Драгни Драгнев

БАЛАДА ЗА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ

Те тръгваха от мъката, растяха
в народната душа… Като бразда
надеждата - небесната им стряха -
обтягаше копнеж за свобода…
Вървяха те… Разпалваха жарава
от капка слънце в робските ни дни.
Над буен гняв и над позор и слава
изопваха за песен висини…
И ти, сърце - на мъката гнездото -
до днес ги носиш в земния си път.
И чуваш ти на времето в окото
камбаните им дълго да звънят…
Те не умират. Ден и нощ кръстосват
България… Над стъпките ни бдят.
Люлеят в нас към утрешното моста
и клади във душите ни редят…
Сърце, не ги оставяш нажалени.
Целуваш мълком тяхната бразда.
На любовта със вечните сирени
те тръгват пак да сеят свобода…

МУЗИКА

Всичко е хубаво, когато щурецът ни вика отсреща.
Тече по лицата ни мед от строшения рог на луната.
Ние сме луди и влюбени, макар че сме грешни,
ако грях се нарича свободния вик на душата.
Тя е синия сърп, с който свойта душа ще пожънем,
но сега да разделяме само вкуса на целувките къси.
И навярно ще спрем на нощта във зеленото дъно -
музикантът ще свири за нас, додето лъкът му се скъса.
Друга мелодия няма - тя ни дърпа към своето ложе
да заровим в постелята първото зрънце на щастие.
Върху нас одеяло от мрак и звезди небесата ще сложат
и тревата в дъха ни изгубена мълчаливо ще гасне.
Щурецът е сляп, но разгръща увлечено нотна тетрадка
и ни казва, че трябва да свири дори и когато умира,
че животът е всъщност мелодия тъжна и кратка -
от радост, от болка, от ужас, но трябва да свирим.
Да минем по острите пики, да хванем на тази мелодия края,
а нощта ще затвори душите ни в малка черупка.
Нека да свири щурецът, дълбоко във нас да копае -
додето израсне трева във ушите и сняг ни затрупа.

ЕСЕННА ЕЛЕГИЯ

Есен в погледа ми вие
листопади и вихрушки.
Алени коне посичат
с тънки пламъци нощта.
Чувам - в мен пищи небето,
изпохапано от пушки.
През сърцето ми зората
спуска огнена черта…
Над нивята опустели
есента с мъгливи длани
ден издига и люлее -
слънце, песен да е той.
Срива се денят в тревите
във росата мие рани -
а по хоризонта някой
носи падналите в бой…
И до днес с очи от мъка
път разрязва тъмнината,
а полята и реките
влачат кървави води…
Плаче в сумрака вдовица,
взела в скута си луната…
Сълзи рони в мен небето,
траурни венци реди…
Върху цвете и могила
ден и нощ горят звездите
като свещи
и молитви
вятърът край тях чете…
Чувам птица - тъжно пее
и в кръвта ми дълго скита.
А в душата ми небето
като планина расте…