Лалка Павлова - Председател на Дружеството на писателите, Плевен

Не знам дали обикновеният читател някога се е вглеждал в един трагичен български проблем (а и не само български!), дали е търсил корените на това явление и е откривал поне част от причините, които го пораждат - поетите си отиват рано от този свят! Те концентрират своята жизнена енергия с неимоверна отдаденост във всичко, което правят, без да се интересуват от последиците за самите себе си, водени от убеждението, че по-важна от продължителността на живота е следата, която остава след него. Едни падат в битките за някаква национална, социална или общочовешка кауза (Хр. Ботев, Д. Дебелянов, Гео Милев, Н. Вапцаров…), а други изразяват своя бунт срещу изгубената мяра за добро и зло, срещу изчезналата граница между достойно и недостойно чрез акта на самоубийството ( Пейо Яворов, Андрей Германов, Пеньо Пенев, Петя Дубарова…).

Но ако се опитаме да открием общото между двете категории, ще видим, че и едните, и другите са белязани от нравствен идеализъм, че са духовни аристократи, които не робуват на материалното и не се стремят към власт. Ако приемем за вярна тезата, че Богприбира при себе си най-напред чистите души, ние вече ще сме открили и част от причините за това национално явление. Вероятно някога нашият създател ( който и да е той!), когато е полагал в ръцете на човека скъпоценния дар на словото, го е накарал да се закълне, че с него ще казва винаги истината. В течение на хилядолетията обаче човекът започва да го използва за користни цели, а сред малцината смелчаци, дръзнали да останат верни на дадената клетва, на първо място стоят поетите.

Плевен, като част от България и света, също има своите апостоли и мъченици, които, кратко или дълго живели, до края на дните си вървят по каменистия, стръмен път към върха - към Истината.Поезията им звъни като възторжена възхвала на красотата и хармонията в природата, но и плющи като камшик, удря като куршум, когато трябва да бъдат казани нелицеприятните истини за света, в който живеем. Така е от времето на Ракитин до сегашните представители на Дружеството на писателите в Плевен. И не е необходимо да го доказвам с дълги литературни анализи, дори само фрагменти от поезията им красноречиво говорят за това:

Никола Ракитин

Усещам да звъни по всички жили
мъзгата на дървета и треви,
с води, през ниви път извили,
копнежа си земята ми мълви.(„Нощта”)

Но и…

Коварство с подлост ме сразиха -
не съм бил за земята тук.
Ще сглъхне в тая есен тиха
на лирата ми сетен звук. („Коварство”)

Цветан Спасов

Аз очаквам, майко, тая утрин румена,
дето ще споходи моя роден град.
Тя ще бъде млада, трепетна и весела

и ще го обича като роден брат.(„Вяра”)

Но и…

В такава нощ ще ме загубиш.
Ще писне сова в мрачината
след писъка на вражите куршуми… („В такава нощ”)

Найден Вълчев

Откри се синева лазурна,
звънец прозвънна във лъга
и двойка гълъби се гмурна
под седемцветната дъга. („Летен дъжд”)

Но и…

Не, този трик е твърде плитък:
от де на де по имена
ще ни делят като добитък
под разни разноцветни знамена? („1992″)

Лалка Павлова

Искам вятъра да уловя. Да поиграя
сутрин с облака на „прескочи кобила”.
Люлка върху слънчев лъч да вържа и в безкрая
да съм птица волна над планинско било. („Невъзможност”)

Но и…

Виновна съм за жалките ни пенсии -
„държавниците” тънат в благоденствие,
a чака някъде една женица стара,
сама и гладна, най-последната си гара. („Вина”)

Люлин Занов

Окъпан цял сред дунавското злато,
денят заспива в скута на нощта.
Притихва кротко щъркелово ято
под шепота на зрелите жита. („Лято”)

Но и…

Пиеса разиграват в парламента.
Главите ни промиват пак с лъжи -
тоз бил крадец, а другите пък мента -
театрото безкрай ще продължи. („Реалност”)

Георги Константинов

Вечерна дъга…
Като шарено цвете,
родено сред буря.
Като лебедов танц
на перести облаци…(„Вечерна дъга”)

Но и…

Крадци в лимузини.
Мафиотска управа.
Съдебни абсурди.
Улична дрога…
Не ми се живее в такава държава.
А в друга държава да бъда - не мога. („Мерси за късмета”)

Истината…Тя е човешкият път към Голгота, а поетът - скромният земен Христос, който има дързостта да я каже, без да очаква възкресение, достигайки „до дъното на самоанализа, до сърцевината на истината, до студения връх на огъня на изповедта”(Христо Ганов).

Тя е онова средоточие на истинските ценности, към което плевенските поети се стремят чрез творчеството си. И макар че не всички могат като Весела Димова категорично да заявят „Аз ще достигна своя връх,/ преди да ме съборят ветровете…”, то пътуването към високия връх на Истината е тяхното житейското кредо.