Анита Коларова

Пътен дневник

КЪМ ГЕРОИЧНОТО ГРАДЧЕ

Към Копривщица ще минем през Троян и Беклемето - да избегнем навалицата на Шипченския проход. Спираме на върха, купуваме си сладко от черни и червени боровинки. За чая през зимата. Зарейваме погледи към отсрещните баири и бездни. Какъв простор! Да сме орли, да наситим душите си с волен полет над дивна България?
И пак на път. С детско нетърпение и възторг…
Ей я Клисура със Зли Дол, ей го Боримечката, грамаден, вдигнал две ръце към небето. “Когато човек влезе в оня духовен континент, каквото е нашето минало”, както го е казал Константин Константинов, той напуска своето съвремие и става участник в събитията. То е като бъдеще в миналото. Сякаш чуваме Боримечката да се дере с цяло гърло, че ще гръмне черешовото топче - да не се плашат „жените и дечурлигата, ами рахат да си бъдат”. Целият прелива от радост, няма да е вече роб! Върховен момент! За него. За мен. За вас!
Черешовото топче, малкият, но свят символ на българската трагично - величава история, който кандидати за европейска слава светотатствено се опитаха да сринат с присмеха на жалки слуги и предатели.

„Селяните хитри стягаха без глас
черешовий дънер с обръчи железни
и гледаха важно, мислейки се трезви…”

                                      Иван Вазов

ЕСЕН ПО ПОРЕЧИЕТО НА ТОПОЛНИЦА

Копривщица ни посреща на 21 септември с топъл залез, в който с цялата си грация се къпе женствената и зряла есен на 2013 г. Тя бавно съблича, леко развявани от ветреца, жълто-зелени и кафяво-вишневи одежди.
О, тази наша българска есен с неизказана хубост, която винаги откриваме за първи път! Вие ни се свят, гледаме като пияни и любовно я кълнем: „От бога да найдеш, върла магьоснице!” Но, ако не е есента с красотата си, то ще се намери със сигурност някоя копривщенска хубавица, зад която да се обърнем. Любен Каравелов нали пише: „Няма никакво съмнение, че тая разкошна природа не е могла да не подейства и на човека. Но най-хубавия маргатар в тая природа, най-хубавото нейно украшение, което, както ми се чини, е най-много способствало за високото нравствено величие на местния обществен живот - е копривщенската жена”. И пак той се кълне, че турците наричали Копривщица „аврат-аалън”, т.е. „женска красота. А турците са разбирали от хубави жени.
Пухкави сиво-оранжеви облачета плуват над билото на Същинска Средна гора. Поречието на Тополница е в зелено и охра… Гледайте, очи, ненагледали се…

МЕМОРИАЛЪТ

Първото, което привлича вниманието, щом стигнеш до площад „20 април”, е разбира се гранитният монумент в центъра. Това е Мавзолеят „Априлци”. В долната му част са костите на загиналите във въстанието. В горната има параклис. Патиниран купол с кръст опира в клоните на борови дървета. Те пък държат с яки ръце небето. Този гранит е око на всемира, памет на поколенията! Върху каменна плоча с лъвче са изписани имената на героите копривщенци. И на селищата, притекли се на помощ в съдбовния ден и час. Над тази светиня се е трудил проф. арх. П. Цветков, но не би я имало може би, ако не е била щедрата кесия на иначе стиснатия х. Ненчо Палавеев, родом от Копривщица, за когото говорят, че е бил най-богатият българин на всички времена. Търгувал с Турция, Сирия, Египет, Палестина, Русия, знаел няколко езика, имал палат в Кайро, коне, магазини и офиси в Александрия, акции от Суецкия канал, портокалова плантация, от която изнасял сочните плодове за Англия, внасял оттам стоманени изделия… Но ето, домъчняло му за България и се завърнал, както са направили и карловците Евлоги и Христо Георгиеви, и много други, за да помага на градеца си, на народа си. Построил църква, училище, пансион, читалище, с египетски лири и златни наполеони се разплащал. Издържал бедни деца и старци. Държал авоарите си в банките на три континента. Централната улица в Копривщица нарекли на неговото име. До Мемориала е полегнал грамаден камък, върху който е издълбано „Кървавото писмо” на Тодор Каблешков, обявило на света, че е пукнала първата пушка. Тогава площадът се напълнил с униформени въстаници със златни лъвчета на калпаците… Не знаели какво ги чака.
И получил писмото, прочел го, просълзил се Бенковски и препуснал с „Хвърковатата чета”…

