Банко П. Банков

Нямаше да се учуди, ако свареше Напальонка да го дебне пред гаража. От седмица старата асирийка накуцваше като сянка след съдията Раданов, пресрещаше го пред задния вход на съда, в столовата на Окръжния съвет, в елегантното кафене отвъд пешеходния мост. Там адвокати, стръвно бранещи ищци и ответници, споделяха приятелски на чашка последни новини, слухове и пикантни градски клюки. Навремето циганката предрече по ръката на бъдещия съдия как ша стане голям началник (бе подпитвала и разбрала, че следва задочно право). Оттогава му се слагаше за лична позната и го преследваше с ходатайства, щом някой от многобройните й чада и внуци нагазеше лука. Щото тях ги сгащваха все в лучената леха.
Съдията отвори гаражната ролетка с дистанционното. Беше деликатен мъж, ако сложеше фуражка на главата, в гръб можеше да мине за гимназист от немския колеж на хълма. Със слабо, умно лице, с безупречно подбрани обувки и дрехи, беше перфекционист на тема облекло. Вкара внимателно колата на заден ход, поддържаше я изрядно, без нито една драскотина. За разлика от повечето си колеги юристи, беше на ти с всякакви механизми и техники.
В гаража пазеше вещи, останали още от родителите му, проядени от червоточина столове с тънки крака, захабени сечива, стари съдове. Толкова пъти бе отлагал голямото разчистване. Ако можеше да разчисти и старите спомени, спотаените притеснения…. Бакъреният казан в който баща му бе забърквал пандишпановото тесто, маслените кремове и захарния памук, прашасваше в дъното на гаража, върху груб кухненски шкаф. Баща му бе сладкар, как беше хранил семейство, как беше издържал него и сестра му в трудните купонни години, когато захар, масло и бяло брашно бяха дефицитни? И въобще да си частник беше укорително, та чак престъпно? Така и не доживя да види сина си дипломиран юрист. Като задочник Раданов бе изкачил всички стъпала на системата, разносвач на призовки, архивист-протоколчик, помощник съдия, бяха го препъвали на изпити, които времето обезсмисли, история на КПСС, диамат и вещно право при социализма. Собствените патила трудно се забравят, дълго време бе снизходителен към прегрешилите, даваше наказания по долната граница на предвидените. В разсъхнатия кухненския шкаф архивини папки с обущарски връзки пазеха дела от първите години на кариерата му. В тях жълтееха документи за побои при дележ на имоти, за телесни повреди на деликатни места поради ревност, счетоводни далавери, нотариални злоупотреби, кражби на овце и телета, блудства на пергиши с уж невинни ученички по вилите из лозята. Стари колеги бяха го предупредили цял живот да бъде на щрек за давностни срокове. В кариерата беше спазвал съвестно буквите и параграфите на закона, на човещината, а в семейството си, колкото и да се стараеше, не ги налучка.
Остана за миг замислен, отнесен далече, не сега и не тук. Имаше ли начин да проживее по-иначе живота си, ако времето се върнеше назад? Тънък следобеден лъч слънце се процеждаше през малко прозорче над бакърения казан, в светлия конус танцуваха бавни прахолинки, утаяваха се в тъмното. Посегна по навик и взе гюдерия от поличката с инструменти, захвана да търка праха от казана, докато заблестя, близнат от оскъдната светлина. Когато се сблъскваше с трудни за отговор въпроси, търсеше отдушник във физическо действие. Но въпросите оставаха.
Захлопна още топлия капак на мотора, провери сепнато дали е прибрал ключовете от колата в десния джоб на велуреното си яке, при ключовете от вилата. Шофираше вишневочервено „Ауди”, колата му прехвърли племенницата Мира, при една от кратките си ваканция в България. Раданов се грижеше за вилата й в Стара Овчарица. Мира я ползваше веднъж годишно за по десетина дни. След като починаха сестра му и зетят, мургавата платиненоизрусена племенница остана най-близкия му човек на света, макар в далечна Германия. Тя беше следвала компютърна технология в Ерланген, омъжи се за сто и пет килограмов засмян баварец и остана да работи в Мюнхен.
