НА ЖЕНСКИЯ ФРОНТ
НА ЖЕНСКИЯ ФРОНТ
И тъй: нищо ново на женския фронт.
На женския фронт няма „чужди” и „свои”.
Бленуваш за полет в красив хоризонт,
но твоят живот е в окопа и в строя.
Преброждаш безкрайни поля със пелин,
на мъжкия свят да докажеш, че струваш.
И, риба без въздух, си шепнеш: „Амин!”,
че все още имаш куража да плуваш.
Сам залезът пие от тебе тъга.
За обич леда ще превърнеш във пламък.
Със счупени пръсти, дори без ръка
ти с трепет и мъж, и дете ще погалиш.
Тъчеш бяло знаме на нощния стан,
а цялото войнство звезди с тебе плаче.
На мъката плащайки своята дан,
измолваш и глътка покой за петаче.
След смърт, поражения, смерч от печал
от сълзи и болка надежда омесваш.
В умората от всекидневната кал
под стряхата птици събираш за песен.
И тъй: нищо ново на женския фронт -
ни гръмък триумф, ни победни награди.
Една тиха служба. И вечен закон:
зова за живот всеки ден да изстрадваш.
ЗРЕЛОСТ - II
В тази възраст няма изненади,
нито драми със сюжет красив.
В тази възраст висшата награда
е сюжетът, че си здрав и жив.
Зрелостта те учи да приемаш
зло, добро - без истеричен шум.
Да не чакаш бързащото време
да те поведе по гладък друм.
Да пречистваш тъмните си страсти
с труден полет в облачни реки,
да оставиш скръб, погроми, щастие
в стих, в икона, в танц или в резки…
Самотата да посрещаш с мъдрост -
неизбежна болка през света.
Сам да бъдеш и палач, и съдник
в нестинарството на съвестта.
Всеки ден да чакаш ти награда -
изгрев, миг с любовната мечта.
В тази възраст, дето изненада
няма да е даже и смъртта.
ОРЕХЪТ
На Петър Петров
Остана орехът на двора необрулен,
за първи път усетил самота.
До днес живя спокоен в зной и в бури,
към участта за миг не възропта.
Жених блажен, той пролетта си вярна
даруваше с дантела от реси.
Листата нежни след слана коварна
успяваше със дъх да възкреси.
Сторък вълшебник, колос добродушен,
събираше лъчи за своя плод.
Със сянка от тъга, все тъй заслушан
в суетна реч и в шумен птичи род.
Той хората с листата си канелени
посрещаше. И с дарствен благослов.
Те брулеха не орехи узрели,
а клони натежали от любов.
Но тази есен орехът не сети
човешка глъчка - само птичи глас.
Закапаха от горест плодовете -
рой черни сълзи в снежния атлаз.
Сред броеницата му разпиляна
пристъпвам, сякаш в катунарска жар.
Постигнах ли в гонитбата на блянове
аз щедростта на този орех стар?
МОЯ МЪКО, МОЯ ВЯРНА СЕСТРО…
Моя Мъко, моя вярна сестро,
докога по Българско ще бродиш?
Докога ще пеем свойта песен,
жална като три синджира роби?
Докога ще дирим по Балкана
с теб духа на Ботев, Караджата?
Виж, край нас издигат пак зандани -
в тях навек да гине Свободата.
Паметта ни стене ослепяла
и живеем като в тъмна бездна.
Ще спасим ли гордия си хребет,
или от света без глас ще чезнем?
Сестро Мъко, туй ни е съдбата:
днес да скрием медните кавали!
Доста е ръждата по тръбата,
но ще будим синове заспали!
Ще дочакаме ли тежка сватба -
да захвърлим черните шамии,
да запеем песните си ратни,
левските байряци да развием?
ДИАГНОЗА: „САМОТНА ЖЕНА”
Ще я видиш с походка тревожна
и с очи на ранена сърна -
непривикнала с ролята сложна
в битие на самотна жена.
Чиста нежност дарява за двама,
стиска зъби в деня си суров.
И не плаче на мъжкото рамо
зарад глътчица лесна любов.
Тя до край ще е верен приятел.
И не ще се огъне сред път.
Подир удар от черно предателство
духом тръгва към своята смърт.
И когато поеме безгласна,
за да стане на мравки храна,
диагноза поставяме ясна
и несложна: „Самотна жена”.
КОРАБОКРУШЕНИЯ
Колко корабокрушения!
Вече им обърках сметката.
Ала в мен непотушени
всичките посоки светят.
Щом усетя нощем вятъра,
или в мен пак бури плачат,
пак ще закрепя платната си,
ще изправя здраво мачтите.
Ще поема, без да моля
милост свише и безбурие.
Нищо, че и тази волност
много скъпо ще ми струва.
Нищо, че за ново странстване
с нови белези ще плащам,
че в мечтаните пространства
самота ще ме заплашва.
Зная: моето пристанище
ще ме чака мълчаливо.
Докога ли ще остане
като пясък търпеливо -
да издържа нажежените
битки, щормове несметни,
мойте корабокрушения,
дето все греша им сметката…
ИМПРЕСИЯ
Глогова сватба.
Шипков венец.
Макови хороводи.
Вятър се радва.
Славей-певец
пее в горите си родни
пролетни химни.
Дъжд. И дъга -
мост към небесни покои.
Само безименна
стара тъга
кука в усоите мои.
ЛЯТНО БЕЗМЪЛВИЕ
В знойното лятно безмълвие
тихо душата ми бди.
Пази от детството пълни
стомни със чисти води.
Кърпи платна, напоени
с дъх на смола, сол и бриз.
Спомня море до колене,
радост, любовен ескиз.
Дълги Сизифови делници,
раждане, смърт и тъга.
Волните вятърни мелници
тихо проскърцват сега.
Посред затишия, бури
още изграждам, руша.
И със щурци-трубадури
с песен в нощта се теша.
Вече високи са хълмите -
гаснат любови, звезди.
В моето знойно безмълвие
с толкова скъпи следи.
СБОГУВАНЕ С ЛЯТОТО
Жарък тръгна си август, отиде си -
вече златен дъжд ронят салкъмите.
И запазил на лятото мириса,
броди вятър в лозята, по хълмите.
Ято щъркели в нивите дава знак,
че търкулна се хляба на лятото.
И усещам: в душата потрепва пак
с пеперудени стъпки тъгата.
Залез ням, ранен мрак, знойно чувство,
че си тръгва и моето лято.
И дърветата златоусти
зашептяват ми думи невнятни.
Но не мога да разгадая
тази реч на листа уморени.
Виждам само как нежно чертаят
златни щрихи - отлитащо време…
ОЧАКВАНЕ НА РАДОСТТА
Хей, радост, сестрице, къде се изгуби?
Нима емигрира и ти,
прокудена днес от душите ни груби -
залостени тежки врати?
В затвора от грижи от тебе се крием,
пълзи помежду ни студът.
И сякаш сме станали птици безкрили -
за нас няма полет, ни път.
Но с гръм от надежда ти пак ще пропукаш
самотните наши стени.
И химн на дъжда ще запееш в капчука,
с чист, изворен глас ще звъниш.
Под топлите струи ще скачаме лудо,
по детски - в езически танц.
В реката ти, радост, безмълвно ще плува
тъгата - стар мил дъждобран.