„БАЩИНАТА КЪЩА”

е хан, казано на съвременен език - къща за гости. Намира се срещу Костницата. Името идва от известния стих на Димчо Дебелянов. На чужденците не говори нищо, непреводимо е не като текст, а като настроение…
Предприемчивият собственик е изнесъл отпред маси и столове, приютени под ствола на вековна липа. Не можеш да не вдигнеш глава към гъстата й корона. Тази липа помни съдбовни стъпки по калдъръма, камбанен звън, влюбени птици, свили гнезда в клоните й. Помни пролети и зими, стон и вълчи вой, изпепеляващи пожари. Нейде дълбоко в сърцето си е записала гърма на пушките, радостта на въстаналите, паниката на заптиетата… …Заслушай се! Вековете минават, клоните шумолят, а нейните корени слизат все по-дълбоко в тази поена с кръв земя и все повече напомнят волята за живот на идващите поколения. Старците, оцелели след тежката зима, спират под нея на раздумка, щом се запролети, кучетата и котките се пощят.Влюбените са пияни от аромата й през юли.

СКРИТА КРАСОТА

Копривщица! Къщи, обърнати на възток. Тя не ти се показва веднага, няма я на площада! Като всяка хубавица си знае цената и се вдига нависоко. Иска да я откриваш постепенно, едва-едва да открехваш батистените й пердета, обточените с брюкселски дантели завеси, да я молиш да свали липисканския пош, за да разсипе волно руйната си дълга до коленете коса. Плахо, внимателно да я стоплиш с усмивка, защото тук зимите са студени, а лятото - прохладно, с благи мисли и обич да разтвориш сърцето й, с нежни и сръчни ръце да омесиш тестото на душата й. Далеч от света, още преди Кримската война, тя знае за Панапарт и за Кутузин, Саваров, Тьомкин и дядо Иван…За немците, френците и ингелизите. Мъжете й, ако са търговци, разнасят славата на розовите мускали, на копривщенското масло и сирене в Цариград, ако са развейпрах, /но такива рядко се срещат/ киснат в кръчмите, а ако са имотни, потеглят с дисагите на хаджилък до Божи гроб. А в Копривщица остават само жените и селските терзии, берберинът, поповете, клисарят, копачите и копривщенските свахи. Из криви, тесни и стръмни улички тя къта скъпоценни бисери - чардаклии къщи с надвиснали стрехи и зидове като калета, с тайни комшулуци за съзаклятия, с дворове, затънали, като корабокрушенци, в морета от цветя, с безбройни високи одаи, зидани печки и стени, на които висят саби дамаскини, с дюшемета застлани с копривщенски черги, китеници и килими, с резбовани греещи като слънца тавани, с ракли, надиплили кенари, джанфезени рокли и контоши, обточени с лисичи кожи, чохени шалвари и алени пояси, кехлибарени броеници, с вградени долапи и лавици, зографисани в синьо и розово и пембяно, оплетени с цветя и житни класове… Горяла три пъти и възкръсвала като Феникс, тази ненагледна, хайдушка Копривщица пренася пушки в бъчви с вино, лее куршуми, но, макар да се готви за битки, пази като зениците си бебешките дървени люлки, зер ще й трябват, невестинските станове, плете и тъче, шие чеиз на малкото моми, които са останали, вдига къщи за ергените, макар сега все по-рядко, усуква до болка вълната на фитили - за плъст на конете, за постелки на скованите дъсчени одъри, дето е правила и раждала деца, преди да си донесе от Европа французки кревати. Ще ти покаже тя, за да научиш, как разчепква, развлачва, разбива на „лък” като стар „дръндарин”, кладе огън, боядисва с корени и билки като изпраксан абаджия, плете дантели, шие кенета и плете терлици, люлее в прегръдки собствената си съдба…

