Драгни Драгнев

Ти си роден, по-право, възлезе на сушата, както с усмивка казва майка ми, появи се на тоя свят между шестте топли морета и великата река, която се влачи от северозапад на югоизток и се спуска в най-близкото до нас Черно море. От другата страна, но по-надалече, полягат гладките води на Адриатическо и Йонийско море, а от юг ни обграждат още три морета - Средиземно, Егейско и Мраморно. Реката и досега се нарича Истър, както й викат ромеите или съскат с късите си езици аварите. Тя идва от земите на нибелунгите, препълнена с риба, която се мята над вълните до устието й, като я покрива с небесни отражения и метален блясък, макар че не съм я зървал никога. На сушата, от всички страни, също тъй казва майка ми, ни заобикалят и допират много планини, цяла верига, една от друга по-едри и по-живописни, с лавини, пропасти, сипеи, свлачища, ветрове, порои, пасища и гори. В центъра на тоя подвижен пейзаж, до самите облаци, се въздига нашата планина Хем. Тя е обител на красота и покой в топло и слънчево време, макар че спокойствието в планините е лъжовно. Но когато земята въздъхне и от върховете и клисурите се спуснат камъни, бури и снегове - тогава обятията на Хем стават опасни и е страшно да се живее дори в подножията й, макар че има мъже, които никога не я напускат. Цялата безмерна шир с планините, реките и равнините прилича, както си представям, на огромна зелено-кафява гъба, чийто корен е потопен във водите на южните морета.
Какво съм видял и чул на тоя свят до петата или шестата си година - почти нищо не е останало в паметта ми, да си призная. Майка ми умееше да разказва и много пъти съм слушал край огнището да загатва разни истории за иртишите, които живеят на два дни път от нашите поселища, но и това почти не си спомням, освен едно - че имат обичай да крадат хора от съседните племена, най-вече девойки. По-късно, като юноша, каквото и да се е случило, добро или зло с мен, легна завинаги в ума и сърцето ми. Бях 15-годишен, когато за пръв път участвах в спортните игри с бикове. Първо нашият колобър ни събираше в кръг и с тайнствен глас обясняваше старовремско вярване, че високите планини, в това число и планините около нас, се крепят върху гърба на бикове, като поддържат небесния свод. Изпитвах смътни предчувствия и страх, треперех от вълнение, но с един скок само се хващах за рогата на бика и се премятах през гърба му, след което се приземявах с обелени колене и лакти. Стареят боритаркан Исбул ми нареждаше да повтарям упражнението няколко пъти, поне десет, казваше той, додето накрая падах на крака, заслужавах похвалите му и разбирах, че повторенията са били двойно повече. Имах усещането, че хвана ли рогата, бикът ще ме залюлее над главата си и ще ме запрати нависоко, чак на планинския връх Арзалат, който ни ослепява със среброто на снеговете си до средата на лятото.
Но това, колкото и да си го представях, не се случи нито веднъж, пък и бикът беше със закрити очи, здраво завързан, и нямаше куража, нито силата и замаха да ме изхвърли на върха. Тъй стана, че последния път, а може би предпоследния, когато летях през гърба на бика, забелязах случайно очите на Армала зад близкото дърво. Видяха ми се толкова ясни и големи, втренчени в мен, и като че се изгубих в тях на мига и паднах в кладенец, на чието дъно трептеше слънчевият диск. Армала беше девойче на моите години, някой и друг месец по-малка, сигурно най-красивата и с най-дългите гарванови коси, които се спускаха зад раменете й като сянката на буен планински поток и стигаха до петите й. Зървах я от време на време с делвите на извора в южния край на селището, където по камъните наоколо бяха изписани какви ли не мъдри слова за красотата и радостта от живота, за добрите ръце открили водата. Дотам слизаха по склона и други девойки, но никоя не смееше да заглежда момче като мен, освен Армала. Дори ми се струваше, че очите й дълго ме изучават, вкопчват се в снагата ми и ме преброждат късче по късче, проникват в тъканта и кръвта ми, пълзят по костите от главата надолу, додето спрат в сърцето ми да отдъхнат и тогава ги усещах като нож. Това бяха мигове колкото да прелети някоя птица над нас и бързо да се изгуби, но аз си въобразявах, че погледите на Армала ме приковават на място по цели часове. Така запомних светлината и небесния цвят на очите й, за да мога да ги разпозная, когато ме следят зад дървото, а аз летя през гърба на бика по време на спортните игри.