Докато търсеше поводи да го уязви по време на бракоразводното дело, бившата му жена натякваше, че сестрината дъщеря Мира му е по-близка от нея, законната съпруга и от дъщеря им. Мине не мине време - хайде на Овчарица, да стяга вилата на германката. И въобще, знае ли човек какви ги бърка той там, с курортистките? В упреците на жена му се усещаше вулгарен намек. В толкова бракоразводни дела бе констатирал как подсторени жени затварят устите на нахакани мъже с обвинения за специфичен дефицит, съдебно-медицинското доказване на потентност беше кроено по сексуалността на овчари и дървари. Такива дела се превръщаха в малки представления.
Поне да имаха собствени деца, а то… Дъщеря им беше осиновена, взеха я като пеленаче, но никога не се привърза от сърце към Раданов. Бяха вечен съюз с майка си срещу всяко негово действие или бездействие, имаше нещо мазохистично в хъса на майката да настройва момиченцето срещу него. На единайсет години по време на развода, Ели (дъщерята бяха кръстили Елизабета), свидетелства срещу баща си, съдът присъди да живее с майката. Поне му оставиха жилището, със задължение да изплати половината от стойността му на бившата си съпруга. Тя бързаше да се пренесе при любовника си, едър като шкаф полковник от ракетното поделение в Джуровото, с физиономия на боксьор. Полковникът почина от рак на интимно място има-няма след пет години, но въпреки молбите, жена му отказа да се съберат отново. Виждаше детето рядко, вече гимназистка, майка й я подучваше да отказва подаръците, да връща пликовете с акуратно сгънати банкноти, които опитваше да й даде за рожден или имен ден. Последния удар, който бившата съпруга му нанесе беше, когато разбра, че се е записала за членка на протестантска секта и води детето на проповеди в градската баня, преустроена на молитвен дом. Между неговия свят на доказани със свидетели факти, на регламентирани от римско време правни тълкувания и истеричния свят на екзалтирани пастори нямаше пътечки.
Оставаше му вилата на племенницата, неговия личен свят. От балкона, над върховете на млади ябълки и купи прясно окосено сено се отваряше дълбока междина между влажно зелени ридове, в дъното й се вдигаше отвесно, като синя стена, връх Вежен. Заобленото чело на исполинския връх подпираше изумяващо дълбоко, непохабено небе. Под такова небе човек изглеждаше невинен и малък, с всичките си житейски напъни, сполуки и разочарования. Просто трябваше да се стараеш твоята мярка за нещата да е адекватна на великата мярка на природата.
Качи се в апартамента си на третия етаж, първо се отби на задната тераса, почисти клетката на гълъбите, наля им прясна вода и сипа просо в хранилката. Отглеждаше два сиви гълъба с чернобяла препаска през крилете и по-дребна бежова гълъбица. След като бе ги гледал от голи пилета, никога повече нямаше да хапне гълъбешко месо. Насаме често разговаряше с тях. Тази вечер изглеждаха неспокойни, мъжките се накокоржваха, подскачаха и разтваряха опашки на ветрило, изтъкваха се пред женската. Може би ги тревожеше миризмата на бездомен келяв котарак, който от известно време се навърташе наоколо. Раданов прикова с допълнителни гвоздеи телената мрежа на вратичката на кафеза, постоя известно време облегнат на парапета. Грешката му бе, че много бе харесвал бившата си съпруга, бе й го показвал, въпреки равнодушието й. Мъж, който надмогва безразличието на бъдещата си жена с гола упоритост, сам си подписва присъдата.
