Панко Анчев

На своите съвременници Тодор Г. Влайков - Веселин изглеждал твърде консервативен, по народнически добър и мечтаещ възвръщането на стария патриархален начин на живот, защото новото време е несправедливо, сурово и безнравствено и той заедно с героите се не е в състояние да се оправи. Затова и пресъздава бита на своите селяни от Софийско, които са добри и трудолюбиви, разбират се помежду си и са щастливи със сладките грижи, с които природата ги натоварва.
Идеите на народниците не са били чужди на Т. Г. Влайков - дори в младините си се е увличал по тях и ги отстоявал в поведението и публицистиката си. Общественото разочарование след дългите очаквания на справедливост и хармония през цялото Възраждане поражда различни идейни течения. Обществото се самоосъзнава като неосъществено, тръгнало по неправилен път, изменило на идеалите на Национално-освободителната революция. И една от реакциите срещу тази “погрешка” е идеализацията на миналото с неговата нравствена чистота и възвишеност, добротворност и естественост в отношенията между хората. Всичко, което някога е било с песните и седенките, с усилния полски труд, е красиво и е за пример - не като сегашната алчност, егоизъм, омраза. Това искат да кажат писателите-народници. Този глас се чува и от Тодор Влайков. Но ако твърдим, че той е основният в творчеството му; че писателят истински възкресява миналото, за да го идеализира и представи като пример за обществено устройство, значи не четем внимателно и задълбочено повестите и разказите му.
Светът на Тодор Влайков съвсем не е идеален и идиличен. Вярно е, че в него има много радост, ведрост, спокойствие, песни, любовни трепети и мъки и обикновено драматичните завръзки се развързват щастливо; вътрешното напрежение в него е постоянно; постоянно тегне опасността той да бъде сринат или отровен. Хората искат да им бъде хубаво, но все се намират някои, които или ще пуснат мълва и клевета, или ще завидят, ще сторят злина. Уж ще е нещо дребно, безобидно на пръв поглед, но последиците му ще бъдат големи и ще донесат някому горчиво страдание. И то не от кой знае каква лошотия, а просто защото разпадащото се колективистично общество не се крепи вече на добротата и сговорчивостта, а на завистта, егоизма и разрухата. Продължителното щастие е невъзможно. Радостта в един дом е кратка и носи в себе си зародишите на бъдещи крамоли, недоволства и неразбирателства. В началото това все още може да се преодолее, като се разсее недоразумението и се разбере, че мълвата не е вярна и истината излезе наяве. Ще се намерят и разумни сили, които да надмогнат конфликта, да го потушат и преодолеят. Но все повече и повече е видно, че и обществото, което Тодор Влайков описва, е общество в упадък. Обществото се разпада, а неговите членове още не могат да свикнат и да се нагодят. За тях и най-дребната злина е страшна,защото са неподготвени да я посрещнат и да й устоят. Тези хора са предимно патриархални селяни, за които трудът и доброто са единствените божества, на които се кланят и които почитат. И когато изведнъж пред тях се изправи някаква злина или човек, който разрушава направеното, който разпилява събираното, те се объркват, чудят се какво да направят и как да омилостивят злосторника, за да не им сторва повече злини. За тях е неморално да се съпротивляват активно, да бъдат агресивни и да се борят срещу някого. Добри и естествени, те са по-склонни да търпят, да понасят ударите на съдбата, но да не обидят човека до себе си - дори и да е зъл и злосторник.
Такива се хората в началото на разпада на колективистичното общество. Те живеят едновременно в два свята: в света на миналото и на настоящето. Но миналото за тях е преди всичко моралът на задружния живот, в който всичко е подредено според строгите закони на традицията. Самата традиция е умерен и спорен живот, разбирателство, състрадателност и готовност за общуване. В живота има и бедни и богати, но и богатството, и бедността са човешки качества. Когато си работлив и умен, когато пестиш и живееш скромно, можеш да бъдеш и богат. За хората в света на Влайков разделението на бедни и богати не е социално и не предизвиква конфликти. Все още. Но постепенно и при тях се усеща едно напрежение, породено от лошотията на богатите и от трудностите на бедните. Все повече се вижда, че едните живеят на гърба на другите и че страданията на едните са предизвикани от другите.
От идилията и идиличността почти нищо не е останало.
