Петър Анастасов

Може би поезията е алхимия. Но не оная алхимия, която си играе с химическите елементи и търси път към златото, а оная, която свещенодейства с думите и произвежда красота. И доброта - най-големият дефицит в историята на човечеството. Поезията е величаво и дръзко усилие на човешкия дух да спаси своето минало, свoето настояще и своето бъдеще.

Бихме могли да наречем поезията еманация. Защото в нейната природа има нещо дълбоко интимно, нещо необяснимо за опредметеното човешко съзнание, което от около месец насам се захласва пред снимката на руския учен, доказваща, че човешката душа е субстанция. Въпреки че се разхожда в чудодейните одеяния на думите, въпреки че притежава безспорни терапевтични възможности, поезията не е субстанция. Тя е нещо по-висше, тя е творение на духа, а не на материята, тя е връзката между земното и небесното, тя е причината, а не следствието. Причината да има надежда.

Поетът е войник на надеждата. Колкото и болка, мъка, безпомощност и отчаяние да се спотайват в думите му, поетът, повтарям, е войник на надеждата.

Тези мои размишления са родени от общуването ми с поезията на Кръстю Кръстев в най-новата му поетична книга „Ехо от любов”.

Моят отколешен и мъдър приятел представя на българските читатели своята поредна вълнуваща поетична изповед в едно време, което не обича поезията, не обича поетите, не обича хората, които обичат поезия. Днешното време обича онези, които забравиха иконите на християнството и оскверниха иконите на родната ни история. Те се отъждествяват със словестни излияния на чалга-текстовете и се прехласват пред силиконовите икони от срамния епос на безсрамието и бездуховността.

Болка и любов са двете думи, които очертават началото и края на един многопластов, многопланов, вкоренен в земната твърд и извисен в небесната синева поетичен свят на тая забележителна книга.

Всъщност, това е поетът. Параклис. Има немалко поети, които си въобразяват, че са катедрали, немалко поети, които се стремят да бъдат катедрали и се държат като катедрали, но поетът не може да бъде катедрала. Поетът е параклис - маломерна, скромна, но свята обител, в която бог и човек могат наистина да се срещат и да се чуят.
Основна нравствена характеристика на посланията, които поезията на Кръстьо Кръстев ни изпраща, носят пречистващото дихание на искреността. Безусловната. Самоотвержената. Безмилостната.

Ако нещо липсва в поезията на Кръстю Кръстев, това са фалшът, притворството и лъжата. Книгата му „Ехо от любов” е населена с неочаквани, смели, красиви, изумително дръзки метафори (какво да кажем за стиха: „Тополите свирят на жълта виола…”) например, но цялото богатство на неговата поетика тръпне пред доминацията на искреността, на суровата истина за преходността в тоя свят и за светостта на параклиса, в който се изповядва.

В много отношения поезията на Кръстю Кръстев е равностоен словесен изказ на съкровена молитва в относителен и буквален смисъл. Всъщност още едно нещо липсва в неговата поезия. Страхът. Той казва всичко, което трябва да каже. Той не се страхува от нищо, което казва, макар че не малко от неговите събратя съобразително подминават очевидните истини, за да избегнат социалния остракизъм, който за съжаление съществува реално в днешното българско общество.

Погледнете как живеят поетите днес. Погледнете как се издават книгите им. Погледнете законодателството в областта на книгоиздаването. В името на своята вярност към истината, понякога Кръстю Кръстев става суров и директен. Тогава поезията му се извисява в степента на обществен обвинител срещу споменатата вече бездуховност, срещу геноцида на българския народ, срещу чуждопоклонничеството и отцеругателството.

Има нещо от висшата промисъл на забравената българска гордост в тоя поет. Той не декларира, а преживява своята родовата връзка с народа-родител, своята социална орис.

„Виждал ли е някой
селянин да проси?…”

Изтръпвам пред святата правда на този въпрос…

Кръстьо Кръстев. „Ехо от любов.” Стихове. Светулка 44 АТЕНЕЙ. 2013.