Над гористия отсрещен хълм залязващото слънце беше оставило лимоненожълта деруга, тя изтъняваше бавно. В крещящо жълто се контеше Напальонка. Историята с мургавата циганка до време бе го разсмивала, но почваше да му досажда. Напальонка беше прабаба на негов стар познайник - клиент на правосъдието, Мицо. Мицо беше опулен дангалак без възраст, с вечно отворена уста, белег от сцепване на главата над дясната вежда, незавършено начално образование и пъргави ръце като на пианист. Обществото беше опитало да го възпитава на два пъти в интернат за малолетни нарушители. Мицо имаше условна присъда, няколко пробации и между тях бе сварил да направи четири деца на непълнолетната си изгора Карамфилка. Беше съдил Мицо преди две години за кражба на четири прасета от свинарник на железничар в стар железопътен кантон, на изоставена линия към неработещия фуражен завод. На процеса прабабата доведе цяла тумба кресливи свидетели да твърдят, че железничарят се е припознал, ма на - тоя с фуражката носи дебели цъклянки, кво ша види. В нощта на кражбата Мицо се мушнал в девет часа под юрганя с Карамфилка, кръст Божи, Напальонка ги сръгала на два пъти да не пъшкат толкова, че ша разбудят децата.
Прасетата не се намериха, бяха заклани, разфасовани и къде изядени на печени мръвки, къде - продадени на черно на нелегални колбасарници още до другата сутрин. Прабабата бе преследвала по петите съдията, мъчеше да му пъхне в джоба петдесетолевка, донесе в паузата между съдебните заседания прясно печена пита, намазана с яйце и хванала златнокафява коричка. Сложи я, върху масата покрита със зелено сукно, „За здраве на убавите ора, дето ша отървете праунуката, щото кръст Божи, не е кусвал от прасетата, да им се не знае!” Разсилният я гони с питата чак до външната врата на съда. Циганката се дърпаше, питата се изтъркули по стълбището. Докато за прасетата Мицо бе се отървал с пробация, сега бе се набъркал в кражба с взлом и нанасяне на тежка телесна повреда на собственик, лошо му се пишеше.
Напальонка го издебна пред гаража след две вечери, навеждаше се да му целува ръка, сипеше благословии и клетви. Падна на колене и го прегърна през краката, аха да го спъне. Жив и здрав да е, ама да отърве пак Мицо от панделата, щото как Напальонка ша гледа тез четири негови отрочета на две старешки ръце? Той се измъкна от прегръдката й с усилие, олюля се, само дето не падна. Отключи гаража с дистанционното, влезе вътре, но не успя да спусне входната рулетка, тя заяде, спусната наполовина. Циганката изпъшка, изправи се и се вмъкна изненадващо пъргаво след него. Напальонка бръкна в съсухрената си пазва, измъкна рядък наниз алтъни, свали го от врата си и опита да го пъхне в ръцете на съдията.
- Халал да са ти жълтиците, само да отървеш тоя мой глъв човек, подмамили са го, натопили са го, кръст Божи!
- На мен злато не ми трябва, аз си имам цял казан - каза строго съдията.
Циганката го гледаше с облещени, невярващи очи. Той се отдръпна, протегна ръка и й показа в сумрака медния казан, подпрян върху стария шкаф. Тънък слънчев лъч се промъкваше през мътното прозорче, палеше излъсканото му дъно и то блестеше, като червеникаво злато.
- Въх! - Напальонка закри устата си с длан, прекръсти се потресена, фръцна се и като излезе, заситни все така вайкайки се по сумрачната улица. Тоя съдия не мож го купи.
Мицо си получи полагаемата тригодишна ефективна присъда, въпреки плачовете, кръясъците и заплахите на непризованите доброволни свидетели от гетото. Отведоха го още от съдебната зала за излежаване на наказанието.
След седмица съдията се върна от Овчарица и свари гаража си разбит, обърнат нагоре с краката. Старите столове бяха почупени, архивните папки разпиляни, а бакърения казан с дъно като златно - изчезнал. В рода на Напальонка имаше калайджии, златен или не, казанът щеше да свърши работа.