БОЮВИЦА
В памет на Желязко Петров Търгов
В селото на инж. Тотев няма човек, който да не може да играе карти, шах, да не знае и математика. А какви разказвачи са! Само ги послушай и не можеш се откачи от тях. Ами ако опиташ от чешмата им Боювица! Водата от чучура като от ракиджийски казан - плавно и тихо стига в коритото, бистра като сълза.
Ами разказите на инж. Тотев! До чешмата на Радов дол!
Помня го като дете, качен на магарето, да носи вода на работниците в полето, да кара волска каруца, велосипед… Като гимназист любеше нашенка. Мязаше му - и тя стройна, височка като него, с дълга руса коса, вързана на плитка… Возеше я на колелото. Отиде войник и повече не ги видях заедно.
След казармата чух, че е студент в Бургас. Там, през втората година, на Трифоновден, пийнали си в общежитието и им се доиграло карти. Губещият ще черпи. Като знаели възможностите на Тотев, никой не пожелал да играе. Изведнъж от първокурсниците наперен красавец от Ямболско седнал срещу него и поел да раздаде картите. Развикали се другите. Разкандардисвали го - знае ли срещу кого сяда да играе? Чирпанлия и то пийнал!
Красавеца подал ръка на Тотев и казал високо, да се чуе от всички: „И моят дядо е от Чирпанско, неговото име нося, селото му е кръстено с двете имена на убит партизанин.”
„Освен моето село - с две имена на убит партизанин, в Чирпанско друго няма, отвърнал Тотев и бутнал картите. Кажи кой е дядо ти и от къде е?”
Навъртени около двамата, всички се умълчали.
- Не зная името на селото, всичко е от разкази на дядо, заразказвал Красавеца… Дядо е от Чирпанско, имал брат близнак и по-голяма сестра. С брат си били овчари. Имали свои овце, на всеки по едно стадо. Гледали ги общо, помагали си и нищо не делили. Не отстъпвали пред нищо и пред никого. Сестрата се грижела да имат хубави дрехи и храна, била им като майка. Истинската се споминала още при раждането им. Всички грижи по тях поела сестрата.
На такъв ден като днешния, тук-там снегът се бил вдигнал, продължил разказа си Красавеца, извило се хоро в селото. Хванали се на него братята, а между тях - хубава мома. Единият гледа, гледа и другият. Здраво й стискат ръцете и двамата. Затуптели мъжките сърца, усетили женското в нея и се скарали. Тръгнали си от хорото.
По пътя за овцете уж се спогодили. Нахранили се. Взели да приготвят храна за стадата, рязали царевичак с острите си ножове. Дядо изведнъж с ряз посякъл лявата ръка на брат си - същата, с която стискал моминската на хорото. Умрял от кръвозагуба, а дядо оставил всичко и избягал. Търсили го, търсили го и до днес, преди да ви разкажа, никой не знаел какво се е случило с него.
Като доброволец в Балканската война - видели го негови набори от селото, познали го, но той отричал. Припознавали се, не бил той.
След войната пак питали за него, едни твърдели, че е убит, други, че е в плен. Трети пък казвали, че го видели на Чирпанския панаир.
А дядо заживял с каракачани, пасял овце в Българско и в Гръцко, оженил се за каракачанка, създал голям род и голямо богатство. Някога отбивал стадото да мине и през родното му село, но оставал непознат. По тъмното ходел да търси гроба на брат си, водел и баба. Тати и той е ходил с него там. Дядо разказваше, че нашите каракачани, без някой да ги види, за една нощ изградили до саята чешма с три корита - Боювица. На самото изворче посадил върба.
Продължил разказа си Красавеца. Властта спряла каракачаните да минават границата и те останали за постоянно в Ямболско. Заселили се на ново място, искали селото да носи хубаво име и попитали дядо като най-възрастен как да го кръстят. Дядо, чийто име Стоян нося аз сега, изрекъл:
- Да бъде село Роза! Кака се казваше така.
Спря разказа инж. Тотев. Наведе се над чешмата, напълни шепи с вода, плична ги върху лицето. Погледна към поляната на север и ме попита:
- Видиш ли онази върба, оттам извира водата на Боювица.
Цамбур, цамбур, жабчета заскачаха в коритото…
