината - със съпруга ми и двете ми деца.

Прекъснаха се тесните контакти с родителите ми, но в сърцето ми винаги има кътче както за тях, така и за незабравимите ми братя.

По-големият е Здравко.

—————————–

Аз, Здравко

Дълго време не бях виждал сестра ми - Магдалена. В главата ми вече се въртяха какви ли не мисли, не за нея, а за нещо много отвлечено, което не можех да споделя с никого, през седемдесетте години.

Един ден хванах теснолинейката, смених я с автобус и отидох в Долината при Магдалена. Не се бяхме виждали скоро. Останах два-три дни при нея, при нейното мило семейство и си тръгнах.

—————————–

Аз, Магдалена

Много се зарадвах, че Здравко е отделил време за мен. Молех го да остане поне още няколко дни, но той беше непреклонен.
Седмица след като го изпратих се обадиха родителите ми:
- Магдалена, брат ти - Здравко при теб ли е? - с неспокоен глас започна баща ми.
- Беше тук, но мисля, че се е прибрал при вас - отговорих в недоумение аз.
- Тогава каза, че идва при теб и се завърна, но сега го няма и не знаем къде е… Тревожим се!

След няколко месеца научих, че брат ми Здравко е зад граница. Напуснал страната нелегално. Отначало се качил на някакъв кораб… После?

Емигрантска съдба!

До ден - днешен Здравко изобщо не си е идвал.
Вторият ми брат е Герасим.

—————————–

Аз, Герасим

Неспокойна личност съм. Един ден реших като много други мои връстници, да отида на работа някъде навън, в чужбина.
- Къде? - попита баща ми.
- Сега има оферта за Русия.
- Решавай сам! Имаме ти доверие, синко.

Заминах.
Чрез Главболгарстрой започнах работа в Стари Оскол, интересен град основан от сина на Иван Грозни - цар Фьодор…
Втората година - през лятото реших да замина за известно време, през отпуска някъде. Отидох…
Както си лежах на пясъка, изведнъж от към морето се разнесе детски писък. Хвърлих се във водата и успях да се добера до безпомощно-давещо се дете, което беше вече много навътре. Едва успях да го изтръгна от разгневените вълни, грабнах го и доплувах с него до брега. Докато му давам първа помощ, до нас долетя раздиращ се глас. Когато се убедих, че детето премина критичната граница, се обърнах. Това беше майката на детето. В момента тя не беше в състояние да каже нещо, но когато се убеди, че детето е вече добре, се заговорихме…

Така започна нашето познанство със симпатичната, красива рускиня - Валентина…
Когато изтече договорът ми с Главболгарстрой, поканих Валя да дойде с мен в България.
Прибрахме се тримата - Аз, Валентина и малкия Руслан, който дори не знаеше кой е биологичният му баща. Приех го като свое дете. Обикнах го. Заживяхме задружно.

След време в семейството ни се прокрадна нова вест…
И ето - Валя ми се обади от родилния дом:

- Герасим, момченце е. Как да го запишем? Не сме говорили за името.

Без много-много да мисля, веднага и казах:

- Христо! Малкият ми брат е Христо. Не го познаваш, но знаеш - зад Океана е…

- Нямам нищо против, нека бъде Христо - свято име! - чух звънкия гласа на Валя, който показваше колко е щастлива и се почувствах на седмото небе.

Децата поотраснаха, укрепнаха. Построихме си нов дом… Но нещо ми липсваше. С всеки изминат ден все по силно жадувах да се видя с моите братя: със Здравко и Христо. Далече е - знам, но реших и тръгнах.

Полет над Океана - Чикаго.

Най-напред посетих Христо. Не мога да опиша тази среща, какво чувствах в първия момент… Христо събра приятелите си. Добро впечатление ми направи симпатичната, много изискана дама, която беше между гостите. След вечерята тя поиска разрешение от брат ми да я изпратя. Уважих предложението й. Покани ме в дома си. Беше се устроила много добре, жилище с много екстри. Всичко погледнато от страни и е на ред - помислих си аз, но когато си тръгвах тя ми каза:

- Герасим, лекарите ми дават два-три месеца живот. Повече никога няма да видя моята Родина, моята скъпа България. Сбогом!

Бях потресен от това, което чух.

Тази млада дама действително не можа да се върне в Родината.

След Чикаго заминах в Калифорния при големия брат - при Здравко.

—————————–

Аз, Здравко

Когато прекосих Океана, изредих няколко щата, поработих. От работа не се страхувам… после заминах за Калифорния. Разбирам се с хората от фирмата, в която работя. Шефът ни е много компетентна личност. Разбран човек е. Непрекъснато ми повтаря:
,,Здравко, отиди до България, виж близките си, като се върнеш отново, можеш да бъдеш сред нас.”
И на мен ми се иска да се завърна. Четиридесет години са това. Който твърди, че е преодолял носталгията по род и Родина едва ли сам си вярва.

—————————–

Аз, Герасим

След като се върнах от голямото пътуване, бях доволен. Въпреки трудностите, които трябваше да преодолея - успях да се срещна, да поговоря с моите братя…
И добре, че отидох. С очите си видях, че са живи и здрави. Много път, но си струваше.
Ще се видим ли отново?

