Карл Виолетов

Аз и той седяхме на верандата пред чаша кафе. Непосредствено под нас се зеленееше лозата. Нейните буйни филизи изглеждаха като развълнувано море от зеленина. Зад лозата, където свършваше дворът, започваше този на съседите. Той приличаше на същинска градина. Тъй буйни и гъсти бяха дърветата в него.
Докато пиехме кафето, между дърветата на съседния двор се показа младо момиче, което надникна изпод листака и махна с бяла кърпичка.
- Ето я, - каза приятелят ми и скочи на крака.
Той се поклони от верандата и приветства момичето с ръка. То се усмихна. Но, при все това, продължаваше да маха с кърпичката.
Моя приятел се екзалтира. Той извика високо:
- Маргарита! Джоконда! После изпрати няколко въздушни целувки.
Тутакси женската глава се скри зад листака.
- Отлично женче, - рече приятелят ми. - Вярвай ми, аз съм луд по него.
- Коя е тя?
- Не е важно. Важното е, че е хубаво и здраво момиче. Пък какви черти има на лицето! А усмивката - същинска Джоконда.
- Като всички жени.
- Не! Това е цяло съкровище. Слушай, най-сериозно ти говоря. У него ще видиш една класическа красота, лишена от подправки. При това каква изящна простота в маниерите. Казвам ти - съвършенство.
Приятелят ми се разчувства отново. Той изсипа куп похвали по адрес на въпросната Джоконда.
- Азъ съм решил да се оженя за нея.
- Ти си луд. Ами изпита?
- Честна дума. Щом взема колоквиума, ще направя годежа. Това е свършено за мене. Тя няма образование, но има природен ум. Не е като ония начетени кокошки, които цял ден ти досаждат със своитe претенции. А в къщи не са способни да сварят една картофена чорба.
- Е, тогава тя ще е от белите гъски. Впрочем, всички гъски са бели, нали? - запитах аз иронично.
- По-добри са гъските от високопарните кукумявки с червени устни и оскубани вежди, - каза натъртено моят приятел.
Той скочи и отиде в стаята си. Оттам донесе едно листче.
Върху него с молив беше написано:
„Господине, не сте ми безразличен. Но, имайте предвид, че аз не обичам шегите. Ако мислите да си прекарвате с мене времето - сбъркали сте адреса. Може да похлопате на друга врата. Светът е широк. На моята врата ще требва да похлопа само онзи, който има сериозни намерения, отворено сърце и чиста помисъл. Тези са моите условия. Ако Ви понасят - добре, ако ли не - продължете пътя си. Маргарита.”
- Как ти се струва?
- Не е лошо написано.
- Тогава?
- Може би, имаш право.
Между листака отново се показа момичето. Този път то се виждаше до кръста. Личеше стройната му снага, лебедовата шия - бяла, като сняг, и хубаво сложените рамена. Момичето имаше млечно-бяло и овално лице с чудна усмивка на устните, досущ прилична на усмивката на знаменитата Джоконда. Изпод късите ръкави се спущаха бели и овални ръце, с трапчинки по лактите. По цялото й тяло лъхаше младост, свежест и здравина.
- Как ти се вижда ? - запита приятелят ми.
- Не е лошо парче. При това твърде апетитно.
Момичето отново се скри зад листака.
Наближи обед и ние станахме.

