Георги Н. Николов

Под това заглавие Панко Анчев поднася на читателите поредната си книга, дело на издателство „Захарий Стоянов”, С., 2013 г. Сам той литературовед, историк, философ, публицист, авторът „възражда” за съвремието ни рано починалия Цветан Стоянов - достоен мислител, прибавил своя искрица интелект в духовното огнище на българския ХХ век. В пояснителните бележки към сборника за него е отбелязано, че има „огромни заслуги за популяризиране творчеството в блестящи преводи на Гьоте, Байрон, Емили Дикинсън, Шели, Колридж, Б. Шоу, Стайнбек, Киплинг, Гамзатов, Суифт, Шекспир, Колдуел, Брейн, Харпър. Автор е на четири романа и повести. Той обогати българската литературоведска мисъл, натовари я с нови обществени функции и й придаде красота и изящество на словесния й изказ”. Днес България е устремена към Европа и света по утъпканите пътища на двустранен културен обмен. Но и по трънливите пътеки на безкритично възприемане на всичко, носещо етикета на Стария континент. Книгата на Анчев идва да ни събуди от упойката на чуждопоклонството. Да ни подкани към себевглеждане от редица исторически ъгли върху плоскостта на народопсихологията. В този смисъл книгата е разсъдъчно послание към хората от различни възрасти. Целящо възраждането на естетическата ни и духовна идентичност чрез вече споделеното от Цветан Стоянов, пренесено в измеренията на днешния ден. История, настояще и бъдеще си дават среща в знакови страници на творбата. Носещи кода на значими философски размисли,вградени още в заглавие: „Отчуждението като характеристика и условие за живот на модерния и постмодерния човек”… „Какво означава „българско”? „Заспал ли е българският народ?” „Кому служи геният?” „Броселиандовата гора”, „Критика - метафизика” и т.н. Не на последно място по значение са и страниците в „Литературният български език”: „Езикът не може да се пази все едно, че е склад или луксозен дом. Няма охранители за него. Дори и специален закон за опазване на чистотата му да бъде създаден и приет, пак нищо няма да е свършено. Защото езикът се пази чист и свеж, когато писателите му пишат чисто и свежо, когато го владеят и обогатяват. Писателят трябва повторно да придобие съзнание за своето висше служение на водач на народа и попечител на езика, негов творец и пазител. Него трябва отново да започнат да го вълнуват не наградите, а съдбите на хората, истината, а не парите…”
Внимателният прочит на книгата оставя впечатление за мъдър диалог между двама български мислители през времето и пространството. Подобен извод се налага и от факта, че духовността може да бъде „датирана” само условно. Тя остава неподвластна на календарните промени в политиката, икономиката, човешките търсения в неизбежен тленен кръговрат. Но със своите философски формули и словна красота може да смекчи и смекчава антагонистични противоречия, социални трусове, теистични разминавания за божественото и неговия земен прототип. И пак тя неусетно, но властно, гради хармония между народи и отделните човеци. Сдобрява Каин и Авел и спомня, че първо условие да съществуваме е правото ни да мислим различно и да поднасяме даровете си в различни храмове. Защото крайната цел е една - да бъдем образ и подобие на Създателя. Което значи преди всичко да бъдем хора, помнещи своя родов корен, преди да поемем по неизбродните пътища на света в исторически план и в хоризонта на идните години. Книгата онагледява дълбоко познаване на творчеството на Цветан Стоянов. А също - разбираемо убеждение, че делото му да бъде продължено във възходяща градация именно днес. Защото, когато цената на залъка хляб грубо измества нравствената ценностна система, е все по-потребно някой да подсети: „Българино! Знай своя род и език…” в безмълвния си диалог с Цветан Стоянов в творбата Панко Анчев ни подсеща именно това…