ВЕЛИКДЕН
ВЕЛИКДЕН
Преди да разберем какво април на март нашепва,
по най-високите върби - коне неоседлани -
катерехме се, за да подържим във потни длани
гнездата им - момински пазви с формата на шепа;
от сладката им безтегловност отмаляваха словата
и чувствахме ръцете си по-тежки от олово -
като крила, които няма никога отново
да стигнат до прозрачния таван на синевата.
НОЩТА Е СВОБОДА
И тогава открих изумен, след като битието навлезе
в средна възраст: важи и за мен онзи стих на Павезе:
„ … свобода е нощта”… И за пръв път открих, сложил кръст на
всички сънища: пъпната връв със деня трябва сам да прекъсна.
За да бъде успешен ловът, аз, ловецът на сенки, в покоя -
мрак разбуден - залагах отвъд, зад забравата, мрежата своя.
И оказал се сетне в кръга на лицата, по-близки от братя,
им разказвах къде и кога как съм бил ощетен от съдбата.
Чувах в отговор глас: - „ … изтърва много пъти мига си, защото
закъсняваше вечно в това надпрепускване лудо с живота,
а щастливият случай е звън и искра от подкова, не милост…”.
Но оставаха гостите вън, щом разлятото нощно мастило
изсветлееше. Знаех и без да ми кажат: - „Готви се и ти да
станеш жител на вечен адрес…” - те ме чакат при тях да отида…
А когато накрая часа на пътуването ми настъпи
(посрещачите, зная, ще са всички мои покойници скъпи),
аз на срещата светъл и тих, и задъхан след пътя към нея,
ще пристигна навреме - не бих си простил, ако пак закъснея.
СБОГУВАНЕ С АВГУСТ
Закъснял ли бях? И след като нощта изтече
чаках аз, макар да беше зачервено вече
гърлото пресипнало на зазоряването над рида,
ала песента на селските петли не се повтори -
чух отново само чукчетата на усърдните павьори:
о, кога ли и на улицата наша бе дошъл реда
да й сложат каменна подкова - тежка пранга…
… босоногата ни улица, която ме очакваше на прага
да препуснем към морето разлюляно на ръжта,
този път забравила бе сякаш да изцвили
подир първите лъчи на слънцето, пак оцветили
хълбока на хълма със кафеена ръжда.
И ще видя как развял зелената си грива
пред камшика на събудената утрин, август си отива -
с кавалкадата на дните свои път познат ще извърви;
но не мога да го стигна - уча се да крача
след съня със неуверените стъпки на ездача,
паднал от седлото в прашните треви.
КЕЯТ НА СЕЗОНИТЕ
Не знаеш, свидетел на чуждите битки победни,
че дните ти с всеки изминал ден стават по-бедни,
но с бъдеще - нито щастливо и нито злочесто -
съдбата си ти не проклинай сега, приеми я,
макар и такава, каквато е, с тебе самия
да ти изневерява тя често.
Превърна душата си, от тегобите калена,
във кей на сезоните, сякаш градът бе Микена.
Закотвен във него, ще чакаш - задачата твоя,
защото си само Пазача, е толкова проста -
щом огън съзреш, да напуснеш завинаги поста
със вестта, че е паднала Троя…
А утре, когато се върнат тук пак с ореоли
от слава героите, вярваш - от главните роли
една ще се падне на теб и ще видиш по-смътно
живота предишен, за да избереш Клитемнестра,
дори любовта й да бъде - със меч, вместо зестра -
като орден, присъждан посмъртно.
В ЦИГАНСКОТО ЛЯТО
… но тебе, свикналата винаги да бъдеш увод,
развръзките на повестите ти не те интересуват.
Загърбила си залеза; с неописуемата прелест
на циганската хубост озарява те пейзажът -
червен семафор със тревожен пулс на жп прелез,
преди вагоните на нощния експрес да се покажат…
А може би по-скоро багрите напомнят ти жарава
на клада жертвена, която безпричинно удължава
агонията на раздялата? - но моят дом остава верен
на тази планина, за мен последна милостиня
оттук нататък, както е за Скитника евреин
изпепелената от вечно слънце Палестина.
Преди луната да изгрее пред иконостаса
на хълма, заминаващ - автобусът те отнася
надолу към града, твой постоянен пристан.
Защото думите са свършили, мълча, не смогвам,
останал сам в деня, от теб завинаги прелистен,
дори с ръка да махна за „на добър час” и „сбогом”..