В една ранна и ясна утрин, яздейки коня, който ми остави баща ми преди да тръгне за Персия да показва майсторството си и да види с очите си изкуството на другите хора, срещнах отново Армала. Изкачваше се по склона, носейки пълните с вода делви с дълги шии, хванати с бродирани ширити и преметнати през рамо. Слънцето падаше върху косите й, вързани на тежка плитка, и тогава реших, че е най-хубавото момиче на тоя свят, като че беше изографисана на границата между земята и небето, за да ги събере и слее телата им в едно. Скочих от коня и застанах на пътя й, а тя се закова намясто и наведе очи. Усетих, че сърцето ми ще се пръсне от ударите, а и внезапно бях завладян от мисълта, че след игрите и ритуала при заколението на бика до капището вече съм обречен на мъжките тайни и длъжности. Докоснах брадичката на Армала, повдигнах я, видях как широко отвори и втренчи очи в моите и казах:
- Харесвам те… Обичам те, Армала…
- Харесвам те… Обичам те, Арнан - повтори тя.
От тоя миг, от тоя ден в живота и сънищата ми, а и в занаята, който бях научил от баща си, не виждах и не чувах друго - все ваях и украсявах образа на любовта. В началото образът беше боязлив, накъсан и блед, но лека-полека заякваше и се изправяше в сърцето ми, проблясваше и бродеше в душата ми. Понеже работех съдове за храна, делви за вода, ритони за вино и всякакви гърнета от глина, макар че не бях още майстор, усещах как образът пълзи между пръстите ми и слиза неусетно в глината, с която си играех, както си искам. Армала беше винаги до мен и в мен, където и когато да отворя или да затворя очи. Тя ставаше все по-красива и напета, наливаше снага, заобляше рамене, а гърдите й заприличаха на големи златни ябълки, които не можеше никой да откъсне. Ако я нямаше на тоя свят, мислех си понякога, нямаше да има слънце, а щеше да цари вечен мрак. Да говоря ли за целувките на Армала - тъй нежни и страстни бяха, тъй огнени и искрящи, че отнемаха дъха ни и ние олеквахме и се възнасяхме в небесата. Беше минало малко повече от година и аз непрекъснато питах сам себе си защо се ражда човек и защо живее… Защо? Какво всъщност представлява нашият живот? И денем, и нощем си казвах, че любовта е всичко на тоя свят, любовта е равна на живот, но е по-големият дял от него, движението и смисълът на живота, неговият вечен извор и блясък. Който не познава любовта и не е отдаден изцяло на вълшебната й сила - не живее, повтарях си наяве и насън, дори не е трябвало да се ражда, умувах. Накрая обаче стигах до заключението, че всичко зависи от бог Тангра, който бди над нашия дух и разум и направлява живота и сънищата ни, но главно - закриля любовта ни.