МОСТЧЕТО, ДЕТО ГРЪМНА ПЪРВАТА ПУШКА

Нашето „хотелче” взема 30 лв. на вечер. По первазите на прозорците и край зида са наредени саксии с мушкато, а дворът се дави в есенни цветя. Очите ти крадат без угризения. А кой знае какво е, когато минат фъртуните и разтворят чашки пролетните цветя, по-миризливи от есенните- кокиче, нарцис, минзухар, момина сълза, иглика, шибой, лале, трендафил… Стаята е с бяло дюшеме от чамови дъски, по стените са окачени в рамки няколко майсторски избродирани /” хазайке, златни ти ръце!”/ гоблени с божигробски сюжети. Чергата, сякаш току-що извадена от сандъка, непостилана никога, непипната като млада булка, блести и топли.
На две крачки е мостчето, където е гръмнала първата пушка и е сниман филмът „Апостолите”. Излизаме да направим снимка. Вече е здрач, но снимката все пак става. Стоим на мостчето, докато падне здрач.
Плочите, тухлите, камъкът говорят.
- Хей, семейство, провиква се хазайката, нали ще дойдете с нас, ще честваме 170-годишнината на Георги Бенковски!
- Щем, щем! - отвръщаме ние.

170 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ГЕОРГИ БЕНКОВСКИ

Стълбата, прустът, пещникът. Джамалът, люлката, съдините. Пребледнелите от думите на З. Стоянов, окачени в рамка, стени: „Копривщица е била цели векове република, без сенати и министри, без харти и президенти, десет пъти по-либерална от френската, сто пъти по-демократична от американската”. И на Иван Хаджийски „И ако Левски бе организационният гений на борбата за свобода, Ботев - поетичният й гений, то Априлското въстание е намерило своя майстор в лицето на Георги Бенковски, роден революционер и стратег, който ако беше се родил не в малка България, а другаде, сигурно щеше да бъде една от най-ярките звезди на своето време”.
Дворът. Отсеченото дърво с огромен дънер, чиито огромни преплетени здраво корени, приличат на стиснатите ръце на съзаклятниците.
Всички ще се стичат в местността, където е мемориалът на Георги Бенковски, „човекът, що даде фаталния знак!” Хълмът е близо до родната къща на апостола, синеокият хубавец с бяло лице, с черни коси и тънки мустачки, с огнен темперамент, който дръзна и сам си взе пълномощия от народното събрание в Оборище. Който учеше простите занаятчии и селяни да палят къщите си, за да не им е мило за нищо, когато се вдигне въстанието. Това въстание, от което в българската земя попи кръвта на 40 хиляди мъченици, но отвори люта, незарастваща рана в сърцето на тиранина. И доказа, че свободата не ни е подарена.
Над Копривщица, на фона на борова гора, се откроява конник. Конят сякаш е хвръкнал под него!
За легендарната Хвърковата чета Бенковски обещава на народа си: “Тя ще бъде бърза като вихрушка и начаса ще се намира там, където е нужно нейното присъствие”! Архитектът П.Татаров и скулпторът Христо Танов са уловили грацията на животното и устрема на ездача. В основата на постамента се четат думите: „Ставайте, робове, аз не ща ярем!” Прожектор осветява скулптурата. До нея се виждат гвардейци, знамена, ученици от училища, що още носят името на Бенковски, а не все още на някой американски президент, официални лица. Слово на Михаил Миков, председател на Народното събрание, реч на кмета, всичко по протокол… Дори възстановка… И тихият ромон на едно поточе, слизащо от боровия хълм…
Но нито речите, нито прожекторите и салютите могат да извикат еуфорията от вида на свелия глава копривщенски народ. Мало и голямо - млади хубавици, силни мъже, майки с деца на ръце, старци с бастуни и патерици са тук да отдадат почит, от горди по-горди, че земята под краката им е родила и откърмила този невероятен българин. Дъждецът, който ръми милостиво, оставя дребни сълзи по лицата. Копривщице, бунтовно потекло си…

