ВЪЗКРЕСЕН МИГ
ВЪЗКРЕСЕН МИГ
Зимата бърза над селото
студен покой да окачи!
А снегът с никого не желае
да сподели безкрайните простори!
Разслабени са пътищата,
а още по-вярно изгубени…
Звездите до прозореца ми
шепнат си нещо тайнствено,
и само кучето изрядко ги прекъсва –
плаши ги виелицата.
Не бърза утрото
да вдигне селото
от топлите легла.
Въздиша тежко виелицата…
“Ей, българче, време е за училище…”
И нахлуват все повече звуци,
а споменът не се отдалечава,
а става все по-ясен…
ДРУГИЯТ СВЯТ
Плаща времето с нашите сърца.
Никакво значение няма,
че сме млади и невиновни.
Закриляме времето
с последните пламъчета
в уплашените очи.
Единствено куршумът сварва
да изкрещи името ми
и да задържи риданието ми.
Нищо не могат промени годините,
защото редом с моя
поетичен занаят
живее и другият –
на убийците.
НОЩНО ВРЕМЕ
Луна, която разкъсва
тъканта на мрака.
Вятър, прецеден
през стъкла и светлина.
Изгубеният сън –
безпомощно божество –
шушне нещо топло
на изстиналите сънища.
ЗЕМНА РЕАЛНОСТ
1.
Аз чакам.
Чакам дълго.
Всички билети за влак
са остарели със пет години.
Обявяват ме рекордьор
по прочетени вестници
и по посрещане на непознати хора.
Чакам оная,
която си е отишла завинаги.
Защо?
Само нощта ме гони от гарата към къщи.
2.
Любовта е сто обещания
за хиляди светли дни
и милион целувки.
От любовта остават
хиляди безсънни нощи,
сто стихотворения
и един обелиск –
споменът.