Тъкмо когато бях обзет и дълбоко завладян от тия мисли до главозамайване, дойде злокобната вест, че иртишите са отвлекли Армала… Посреднощ, когато месечината плакне лицето си в извора, Армала, кой знае защо, грабнала делвите и тръгнала да налее вода. Най-вероятно иртишите, а това значи неколцина момци от племето, я издебнали, когато се е навеждала над водата, хванали я през кръста, сложили ръка на устата й, метнали я на единия от конете си и се изгубили… Слънцето едва показваше глава от изток и в нашия двор се втурна разплакана и подивяла от мъка старата Армала, майката. Тя виеше, скубеше коси, тропаше с боси нозе замаяна в кръг, като повтаряше: „Иртишите я откраднаха! Иртишите я откраднаха!” Когато се поуспокои и разказа всичко, както си въобразяваше, че е сполетяло дъщеря й, тя се обърна към мен и рече: „Армала е твоя, Арнан. Обречена е на тебе. Трябва да я намериш и доведеш…”
През целия ден обикалях на кон селището от всички страни, слязох до пещерата, където копаех глина за моите грънци, претърсих гората в северния край, но Армала я нямаше. Отидох при колобъра, нали беше нашия духовен пастир, попитах го за Армала и той каза, че вижда сянката й да се носи в южна посока. Препуснах нататък, като лекомислено се надявах, че мога да настигна крадците, ако са спрели някъде да отдъхнат, но след няколко часа взе да се мръква и се върнах назад… Вечерта седяхме с майка ми край огнището и за първи път я помолих за няколко глътки вино, жадно отпих и понечих отново да надигна ритона, но тя го издърпа от ръцете ми и го скри. Сетне започна да реди своя разказ, по-право, историята, която ме порази.
- Не съм ти разкрила досега, синко, аз също бях взета от иртишите - тъжно се усмихна тя. - Те всякога избират най-хубавата мома, най-личната, за да украсява племето им. Сетне, ако успеят да я сторят жена, щом узрее, искат да им роди деца, но първом я омагьосват. Магията е в тях, синко, в ръцете, в очите, в кръвта им, в желанието им за живо. Магията може дори да отнеме това желание и да убие човека…
Докато слушах, непрекъснато мислех за моята Армала, за изпитанията, които я очакват при иртишите, но продължавах да попивам думите на майка ми:
- Те знаят всичко, Арнан, всичко… Говорят и нашия език на българи и… вярват в прераждането… Мислят, че когато от небето падне звезда, става оплождане, има зачатие, защото духът на някой умрял влиза в женско тяло като дух на дете, което търси нов живот… При тях научих къде са топлите морета наоколо, защото могат да подушват вода от големи разстояния… Дори смятат, че центърът на света с всички живи твари и природни сили е мястото, където се намират…
- Майко! - рекох изтръпнал от вълнение, когато майка ми внезапно прекъсна историята си и се зае да приготвя постелята. - Армала е обречена на мен. Аз съм обречен на Армала. Трябва да я намеря и доведа…

В деня, когато баща му тръгна за Персия, а това беше няколко месеца преди игрите с бикове и мигът, в който видя очите на Армала отблизо, Арнан плака неудържимо, опрял глава на гърдите му. Усещаше тежката му длан на тила си като нежна милувка, но и като знак за дълга и отчаяна раздяла. Тоя знак заместваше думите, защото баща му мълчеше и гледаше някъде в далечината, най-вероятно по посока на пътешествието си към Изтока. Той самият едва ли знаеше какви премеждия го очакват по време на похода през толкова чужди земи и въобще ще стигне ли жив до Персия, както си мислеше Арнан, но изглежда решението му бе узряло и за отлагане дума не можеше да става. Когато майка му излезе на двора и донесе два кожени меха, единият с вода, другият с храна, а баща му ги превърза на гърба на кобилата и се метна върху нея, тогава го чу да казва, като го гледаше право в очите:
- Арнан… Пази майка си… Грижи се за нея…
Тия думи оставиха последната следа, по-право, последния спомен от баща му. Той сръга кобилата и препусна на юг, към Адрианопол, в ромейските земи, без до се наведе и целуне майка му, неговата съпруга, с която беше живял цели шестнайсет години, или поне да докосне челото й, според обичая. Тогава погледите им - нейният и на Арнан - се срещнаха с милостиво съчувствие, както му се стори, и двамата едновременно усетиха как нещо се вряза в тях като мълния и ги обзе на мига:”Никога вече няма да го видим!”… Протегнатите към Арнан ръце заприличаха на влюбени птици, с разтворени за обич криле, но като че бяха улучени от стрела и бавно падаха на земята - той ги хвана и се спусна в майчината прегръдка. Не помнеше колко време стояха така, потънали един в друг, плувнали в сълзи и отчаяние, може би докато заглъхна конският тропот и баща му изчезна зад хълма близо до извора, където Армала слизаше с делвите за вода и иртишите я откраднаха…
Вечерта седяха край огнището и Арнан тъкмо се канеше да си ляга и да намери в съня си Армала, когато майка му каза:
- Той утрая цели десет години… - Замисли се, при това кимна, притвори очи, сетне продължи: - Ти беше на три, Арнан, когато баща ти замина за Меотида, както викаха на морето най-близо до нас.
