Писмо на Червенко Крумов до Вълко Марашев

4.4.1980
Москва

Здравей, Вълко!

Сърдечно ти благодаря за топлото братско писмо, което получих тези дни. В интерес на истината трябва да ти кажа, че подобни радости тук за мен не са толкова чести. Но не мога да си обясня някои други работи - защо ти не си получил писмото ми, което писах малко преди “Южна пролет”, защо и майка ми не е получила последните ми две писма. От нея пък нямам вест почти месец. Съветската поща е много акуратна и по всичко личи, че нашите хасковлии бъркат конците.
Решението на журито крайно много ме учуди. Това е или грубо толериране, или пълно отсъствие на всякакъв критичен поглед. Аз познавам Вл. Попов, знам му и стиховете. Той е действително един интересен поет. Но в никакъв случай явление или пък автор, достоен за наградата през тази година. Защото напълно се губи в сянката на Ивайло. Балабана е направил една великолепна книга. Аз я донесох тук и всички българи я четоха. Тяхното мнение се покрива с моето: това е най-добрата първа книга, появила се след Тромпета на Борис Христов. Напълно разбирам състоянието ти. Защото в нашата литература действително става нещо страшно - тази отчайваща груповщина, която се превръща не само в норма на поведение, но и в мерило, в критерий. И огромна вина за това имат не само “татковците”, но и палетата от софийското кафене - младите критици. Пък и по-старите. На бюрото ми е трета книжка на “Пламък” и просто се чудя, как един такъв умен и кадърен мъж като Иван Спасов може да говори със суперлативи за книгата “Ръка протегната” на Венко Евтимов. Та поезията (боже мой - каква поезия!) на този автор е просто невероятно красноречив пример на мисловен примитив, върху който грубо скроената дреха на формата стои жалко и смешно!
Но по този въпрос - толкова. Ще завърша само с една мисъл на Иван Динков от този същия трети брой на “Пламък” (подборката му е великолепна!): В изкуството съществува и такъв въпрос: “Какво искат ония, които нищо не искат?”
При мен - нищо особено. Твърде, твърде отдавна не съм писал стихове. Единственото ми спасение от това мъчително бездействие е скитането ми по театрите. Седмично посещавам по два-три спектакъла.Това ме кара да мисля, прави ме действен, съпричастен някак си на всичко около мен. Освен това преведох и десетина стихотворения на млади поети. Тези дни ще ти ги изпратя. Преведох и три неща на Николай Рубцов. Иначе в бележника ми лежат десетина стихотворения - започнати, изкарани до някъде и … всичко. В такива моменти се ненавиждам. Написах и два къси разказа. За жалост - калпави. Четох ги наскоро на чиста глава - пълен боклук.
Братле, в последно време през мен с особена острота застана един въпрос: какъв ще бъда? Тук сме осем българи. Другите две момчета се пропиха. Част от момичетата почнаха да пишат една маниерна, пошла, отвратителна поезия. Другата част забравиха да пишат - просто хукнаха да си търсят мъже: руснаци с влиятелни бащи или богаташи от кавказките националности. Стопроцентов крах. Стискам зъби и дращя с нокти, за да се задържа на своя бряг. Все по-голяма става пропастта помежду ни. Не ме разбирай погрешно: на мен пороците не са ми чужди. Но нито алкохола, нито жените са се превърнали в моя същност, в център на моето аз.
Тук времето е отвратително. Нощем вали сняг, до обед е мъгливо, след това за няколко часа - мътно слънце. По улиците - няколко пласта мръсен сняг.
Очите, душата ми са зажаднели за слънце, синева и зелено, зелено, зелено…
Сесията ни ще приключи около десети май и веднага си тръгвам за България. Да сме живи и здрави да се видим.
Това май че е всичко. Желая ти най-доброто. Поздрави приятелите и семейството си.

Стискам ти ръката: Червенко Крумов