КОН
Не знам защо, но себе си със стария ни кон сравнявам.
Не мога да пропъдя спомена за него в тези дни.
А някога той грива под светкавици развяваше -
и галопира неведнъж по облаци и долини…
Потрепваха нозете му подобно звънки струни,
пришиваше му развигорът вятър вятърни крила
и дивно цвилеше по пасбища по нощи лунни -
във пролетни надбягвания бе по-пъргав от стрела…
Но времето и него като всички с нищо не отмина:
натрупваше върху гърба му бавно тежкия товар
и все по-тромав, неподвижен ставаше с годините -
дори не можехме да го запрегнем във долапа стар…
Баща ми го натири най-подир в косените ливади -
свободно да посрещне в последния си миг смъртта.
Но не измина седмица и в къщи някой се обади,
че вълк му е прегризал гърлото във края на нощта…
Замина си от този свят неподозирано трагично.
Като клавиши се белееха строшените ребра.
Кому са нужни химните за битките епични -
едва сега, във възрастта на зрелостта, разбрах.