Творчеството на Тодор Г.Влайков изразява настъпващата промяна в общественото устройство и в разбиранията на хората за справедливост и морал. Меките и чувствителни селяни се превръщат в затворени в себе си човеци, непознаващи нито радост, нито щастие, нито добро. Животът стоварва върху тях злините си, кара ги да бъдат недоверчиви, да се унизяват и да страдат заради положението си в обществото. За да оцелеят, те се принуждават да загрубеят, да се ожесточат и озлочестят. Това е тяхното най-голямо морално страдание. Страданието ги обезверява напълно. Те виждат, че няма справедливост и сякаш са готови да отговорят на злото със зло. Писателят проследява този процес на социално и нравствено израждане и все повече заостря вниманието си върху него.
Но какво се е случило след времето, в което дядо Славчо и неговата внучка Райка успяваха да сътворят мир и спокойствие в живота си и въпреки струпалите им се житейски грижи, не само не губят надежда и вяра, но и устройват настоящето и бъдещето си красиво и хармонично? Привидно нищо особено. И сега сърцата на младите трепват от нежност и страст, а старите са обладани от единствената мисъл как да помогнат на младите и как да ги напътстват. И сега трудът е тежък, от сутрин до вечер. Но сега вече не е така спорно. Младите поглеждат към града, защото им се струва, че там е по-леко; че работата е повече и е по-лесна. Трудно е да си селянин. Впрочем, трудно е на всички, било защото няма задружност в дома, било защото бедността и несполуката обземат почти цялото село. Работата не е утеха, не е добродетел, а само изнурителен труд, от който няма полза. Героите на Тодор Влайков разбират, че техният свят е несправедлив и поради това търсят начини да го изоставят.
Разпадът на колективистичното общество поражда най-напред душевни страдания. Нещастието се възприема като лично и е необяснимо защо се стоварва върху невинни глави. Пукнатините в социалната сграда още не са така видимо опасни, но вече дават да се разбере, че е настъпила съществена промяна. Творчеството на Влайков е гласът на объркания български селянин, изправен пред нещо тъмно, неясно, но внушаващо вече боязън и страх за бъдещето.
Тодорвлайковите герои са много добри и нравствени хора, но у тях има една непонятна суровост и жестокост; една сдържаност в чувствата, която се проявява най-вече в пестеливостта и самоограничаването. Все по-трудният живот ги кара да не разточителстват не само с материалното, но и с чувствата си. Те сякаш ги пестят за още по-черни дни. Затова са и груби с децата, упорити в отстояването на собствената правота и господство над по-слабия и немощния. Те си имат собствено обяснение на това и лична логика за неотстъпчивостта и жестокостта. За тях това дори не е жестокост, а философско отношение към живота и ограждане от излишни сантименти, които биха им попречили да запазят сигурността на къщата, имането, добитъка и семейството. По-късно, в творчеството на Илия Волен, който не крие, че се е учил от Влайков, тези качества ще бъдат далеч по-често проявявани, а и хората ще им бъдат повече подвластни.
Връзката “Тодор Влайков - Илия Волен” е показателна за чувствителността на българската литература към промените в човека,предизвикани от промените в обществото и от начина на живот. Илия Волен е също като Влайков писател на разпадащото се общество, но от друго време.
Стъписването на Влайковите герои пред сполетелите ги житейски несгоди поражда постепенно пасивна социална съпротива. В единия случай тя е миграцията към града. Разоряващият се селянин вижда изход от състоянието си в градския начин на живот. Много показателен е образът на Марин в разказа “Леля Гена”, който вече е напълно чужд на селото, дразни се от него, не го обича и го напуска мъчително, но с облекчение. Този герой е новият човек в разпадащото се колективистично общество. Срещу него стои леля Гена, която пък държи на родното си село, на дома и не може да свикне с обстановката в града. Но тя няма изход и трябва да се примирява. Общо взето, това би могло да се очертае като основният социален конфликт в света на Тодор Влайков. Марин и леля Гена са двата полюса в този конфликт, който е все още битов, семеен, личен, но постепенно прераства в общосоциален и политически.
Другият случай конфликтът има обратно обяснение и мотив: виновен за селските неволи е градът. Той трови хората и той ги прави безсилни. Героят на Тодор Влайков не обича политиката и не се мъчи да променя нещата. Напротив, той иска всичко да се запази каквото е, защото в непроменяемостта е гаранцията за сигурност. Тези хора искат само сигурност; останалото ще го постигнат с труд и упорство.
Вижда се, че Тодор Г.Влайков много точно и художествено вярно изразява актуалните социални идеи от края на ХІХ и началото на ХХ век. Творчеството му пресъздава действителността в нейната автентичност. Поради това е време да преразгледаме отношението си към него, да го прочетем отново и да го поставим на мястото в историята на българската литература, което той заема по право. Влайков е значим български писател, изразил идеите на модерното общество.