ПАЛАВЕЕВИТЕ КЪЩИ

На 22 септември 2013 г. отвори врати Картинна галерия „Палавееви къщи”. В писма /в това число и на Бенковски/, снимки и документи е проследено родословното дърво на Бенковски. Акцентът пада на Михаил Маджаров, племенник на Бенковски, който по красота и достолепие леко напомня Гаврил Хлътев. Водач на Народната партия в Източна Румелия, изгнаник в Русия при Стамболов, министър в правителството на К. Стоилов, посланик във Великобритания, той подписва Лондонския договор през 1913 г. Сам писател, Михаил Маджаров е баща на писателката Ана Каменова и автор на първия превод на романа „Война и мир” на Л. Н. Толстой.
Биографията му е изключителна, както и приносът му за България. Хубавата къща на Маджарови е изгоряла, виждат се само тъжни руини, но негов внук, живеещ в САЩ, се е зарекъл да я изправи на крака още по-хубава.
А от Копривщица са още толкова много велики българи, че е трудно да ги изброим: просветителят Йоаким Груев, Рашко Маджаров-политик, Лука Касъров, първи български енциклопедист, Петко Каравелов- честен политик, лежал в Черната джамия, министър-председател на България /1884-1886/, Вълко Чалъков - ктитор на Рилския манастир, Георги Раджев - народен певец, Антон Иванов, революционер - антифашист, анархистите-революционери Михаил Цицелков и Нешо Тумангелов, Иван Врачев - политик… Неизброими са те.

КЪЩАТА НА ТОДОР КАБЛЕШКОВ

е на около триста крачки от историческото мостче. Построена е на стръмна уличка, в чието подножие има паметник на Каблешков. Снажен, красив, облечен в костюм алафранга, без оная шапка, с която го знаем, а с буйна коса.
Не помня преди този паметник да е бил тук.
Скъпоценен камък на българския строителен гений, къщата на Каблешкови смайва с красотата и цветовете си още от пръв поглед.Този истински шедьовър, строен от копривщенеца Генчо Младенов по подобие на най-хубавите пловдивски къщи през 1845 г., е по поръчка на бащата, бегликчията Лулчо Каблешков. Шест години по-късно са ражда Тодор. В къщата са живели навремето 16 души. Широк двор. В дъното се откроява двуетажна симетрична постройка с разполовено на две стълбище с резбован парапет, три фасади с кобилични фронтони и полукръгли еркери. Влизаш в приземния етаж - обилие на метална и сребърна посуда, писани и гледжосани стомни и паници, медени тави и сахани, люлка, в която са приспивали Тодор, стари книги и учебници, многобройни долапи, чекрък, домакински вещи всякакви, дори капан за мишки. Тръгваш нагоре и стълбището отново се раздвоява, от ляво и дясно извежда в салона, но вътрешният парапет е по-широк, резбован, лъснат, без поразии от дървояд. В салона, на около два-три метра от централните прозорци /еркера/ се намира по-висока дървена част, остъклен кьошк, застлан с пъстър килим. Тук през летните вечери се е спяло на прохлада, а денем са посрещали гости на кафе и бяло сладко.
Към шест разтворени стаи, наредени по градски, всяка различно, по тогавашната мода, води този салон, който спокойно е можел да приема и царски особи. Строгост, аристократизъм и изящество! Украсата по стените, големи засенчени прозорци с орнаменти и ажурени пердета, виенски столове със сърмена дамаска - всичко говори за дом на аристократи.
Но в Копривщица и други домове смайват с наредби. Различното е, че тук е живял Каблешков.Тук от всеки ъгъл сякаш чуваш да бие сърцето му, устните му шепнат стихове, привижда ти се сянката му. Тъй те е пленила осанката му, както него са пленили новите идеи, донесени от Левски, влезли в ума и сърцата на копривщенския таен революционен комитет, сформиран от Дякона. Левски, с когото Тодор се запознава, когато е само на 20 години!
Ей го и знамето на Априлска Копривщица!
Не е ли това знаме, пазено зад витрина, вече поизбеляло, шито от любимата му? А може би от втората му майка, съпричастна на делото?

                   „И върху гергьофа балканският лев/ излазяше златен и зинал за рев”

Пушките, сабите, патроните, ножовете… погалвани не един и два пъти от неговите, и на другарите му, ръце?
Как ли се е радвал на въстаническата униформа, която е стояла като изляна на стройното му тяло?
Какво му е липсвало на Тодор Каблешков, че да остави благополучието на осигурен и учен мъж с бъдеще, добра партия за женитба, и да се хвърли в огъня? Останал малък без майка, но възпитаван от жената на баш хайдутина Дончо Ватах, негова леля, още от детството си е прихванал той от занаята на комитите. Учил в Пловдив, младият интелектуалец толкова се отвращава от погърчените българи, че е готов да се откаже от името си и да вземе българското Богдан. Следва учение в Робърт колеж, любов, стихотворни опити, първият превод на романа „Граф Монте Кристо” от френски. Той е, който ще основе първото читалище и студентското дружество „Зора” в родния градец, ще постъпи на работа, но ще напусне баронхиршовата железница, за да отдаде цялото си сърце на въстанието три години след гибелта на Левски. И ще работи с неговата жар:

           „И в няколко дена тайно и полека/ народът порасте на няколко века”

                                                                                        Из одата „Каблешков”

Когато Каблешков и другарите му превземат конака, той вече може да каже, че част от живота му е осмислен. Арестуван и разкарван от затвор в затвор, 25-годишният велик българин слага край на живота си, за да остави ярка диря след себе си.