Няколко години след моето посещение в Чикаго, при брат ми Христо, той пристигна в България след деветнайсетгодишно отсъствие.

—————————–

Аз, Христо

Завърших на времето сержантското музикално училище. После свирих в оркестъра на окръжния град. Един ден ни уведомиха, че ще ходим на турне в Сърбия, тогава Югославия. След последния концерт на турнето, реших - оставам. Не споделих с никого това мое внезапно решение. Поставих моя музикален инструмент при другите, не исках да ощетявам никого.

Сам в чуждата непозната страна. Не бях на ясно как ще се справя, но знаех, че искам да продължа на запад и да бъда музикант там. Но как?! Установих се на една малка железопътна гара. Постарах се да бъда незабележим. Проучих разписанията на влаковете, няколко вечери наблюдавах композициите, които бавно се изнизват от перона. Една нощ се престраших, изчаках последния влак и в движение се качих в последния вагон. Годината е хиляда деветстотин седемдесет и пета.

Имаше големи премеждия, но успях да се добера до Италия. Изкарах няколко месеца в лагер. Организацията там беше добра. След като приключи срока за пребиваване в лагера от затворен тип, всеки чужденец трябваше да посочи в коя страна желае да бъде. Сформира се група и всеки от нас получава еднопосочен билет и известна сума за дневни. Така аз се озовах в Чикаго, градът разположен на западния бряг на езерото Мичиган, родният град на музиканта Нилс Лофгрен. Музиканти тук колкото искаш, от добри по-добри. Годината е… седемдесет и пета. Мечтата ми да бъда истински музикант рухна. Работех тук-там, изкарвах колкото за храна и квартира. Много време се лутах. В един слънчев за мен ден, години след моето пристигане ме посети брат ми Герасим, за което сърдечно му благодаря.

—————————–

Аз, Герасим

Деветнадесет години след като нелегално беше напуснал България, брат ми Христо през деветдесет и четвърта се завърна. Мислех си, че завинаги но - не.
Преди да тръгне за Чикаго, приготвих белия голак /съвсем нов/, който мама беше тъкала със сръчните си ръце и със сълзи на очи му го подадох:
- Христо, моля те да вземеш този голак, това топло, домашно тъкано, пухкаво, бяло одеяло - от мама е. Знам, че трудно ще ти бъде да го носиш, голямо е, но е нещо много ценно.

Христо не можа да ми откаже, нали е от мама, а и като видя сълзите в очите ми…

—————————–

Аз, Христо

След като брат ми Герасим ми връчи голака, аз го пазех като очите си. От Родината ми е, от България. Той ми топлеше душата и сърцето, сгряваше ме в студовете. Чувствах го като частица от родния дом, от домашния уют. Много държах на него. Местех се от квартира на квартира, но не се разделях с голака. Внимавах нещо да не го повредя, да не го изгубя. С много други вещи се разделих, но белият голак беше винаги с мен.

—————————–

Аз, Магдалена

Късна есен. Пъстроцветен килим от жълти, бакърено червеникави, кафяви и оранжеви листа… Един ден получавам съобщение от пощата за колет от Щатите. От Христо е, вероятно изпраща нещо на децата - помислих си аз.
Когато го взех и се прибрах в къщи, изненадата ми беше голяма като отворих денка. Белият голак, който мама е тъкала! Много се разстроих. Разчувствах се, разплаках се. Този голак е пътувал до Америка и сега отново е в България. Милото ми братче! Свидно му е било да не се похаби, да не се изгуби - нали е от мама. Оценил е нейния труд. Не му било удобно да го върне при брат ни Герасим, затова го изпраща на мен и аз да му се порадвам. Ще го пазя. Докато съм жива ще го пазя!

—————————–

Аз, Герасим

Няколко месеца след като сестра ми ме уведоми, че брат ни Христо и е изпратил белия голак, Христо ми се обади, че отново /след деветнадесет години/, за втори път си идва в Родината. Зарадвах се много.
Две и тринайсета.
Посрещнах го в София, на летището.
Копнееше за Пирин планина. Най-напред, разбира се посетихме кътчетата свързани с нашия родов корен, с близките; долината на розите - където е сестра ни Магдалена, морето - където е сега нейната внучка.

—————————–

Аз, Магдалена

Милото ми братче! Вълнуваща среща!
Слушам за живота му отвъд Океана, за трудностите, които преодолява там, за копнежа му един ден да се завърне в България завинаги.

Ще се случи ли това? Дано!

—————————–

Аз, Герасим

Изпратих брат ми Христо на летището. Прибирам се вкъщи. Мъката ми е голяма.

Защо братята ми са зад Океана - нелегални емигранти от времето на социализма?

Защо синовете ми са в Канада, които заминаха след осемдесет и девета, по време на т. н. демокрация в България.

Как са те сега там?

Как се чувства онова мило момиче от Кавказ, от района на бързите, планински води? Момичето, чийто баща - е убит по време на събитията в Чечня? Чеченчето, което от скоро е съпруга на нашия Руслан.

Въпроси, въпроси, на които ми е трудно днес аз - сам да си дам отговор…