- Защо е заминал? - попита и се приготви да слуша легнал по корем в постелята.
Тъжна усмивка раздвижи устните на майка му и отблизо
гласът й му се стори уморен, но напевен:
- Преди да позная баща ти като мъж, колобърът на рода ни му разправял историята на българите… Започвала от свещения град Аркаим, далече някъде на север, основан от канас ювиги Авитохол… Наричали го Синът на сърната и той създал държавата ни преди стотици години… Само че племената се разпръснали на всички страни, а повечето, между които и нашият род Ерми, се упътили на юг и запад… Стигнали до великата река Истър и се спуснали надолу, към топлите морета, където сме ние… Другите продължили на изток и на запад, изгубили допира помежду си, но заели половината ширине на земята, като прескачали реки и планини и прекосявали морета…
Арнан усети, че историята на майка му гони съня от очите и любопитството му растеше.
- Сетне колобърът разправял на баща ти за потопа, за Ной, за хората и животните - продължи тя. - И тогава замина за Меотида…
- Защо е заминал? - повторно попита, седнал в постелята, и наостри уши, като че ли едва долавя думите на майка си.
- Колобърът му казал, че мнозина от нашето племе се заселили на мястото на потопа, край града на рибарите Варава…
И тогава тръгна да търси роднините си… Нямаше го цяла година… Върна се, когато и стана на четири и аз ти казах, че това е баща ти, а ти се криеше от него, плачеше и не вярваше… Дойде си той с грънчарското колело на седлото и една глинена делва с рисунка на бик, отвори си работилница и започна… Там, до морето, при своите, които беше открил тогава, оттам носи майсторията си да меси глина и делви да прави…
…На третия ден след като баща му замина, Арнан влезе за първи път сам в работилницата и в една от делвите, приготвени за пещта, може би най-голямата делва, намери свитък изсушена волска кожа. Разгъна го, беше четириъгълен, с дължина и ширина колкото от пръстите на ръката до лакътя, и начаса се досети, че е земеописание, оцветено с различни бои. В лявата страна на свитъка бе нарисуван полуострова като зелено-кафява гъба с корен в небесносините води на южните морета. Вдясно личаха Черно и Мраморно море с Босфора между тях, а там някъде наблизо, през Адрианопол и ромейските владения, все на изток, все на изток, докъдето стига краят на свитъка, пълзеше дебела алена черта, сякаш бе струя кръв, извита като змия…
Както и да гадаеше и да пресмяташе, каквото и да си представяше, това беше пътят за Персия, избран от баща му. Бе погълнат от мисли, че колобърът, който живееше в една пещера в подножието на планината и източно от поселището, го е подучил да направи земеописанието. Колобърът се разправя с бог Тангра, казваше майка му, познава движението на звездите и може да измерва разстоянията и посоките на света, вещае по българския слънчев календар и усеща магията на тревите… Арнан беше сигурен, че не друг, а той е замаял главата на баща му със своите видения и приказки за Персия и вероятно го е благословил да замине с обещанието, че ще моли Бога да го закриля по време на пътешествието му…
… До деня, в който иртишите отвлякоха Армала, а и след това, непрекъснато сънуваше баща си, ту облъскан от дългия път на гърба на кобилата, ту опърпан пешак с тояга в едната ръка и празен мех в другата- Виждаше го сред какви ли не опасности - как го напада не някоя отровна змия, а триглав змей, а той отчаяно се брани с голи ръце, как го подушва и издебва глутница вълци, готова да го разкъса и изяде, или затънал до гуша в някое тресавище, да се дави и с очи към небето да моли бог Тангра да го избави. Случваше се Арнан сам да се намери в съня си и да се притича на помощ на баща си, но колкото го приближаваше, той все повече се отдалечаваше и се губеше от погледа му. Тогава се събуждаше, облян в пот и сълзи, а сърцето му щеше да изскочи от гърдите, не можеше повече да мигне от вълнение, докато се съмне. Веднъж бе нагазил сред находище от бяла глина, някъде край Босфора, както му се присъни. Мъчеше се да се отскубне от лепкавата прегръдка на глината, но хлътваше все по.надълбоко. Тогава се спусна да помага, хвана го за ръката, опита се да го издърпа, но баща му го теглеше с всичка сила към себе си - уплаши се Арнан и изпищя като заклан…
Тоя сън остави рана в очите и сърцето му и дамгоса мислите му за Армала. На третия ден след като я бяха отвлекли у тях отново дойде майка й, отново плачеше и го молеше да я намери и доведе.