СЪН Е БИЛ, СЪН Е БИЛ ТИХИЯТ ДВОР…

Това, което няма да ми кажат вещите на бита, нито личните снимки, нито тия от Демир Хисар и от посрещането на тленните останки на Димчо Дебелянов у нас, нито факсимилетата, нито пожълтелите тънички Димчови книжки с меки, поокъсани корици, излезли след смъртта му и сложени във витринка, ще ми го каже прагът. Обикновеният копривщенски праг на родната му къща. Него е прекрачвал кракът му. На него е сядала майка му да го чака, „когато вечерта смирено гасне”. Майката-довереница. Крехка опора. Има ли по-силни стихове за духовното единение между майка и син в световната литература от тези:

Да те пресрещне старата на прага
и сложил чело на безсилно рамо
да чезнеш в нейната усмивка блага
и дълго да повтаряш: мамо, мамо…

„Пресрещне”, дума, пълна с трепет и нетърпение от дългото очакване, а не спокойното „посрещне”… Това, което няма да ми го каже книгата за впечатления, въпреки старанието на стотиците почерци и искрени откровения, ще ми го каже дворът с трите вишни в ляво, до зида. Тези от времето на спомена са изсъхнали, грижливи ръце са посадили нови. Този двор е цял те изпълва с Димчовата аура, неговото неспокойно биополе:

Помниш ли, помниш ли тихият двор,/ тихият двор с белоцветните вишни?…

Едно мимолетно детство на безгрижие е отлетяло безвъзвратно, юношеството с момчешката си девственост се е превърнало в ранена младост и младият човек непоправимо е осъзнал, че е „печален странник” и „заключеник в мрачен простор”, че големият град, в който е попаднал, е „едничък дом на /неговата/ скръб бездомна”. Кой ще му върне патриархалната топлина и благост? Предчувствието за бъдещи беди е осезаемо:

„Познавам своя път нерад, богатствата ми са у мене/, че аз съм с горести богат/ и с радости несподелени…”

Образът на „милото дете” е потънал в унилата и безнадеждна нощ. Бедният бохем е обул на бос крак протритите си обувки, макар че е студено. Намазал с тъмна боя краката си, за да не личи, че е без чорапи, той вече е поел към бъдещето на българската поезия, за да застане редом до най-големите. Имал ли е право да не иде на фронта като чиновник в сметната палата, за да остави томове поезия? Разбира се. Но той не е от тиловаците с нечиста съвест и ще бъде там, където са другите, където свистят куршумите, където враговете прииждат, връщат се, където мъртвият не ни е враг… С предчувствието, че ще си отиде от света, тъй както е дошъл - „бездомен, самотен като песента, навяваща ненужен спомен”. Подпоручик Димчо Дебелянов.
Лазурният свод ще потъмнее. Ще притихне Копривщица. Кобалтово синьото на външните стени на къщата хармонично ще слее падащата нощ с малахитово зеленото на боровете зад нея… Ще затворим портичката.. А там, на гроба на поета, на няколко крачки оттук, в черквата „Успение на Св. Богородица”, притихналите мощи на поета ще лежат спокойно в родната пръст. И Тя, майката, във кротък унес ще чака да се завърне нейното дете…

