ВЕСКО
Той не беше голям, но не беше и съвсем малък: още два месеца, и щеше да навърши цели пет годинки. Майка му вече го изпращаше от време на време до близкия магазин да й купи сол или пакетче чер пипер. Също и за връзка лук или магданоз. И Веско отиваше и се връщаше винаги радостен, че може вече сам да пазарува. Но за по-голяма покупка майка му още не смееше да го праща.
Една заран тя го извика в банята, дето бумтеше пералнята машина, и му каза:
- Слушай, момчето ми: както виждаш, не мога да мръдна оттук. Искаш ли да отидеш днес за хляб вместо мене? И ще можеш ли?
- Мога, мамо, мога! - заскача Веско от радост. - Дай ми пари! Мрежата!
Преминаха в кухнята. Майка му откачи мрежата и му я подаде. След това посегна за чантата си на бюфета:
- Ето ти пари за два хляба. Ще ти върнат десет стотинки. Не, не в ръката! Тука, в джобчето, за да не ги изгубиш. И после… на връщане ще подигаш малко мрежата, за да не опира хлябът на земята. Разбра ли?
- Разбрах, мамо! - И Веско като стрела се спусна навън.
- Не, не! Не тичай! Не бягай така, че ще паднеш да се пребиеш! - завика по него майка му. - И внимавай! Добре се оглеждай на пресечките!
- … вни-ма-вам!… - се чу някъде отдалеко гласът на Веско.
Не бяха минали още и десет минути, и звънецът на антрето зазвъня тревожно и продължително.
„Я! Какво ще да е това?! - скочи веднага майката на Веско и се спусна да отвори. - Какво се е случило?! Ударен! Прегазен?! Божичко, що ми трябваше да го пращам!”
Едва намери сили да завърти бравата. И щом отвори - Веско! Цял засиял!
- Ето ти, мамо, два топли хляба! Парят, парят!
Майка му не можеше да повярва. Задърпа Веско навътре и все още не можеше да се начуди.
- А как така? - почна тя. - Никакви ли хора нямаше?
- О, мамо! - гордо изпъчи гърди Веско. - Да знаеш само каква грамадна опашка! И вътре, и вън на улицата!
- А ти?
- Аз се мушнах между краката на хората и така… така… като се провирах, веднага се намерих пред продавачката!
- А не те ли спираха другите, не ти ли се караха?
- Само някои. „Ей, ей, къде така?” Ама аз се престорих, че не ги чувам.
- Веско, Веско… - заклати глава майка му. - Ами ако почнат и другите деца като тебе така… така… Докога ще чакат тогава тия хора? До обяд? Тя нямат ли си друга работа?
Веско наведе глава.
- И тъй… втори път…
- Добре, маминко…
- А десетте стотинки?
- Да, мамо! Щях за малко да забравя! Тука са, в джобчето ми!
И Веско бръкна в дясното джобче на якето си, но не ги намери. После затърси в лявото - и там ги нямаше. Цялото му лице пламна изведнъж. Пак бръкна в дясното си джобче и като измъкна оттам носната си кърпичка - десетте стотинки паднаха на пода.
- Ето ги! - извика Веско засмян, но все още зачервен. Грабна десетте стотинки и ги подаде на майка си.
1966
