Драгни Драгнев

Сигурно знаеш, че на земята има държави и градове, реки и планини, морета и океани. Решиш ли обаче да преброиш всички, пръстите на ръцете ти няма да стигнат. Освен това ти можеш да броиш само до двайсет. А трябва да знаеш до сто, до хиляда и повече. Колко е голямо това сто и това хиляда - ще ти обясня някой път. Сега ще те заведа в град Шококошолан.
Ох, забравих да ти се представя!
Аз съм летящият ЛокоМоко. Защо ме наричат така ли? Когато пораснеш още мъничко, ще разбереш сам.
Хайде, сега да запалим мотора. Хвани се за опашката ми, ама здраво се дръж. Тръгваме!
За град Шококошолан още не знае никой. Пръв ще го видиш ти. Защото си много добро и много послушно момченце.
В северния край на града тече река, а в южния минава железопътна линия. От другите две страни градът е заобиколен с градини и цветя. Цветята са бели, жълти, сини, червени и най-различни.
Стоооп! Пристигнахме.
Близо до реката живее Сантиретам. Той е висок колкото нокът. И понеже е съвсем-съвсем малък, някои дори не го забелязват.
По цял ден Сантиретам седи на брега на реката и лови риба. Щом напълни кошницата, отива на градския площад и мълчаливо изсипва рибата върху вестник.
Рибата е за бедните и сакатите хора. Сантиретам се грижи за тях и не им взима нито стотинка. От благодарност всички казват:
- Сантиретам е най-добрият човек на света!
А понякога си мислят:
„Защо винаги е сериозен и мълчалив. Защо никога с никого не разговаря?”
Една сутрин Сантиретам отново седеше сериозен и замислен край реката. Изведнъж той забеляза нещо много интересно.
Високо над реката се белееше облаче. Приличаше на сивобяла шапка. Какво да ти кажа - шапка като шапка. Само че доста големичка. И сивобяла.
Сантиретам гледаше облачето и не знаеше какво да прави.
„Ами ако това не е шапка! - помисли си той. - Ако е небесен звяр, който яде човечета!”
Сантиретам не беше страхливец. Затова реши на всяка цена да хване и да свали шапката. И бързо измисли как да постъпи.
Първо изтегли въдицата от реката. След това с всичка сила запрати оловното топче с кукичката нагоре. И изведнъж - хоп! - кукичката захапа шапката.
Сантиретам започна здраво да дърпа. Ала облачето, което приличаше на шапка, стоеше на небето като заковано.
Той не се отчая. Дръпна още по-здраво найлоновия конец. Този път конецът се скъса.
Сантиретам тупна по гръб на земята, но никак не го заболя.
Щом стана, дъхът му замря.
Падаше надолу малко пухкаво балонче.
Той подскочи и го улови в шепите си. Разгледа го внимателно, вдигна очи на горе и каза усмихнат:
- Ами че… това е глухарче. А онова там - шапка от глухарчета.
Като чу собствения си глас, Сантиретам се изненада. Мислеше, че го е загубил завинаги. Затова страшно много се зарадва. И понеже още не вярваше напълно на ушите си, извика като луд:
- Шапка от глухарчета! Шапка от глухарчета!
И бързо хукна към градския площад.
Там срещна красавицата Перентура.
Тя беше тънка и стройна като брезичка.
Сантиретам много я харесваше. Дори тайно си мислеше да се ожени за нея.
- Здравей! - усмихнат каза той.
Перентура се спря изненадана.
- Не ме ли виждаш? - попита Сантиретам.
- О, извинявай, Сантиретам! - наведе се тя и му подаде ръка. - Не те забелязах.
- Нищо, не ти се сърдя - каза той. - Ти си добро и мило момиче.
Перентура го погали.
- Благодаря ти - каза тя. - Мислех, че си ням и затова не разговаряш с никого.
- Бях много тъжен - поклати глава Сантиретам. - Не знаех какъв подарък да ти направя…
- Подарък ли? - засмя се Перентура. - Защо си решил да ми правиш подарък?
- Защото искам да се оженя за тебе - каза той.
- За мен?! - учуди се тя. - Защо за мен?
- Защото си добро и мило момиче - повтори Сантиретам. - И защото вече знам какъв подарък ще ти направя.
- Какъв?
- Шапка от глухарчета.
- О, много ти благодаря! - плесна с ръце Перентура. - Не съм чувала друг да е получавал такъв подарък.
- Но ти ще получиш от мен! - с гордост заяви Сантиретам.
И той се върна обратно на брега на реката.
Отново с всичка сила запрати оловното топче с кукичката. И изведнъж - хоп! - кукичката захапа шапката.
Сантиретам дръпна здраво найлоновия конец.
Но шапката не помръдваше от мястото си.
„Няма да мога да направя подарък на Перентура” - помисли си Сантиретам, седна на брега и заплака от мъка.
Тогава пристигнаха бедните и сакатите хора от града. Всички, за които Сантиретам се грижеше без умора.
Всеки носеше своята въдица с дълъг найлонов конец. Всеки запрати нагоре оловното топче с кукичката. И всяка кукичка захапа шапката.
Здраво дръпнаха всички, дърпаха с всичка сила и накрая свалиха шапката на брега.
Колко хубава беше тя! И как само трепкаше балончето на всяко глухарче! Как светеше и блестеше на слънцето!
Сантиретам вдигна шапката и я сложи на главата на Перентура. Тя стана най-красивото и най-щастливото момиче в град Шококошолан. Защото никой, никога и никъде не беше получавал такъв необикновен подарък.