***
След обед юлският ден се показа твърде задушен. Ние седяхме в ресторанта и си чоплехме зъбите от скука.
- Знаеш ли какво? - се обади моят приятел.
- Какво?
- Хрумна ми една мисъл. Ако я възприемеш?
- Кажи.
- Да се окъпем в реката. Ще идем на острова. Там има разкошен пясък. Ще се попечем на слънцето.Островът е необитаем. Рядко на него се отбиват рибари. Ще прекараме там до пет часа. Съгласен ли си?
- Прието.
След половин час, ние бяхме на брега срещу острова. Съблякохме се до големите скали. Скрихме дрехите и се спуснахме във водата…
Островът не беше голям. Той приличаше на един зелен букет, израснал, сякаш, непосредствено от самите води на широката река. Само откъм южната му страна се простираше ивица от пясъчно крайбрежие, което беше посипано със ситен бял пясък. Върху него ние легнахме.
Цял час се беше изминал. Наоколо беше тихо. Жива душа не се виждаше никъде. Нито едно листо на върбите не потрепваше.
Към два часа следобед, стори ни се, че някъде плеснаха весла. После дочухме някакъв неясен глас, който идеше от другата страна на острова. Чухме даже пращенето на сухи съчки и ясно беше, че някой ходи там из гъсталака.
- Рибари, - обади се моя приятел.
Настъпи отново тишина. Измина доста време. Никой не дойде при нас. Сякаш рибарите изчезнаха безследно.
- Къде ли се дянаха?
- Наистина.
- Хайде да видим.
Ние станахме и се вмъкнахме навътре в острова. Приличахме на полуголите диваци от романите на Майн Рида, които скитат из някакъв тропически остров. Ние разгръщахме шубраците внимателно и се провирахме с мъка. Те ни шибаха по лицата и дращеха голите ни тела. Изскочихме на една пътечка. Тя ни изведе на малка затулена полянка. На полянката, ние се натъкнахме на една неочаквана сцена.
Някакъв младеж беше прегърнал стръвно едно младо момиче… Устните им бяха впити в продължителна целувка. Двамата влюбени бяха в същински унес.
- Да се върнем, - казах аз. - Да оставим влюбените на мира.
И ние бяхме готови да се върнем, когато двамата влюбени извърнаха лицата си към нас.
Не знам дали бихте могли да си представите изненадата ни, особено тази на моя приятел.
В прегръдките на шивашкия калфа, който работеше в шивачницата под квартирата на приятеля ми, лежеше прекрасната Джоконда.
- Джоконда! - изрева като ужилен другарят ми.
Момичето изпищя.
И докато се окопитя, той се хвърли върху калфата и го стисна за шията.
Започна борба.
Джоконда си беше завряла главата в зелената трева и хлипаше…
Нападнатият младеж се отбраняваше отчаяно. Несетно в ръката му блесна нож, който се насочи към голия гръб на противника.
Джоконда надигна глава и, като видя ножа, отново изпищя.
- Пази се! - извиках аз.
Моят приятел се сепна. Той хвана ловко ръката на калфата и я изви нечовешки. Последния изтърва ножа.
Тепърва започна ожесточена борба. Моят приятел беше извън себе си. Той търкаляше шивача по тревата и му нанасяше жестоки удари.
- Стига! Ще го убиеш! - виках аз отчаяно, но кой ме слушаше.
Приятелят ми удряше безмилостно, дереше и хапеше, като побесняло куче.
Спуснах се да разтървам, но задачата ми беше трудна.
Върху главата ми се сипеха удари от двете страни.
Най-после калфата почна да реве. Лицето му беше потънало в кърви, а дрехите му изпокъсани висяха на парцали. Чак сега се опомни моят приятел и пусна жертвата си.
Но когато се обърнахме към Джоконда - тя беше изчезнала. Разтършувахме островчето и разбрахме, че тя беше отплувала с лодката. Тогава ние се спуснахме във водата и заплувахме обратно към брега.
На острова остана калфата. Той тичаше по пясъка и плачеше като дете, защото беше останал без превозно средство. И вероятно не знаеше да плава. Само случайни рибари биха могли да го извадят от това безизходно положение.
С мъка ние доплувахме до скалите. Особено моят приятел. Като пребита котка се измъкна той от водата и седна на брега изтощен. Лицето му беше издраскано и бледо като платно. Погледът му изразяваше отчаяние. Той дълго гледа ленивите и дълбоки води на реката… Сякаш там, в нейните хладни глъбини, беше изчезнал безвъзвратно пленителният образ на неговата Джоконда…

Сп. „Гребец”, № 9-19, 1935