ПЪРВИЯТ УЧЕБЕН ДЕН
Всяка година септември месец Калоян отскачаше до родното си село. Беше си избрал този месец, защото бавно и тихо лятото си отиваше като уморен скитник и идваше есента - босоного момиче, което засмяно слиза от планината. Налетите със сок гроздови зърна блестяха като черни перли, ябълките червенееха, а пред прага на родния му дом грееха есените цветя.
Отдавна майка му и баща му бяха починали, но Калоян не искаше да се разделя със старата къща. Не искаше да я продава, а и кой ли щеше да я купи в това отдалечено село. Доколкото можеше я поддържаше. Сменяше по някоя керемида, измазваше тук-там напуканите и олющени стени, поправяше оградата. Пролет зарязваше лозата в двора, подкастряше ябълките и сливите и така се опитваше да задържи и продължи миговете от детството, когато големият им двор се огласяше от виковете на съседските деца.
И сега, понякога, когато седеше на каменните стъпала на къщата, загледан към лозницата и ябълковите дървета, огрявани от мекия залез на есенния ден, му се струваше, че вътре някой говори, като че ли долавяше приглушените гласове на майка си и баща си и му беше мило, защото в тишината на отиващия си ден се връщаше към миналото, останало като сладък сън.
Отдавна до селото не отиваше автобус, затова и днес Калоян слезе на разклона от главния път и продължи пеш. Не беше далече, не повече от три-четири километра. Вървеше, гледаше зелените поляни покрай шосето, буковите дървета, потънали в замислено мълчание и планинските била, по които някога пасяха стада от овце и кози, а сега приличаха на тъжни наведени чела.
Неусетно влезе в селото и тръгна по малките безлюдни улички към площада. Беше още рано, но в много от къщите вече не живееше никой, бяха празни. Излезе на селския площад и мина покрай училището, двуетажна бяла сграда, в която беше учил. Погледна прозорците, за да си спомни коя беше неговата класна стая и изведнъж се сети, че днес е 15 септември - първият учебен ден. Стори му се, че е много тихо за едно училище и се огледа. Може би учениците вече бяха в класните стаи. Забеляза, че на стъпалата пред голямата училищна врата седи едно момче, може би шест или седемгодишно с черна къдрава коса и големи кестенови очи, облечено в бяла риза и черен панталон, а до него на стълбите беше оставена ученическата му раница. Тази гледка му се стори твърде странна. Бялото училище, голямата училищна врата и едно единствено малко момче, седнало само на стълбите.
- Здравей, как се казваш? - попита го Калоян.
- Румен - отговори момчето като вдигна глава и го погледна с блесналите си очи.
- Румен кой?
- Румен Здравков - отговори пак момчето.
- А, Здравков. Да не си на Рангел Здравков внук?
- Да.
- С дядо ти заедно учихме тук, в това училище. А ти какво правиш сам сега?
- Чакам госпожата, учителката Василева - каза тихо момчето.
- Няма ли други деца? - учуди се Калоян.
- Сам съм.
- Как така?
- Така. Тази година ще бъда в първи клас, но няма други деца. Само аз в цялото село ще бъда първи клас и госпожа Василева ми каза да я чакам тук, пред училището.
- Само ти ли ще си първокласник? - изненада се Калоян.
- Да.
- И госпожа Василева само тебе ли ще учи? - попита Калоян.
- Да. Така ми каза. Още съм малък и не мога сам да ходя в града на училище, затова в първи клас ще учи само мен.
- А сигурно много искаш да учиш?
- Да - промълви момчето.
- А какъв искаш да станеш като пораснеш?
- Искам да стана лекар, ако се изуча и ако има друго училище, в което да уча, но не искам да уча сам.
- О, лекар като мене - засмя се Калоян. - А има ли други ученици тук?
- Има, но всички те са по-големи от мен и скоро ще отидат да учат в града, а аз ще остана сам - тъжно го погледна Румен.
- Няма да си сам. И ти ще отидеш в града, а там все още има ученици - успокои го Калоян. - Довиждане, Румене, и добре се учи, за да станеш лекар. Когато се прибереш поздрави дядо си от мен, от дядо Калоян.
Калоян продължи към родната си къща, но Румен с ученическата раница, седнал сам на училищните стъпала, продължаваше да бъде пред очите му. А някога, някога колко много деца имаше и колко пълен беше училищният двор в първия учебен ден, мислеше си Калоян.
София, 22. 10. 2013 г.
