Георги Миланов

I

Навярно няколко минути миксерът на бурята внезапна
раздираше слуха с непоносими децибели
и в юлското небе след като месец капка дъжд не капна
се появи разбитият белтък на облаците снежнобели…

II

И идва ден - душата - ах, неблагодарница! - ликува;
освободена, даже на изпращането не присъства тя,
когато се отправя тялото във тясна лодка, за да се лекува,
към острова - сиропиталището на смъртта…

III

След здрача - бряг, вълните на безсмислените дни разбивал -
седя под жилавите клони на асмата -
рога, като дъги извити, на задрямал бивол
във августовския обор на тъмнината.

IV

О, краят на нощта - в студения й кей луната е за мен
илюминатор от каюта
на Титаник, който след минута
ще се удари в айсберга на идващия октомврийски ден…

V

Във стаята, която още помни мириса на Nostalgie d’ete -
парфюма ти любим, мълчанието всеки ден расте;
в утробата му чувствам как се приближава оня миг,
след който проговаряме на изучаван трудно чужд език…

VI

На мястото си все така е дворът с къщата, в която
живя ти някога под наем цели три лета…
… единствено до прага не видя саксията с мушкато
с ключа за входната врата.

VII

… но спомен за нощта любовна няма да извика
във паметта ти днес познатата хотелска стая - тук, където
се върна пак, дори и да я озари светлика
на любопитната луна - камериерка, дръпнала пердето…