НА ПЪТ ЗА ОСЛЕКОВАТА КЪЩА

една стара копривщенка ни осведомява, че наследниците й са „си взели всичко и са си го поделили”. Това неприятно ни изненадва. После става дума за цената на тукашните къщи. „А, много са скъпи, като в София “- казва жената.
Ще трябва да повървим пак по стръмна уличка /как ли са вървели някогашните кокони из тоя камънак?/. Минаваме покрай едно дюкянче, на което с едри старовремски букви пише „ПРОДАВАЧНИЦА”. Каква хубава българска дума, напълно забравена. Сетили се, направили антиквариат предимно с Димчови заглавия от най-различни издания. Приживе той нали не успява да издаде самостоятелна книга. Дано се усмири духът му.
Ослековата къща е с най-пищна украса от всичките къщи, разточително претрупана, много нагиздена, ей тъй, да се пукат душманите! Не случайно й се носи славата. Трите й колони са от ливански кедър. Съчетала е дърворезби и стенописи с картини от екзотични градове и места, които я сродяват с целия свят. Дело е на уста Коста и Минчо Зограф, от Самоковската школа. В нея са ушити дрехите на въстаниците, а собственикът й Нечо Ослеков е обесен след потушаването на въстанието. За нея не важи общият билет, който сме платили за останалите къщи. Един от собствениците стои зад портата и взема такса за посещението, като предлага единствено демонстрация на абаджийския процес.

„ХУБАВА СИ, МОЯ ГОРО” Е ХИМН НА КОПРИВЩИЦА

Трите къщи на Каравелови - Любен и Петко, по майчина линия от големите копривщенски родове Чалъкови и Доганови, са строени стабилно, но без артистизъм. Зимната, лятната и оная, която е служела за всичко - и да прибират сеното, и да сушат луканките и надениците. В двора има голяма борова коруба, в която се месела каймата.
Паметникът на писателя, писал на 4 езика-сръбски, румънски, руски и български, е близо до стара круша, посадена и облагородена лично от Любен Каравелов, боже, забравих през коя година. Оглеждам се да няма хора наоколо /чужденците влязоха вътре/ и прегръщам дървото. Нали той ме е учил на родолюбие с „Обичам те, мое мило отечество”.
Вътре е сумрачно и студено. Като странен кит в океана от сумрак - печатницата, тази българска светиня, на която са печатани вестниците, издавани от Каравелов и Ботев, пламенните прокламации. Купена в Австрия, занесена в Сърбия, после в Румъния, в Търново, в Русе…, за да заеме най-точното си място в дома на великия българин. Колко ли тона тежи това студено на пипане желязо, от което са излизали горещи вестници, стихове, възвания! „Свобода”, „Независимост” „Знаме”… Първата българска конституция - Търновската.
Едно малко бюро на втория етаж, стол, портрети, ръкописи, посмъртна маска, направена от костен материал върху черепа на този, който бе казал, че „лозето не ще молитва, а мотика”, този, който познаваше в детайли бита на родното си място, морала и живота на народните учители Найден Геров и баща му Геро Мушек, прототип на хаджи Генчо, на дядо си, прототип на дядо Либен от безсмъртната повест „Българи от старо време”. „Дай ми комка или ще те пратя по дяволите!” ще рече на попа дядо Либен, който е решил да се пречисти. Той влиза в църквата рядко, но пък ходи на лов с всички салтанати, като същински рицар, граф или крал, който отива да превземе Люксембург. В неговата къща нищо не бива да е грозно, за да не му плаши кокошките! Сърцето му бие в унисон със сърцата на младите и, спомнил младостта си, помага на Павлин да открадне Лила от манастира, където я е пратил сърдитият х. Генчо…

В ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Майко, преди да заведеш детето си да види Акропола и да чуе сиртаки, в Сърбия - да хапне сръбска скара, или в Париж - топли кроасани, заведи го в Копривщица. Там ще научи то що са симид, сушенки, пестил, катък, мътеница и мъстненица, /една говорителка в националното ни радио с висше образование нарича мъстеницата каша от гроздов сок/.
Заведи детето си да се поклони на онази педя земя и му кажи, че има огромни държави, в които на хиляди квадратни километри не се е родил нито един забележителен човек. Че България има по-жестока и славна епопея от Омировата!
А само наоколо - Калофер, Карлово, Сопот, Панагюрище, Тетевен, Априлци…
Горда участнице в съхраняването на българския дух, раждала многобройна челяд! Как можа твоята педя земя, твоята свята утроба да зачене, роди и възпита през годините такива колоси? С какви сили оплака ти, майко, поп Дончо, тръгнал със златни дарове, като цар Приам при данайците да измоли мъртвото тяло на сина си Хектор /„Илиада”/, при турския аскер, да измоли милост за жените и децата, и безмилостно посечен? Боляло те е, майко, но си знаела, че вървиш по прав път. И винаги си подклаждала огъня на Вярата. Затова сега се навеждам, целувам стъпките ти и паля свещица за теб!

6 октомври 2013 г.