- Иди при иртишите, додето не са я омагьосали, за да я познаеш - говореше старата Армала и все повтаряше: - Тя е твоя, Арнан, обречена е на тебе…
Каза му и друго: ходила при колобъра и той, след като се поразговорил с бог Тангра, съобщил, че дъщеря й наистина е при иртишите. Чула го дори да гадае дали още е жива и здрава и грози ли я голяма опасност, но нищо повече не узнала.
Тогава Арнан реши час по-скоро да намери любимата Армала, защото вече се надигаха в душата му и го мъчеха какви ли не съмнения и догадки. Докато пророкуваше дали майка му одобрява това решение, по-право, дали ще се съгласи да замине и да я остави сама, внезапно му хрумна да попита как е успяла да избяга от иртишите по онова време. Стори му се, че въпросът я смути, но тъжната усмивка раздвижи устните й.
- Това е дълга история, Арнан, но не мога всичко да ти разкажа, макар и да искам - започна тя. - Много дни и седмици останаха вътре в мен и никога няма да излязат… Това е забравата, синко, последица от магията на иртишите…
- Но какво се е случило? - полюбопитства той с надеждата, че майка му все пак може нещо да си спомни.
- Аз знаех посоките на света, Арнан, можех да се ориентирам в бягството си - каза тя. - Знаех още, че като разберат, ще се спуснат на север да ме дирят, където са нашите поселища. Ето защо тръгнах на запад, към Струма река, за да ги надхитря и заблудя. Сетне пътят ми водеше към Вардара, а оттам, през планинските пътеки, можех да стигна до топлите морета и да намеря някое племе българи… Всичко това знаех от иртишите, синко…
Майка му замълча, като че мислено се пренасяше в ония места, където е минавала преди много години, но скоро продължи:
- Обаче аз избягах от иртишите, за да се върна при нашия род, тука, при моите родители.
- Видяла си много опасности и беди по пътя си, нали, майко?
- Цяла година живях у една старица на брега на Струма река и не продължих повече нататък, а потеглих сама, обърната на изток, към нашите земи, и накрая се върнах… Тогава първия мъж, когото срещнах, беше твоят баща и той ме прибра в този дом като негова жена… Моите родители бяха умрели, по-право, авари запалили къщата ни при едно нападение през нощта и те живи изгорели, додето съм била при иртишите…
Стана му мъчно за родителите на майка му, които не беше виждал, но още повече се натъжи за Армала, защото нямаше представа каква е участта й. Трябва да замина, повтаряше си наум, трябва да те намеря и доведа, обичам те, без тебе не искам да живея, говореше й във виденията си, додето слуша историята на майка си. И тъкмо се приготви да я попита съгласна ли е да я остави известно време сама, когато неочаквано и изненадващо за него тя го изпревари и каза:
- Заминавай, Арнан… Тръгни утре призори и дано успееш… Ще ви чакам да се върнете двама, сине…