ЗЕМЯ

Анита Коларова

                                „Търговци на тютюн и кръв човешка
                                  продаваха на дребно твойта пръст.
                                  Но паднаха под теб с пречупен кръст,
                                  че беше малка ти, но беше тежка.”
                                                              Георги Джагаров

Все тази простичка, но силна като гъсто вино строфа, кънти в безсъниците ми. Безсъници, родени от опасността, надвиснала като остър меч над България след отпадането на мораториума за продаване на земя на чужденци. Обричащо българите да останат един ден без земя. Защото България е малка, но не и ТЕЖКА!
Казват, че имало арендатори с по 700 хиляди и половин милион декара земя. Чии капитали стоят зад тях?
Казват, че имало огромни площи, засявани само с… рапица. А България внася зеленчуци от къде ли не.
Казват, че вече е изчислено: 17 милиарда евро струват земите на България! Само! Братя мои „със” или „без” земя ! Откога безценното има цена? Колко струва слънцето, което се показва сутрин на хоризонта? Въздухът, който дишаме? Кажете, управляващи от ВСИЧКИ ПАРТИИ! Кажете, г-жо Кунева: Не се ли срамувате?! Ръце ли чупите от безизходицата, в която ни вкарахте с политическо късогледство, вродена услужливост и управленска немощ? Или стоите с безизразни лица пред безпокойството на всички, които ви заклеват да се осъзнаете. Или като президента Плевнелиев продължавате да твърдите България да изпълнява стриктно обещаното пред Европейския съюз, вместо да търси начин да поправи кървавото предателство. От него страшно ни боли!
Надвисналият меч бляска над земята на дедите ни като османски полумесец. Президентът на Р.Турция Тургут Йозал бе казал нещо, което не се забравя: „Рано или късно България пак ще бъде наша, но този път ще я купим!” Твърди се, че в Пловдивско 50% от земята е турска.

Земята не можела да се сложи в куфар и да се пренесе през границата.
Не съм чувала по-голяма глупост!
Нека я опровергая с една азиатска приказка:

„Жените вървели в гъша колона през селото. Лицата им били уморени и отпуснати. Идели отдалече. В ръцете си носели малки торби. Торбите били пълни с пръст и тор. Притискали пръстта към гърдите си като драгоценно богатство. Били я събрали в далечните долини, давайки за нея овце, сребърни монети и топове плат. Смятали да посипят твърдите скали на родното си място с тази скъпоценна пръст, та суровата земя да роди зърно и народът да има какво да яде.

Нивите висели над бездната. Вързани за верига, хората се спускали към малката площ. Внимателни ръце грижливо ръсели пръстта върху скалистата почва. Над бъдещите ниви била изградена груба ограда, един вид защитна стена, която да пази тънкия слой от вятъра и лавините. Така се раждали нивите сред обрулените зъбести скали на Дагестан. Този Дагестан, отхранващ страшни фанатици и черните им вдовици тръгнали да взривяват с неизразима омраза света. Всяка нивка била три крачки широка, четири крачки дълга. Най-ценното богатство на този планински народ! Призори мъжете излизали на нивичките. Селянинът се молел дълго, преди да се приведе над добрата земя. Задухал ли силен вятър, жените изнасяли одеяла и ги разстилали над скъпоценната пръст. Галели семенцата с тесните си кафяви длани и с мънички коси отрязвали скъпернически стръкове. Мелели зърната и изпичали плоски продълговати хлябове. В първия хляб се слагала паричка в знак на всенародна благодарност за чудото.”

Тези хора от каменистия и песъчлив Дагестан са знаели и знаят какво е почит към ЗЕМЯТА. Затова я галят тесните им длани, затова дълго се молят, преди да я засеят. Защото вятърът и лавините могат да отнесат нивичките им в лош час. Нивички, които висят над бездната.

А ние още се делим на червени и сини. Не само черноземът ни, нашите ниви, а цялата ни земя отдавна виси над бездната. Тя е над нея, откакто недалновидната политика на много български правителства позволи да се откъсват кървави парчета от земята ни, някои от които не си върнахме никога.

За земя, откак свят светува, се водят войни, брат брата убива. Но земя не са само нивите и златото, което лежи в тях, не е само пътят на хляба, а и гробовете на дедите ни, историята ни, църквите и манастирите, горите, лозята, ливадите, реките и планините.

Тя вика пречистващия дъжд, в нея се синеят седемте Рилски езера, шумят потоците, пада първият сняг, цъфти Розовата долина, ябълковите градини, грациозно стъпват кошути и елени, катерят се диви кози, скачат невестулки и катерици, белее еделвайс, мирише дивата мента, гущери късат опашки, змии хвърлят кожите си, млади кончета пият вода.

Революционерите и войните по бойните полета проляха кръвта си за нея. За да дойдат мефистофеловци, които ще секат гори, ще ги подпалват за дървесина, ще заливат чернозема й с бетон, ще горят стърнища, ще я оставят да пустее, ще продават напоителната й система за скрап, ще предизвикат още по-голямата миграция с гурбетчийството, ще я превърнат в сметище, ще я отровят с химия и изюдени ще плюят върху нея…

Къде е нейната защитна стена? Може би това са останките разум и любов, които държат съвестта ни будна и ни карат да викнем заедно: Българската земя не се продава на чужденци! Във вените ни тече нейната кръв. Ако ги посечете, убивате нейния народ, който един ден, без да са пренасяли земята му в куфари и торби, ще се окаже, че кръвта му е изтекла.

22 октомври 2013 г.