Георги Н. Николов

За да разберем правилно книгата „Поглед отвън” на Николай Тома - изд. „Факел”, С., 2013, трябва да вникнем в уводната част. В която авторът е подбрал фрагмент от „Цушима” на Франк Тийс, преведена у нас в 40-те г. на ХХ в.: „Абсолютно правилна държавна система не съществува. Нейната стойност ще бъде преценявана според това, доколко тя запазва живи силите на нацията и ги прави в най-висока мяра плодоносни. Но абсолютно фалшива е всяка система, която задушава творческата инициатива и унищожава дарбите, които, поставени на съответното място, биха могли да имат историческо значение; всяка система, която осуетява провеждането на необходимите акции само затова, защото те щели да развалят настроението на известни кръгове. Дори неподкупният, ако искаше да служи на Отечеството, трябваше да върви по криви пътища, защото по правите би бил обезвреден в най-кратък срок.”

Николай Тома - съставител на сборника, е събрал по страниците интервюта, фрагменти от документални филмови сценарии и репортажи с наши сънародници, установени трайно в чужбина. А също - с французи, съдействали за приемането на страната ни в Европейския съюз. Става дума, по азбучен ред, за Албена Димитрова - писател и драматург, Франция, Атанас Чобанов - лингвист, научен работник, Франция, Евгени Томов - арт директор и художник в Холивуд, САЩ, собственика на фирма в Монреал, Канада, инж. Емил Трънкаров, за скулптора от Франция Живко и за инж. Йордан Табаков, собственик на фирма във Франция. А още - за журналиста Николай Левков - Радио Франс Интернасионал, Пиер Консини - генерален инспектор на финансите - Франция, Пламен Боков - лекар, научен работник, Франция, Рашо Кацаров - стоматолог, Германия, Симеон Сакс-Кобург-Гота, Франсоа Фризон-Рош - доктор по политическите науки, Франция, Тодор Живков, Тончо Карабулков - писател, журналист, Франция и пак във Франция - Юлия Кръстева - писател, психоаналитик, лингвист… Една малка България извън своите предели, съотнесена към европейския начин на мислене -добронамерен и критично-аналитичен. Основан върху исторически поуки, които трябва вярно да проумеем, за да вървим успешно в бъдното. Доколкото, разбира се, сами желаем да имаме бъдеще и правим нещо, за да го заслужим…

Темата за гурбетчийството, разширена в тема за българското преселение по света, не е нова. Доказателство за това е мащабната диаспора и тя непрестанно увеличава броя си. Емиграцията открай време е бивала политическа, икономическа, или духовна. Като линията помежду им, често в началото особено в първите години на ХХ в., не е конкретна. Девизът на писателя Борис Шивачев „Да пребродиш света с отворени очи” означава съществуване на работника-скитник заедно с любознателността на интелектуалеца. Поел по съвсем непознати пътища донякъде и от незнание какво го чака. Периодът след 1944 г. предопределя скрития поток на политическата емиграция, а днес, по разбираеми причини, тя е доминантно икономическа. Но всеки нашенец се надява на „най-доброто”: да се реализира в живота по критерии, които са най-близо до начина му на мислене. Да направи връзка-сравнение между стара и нова родина и ако може - да осъществи лично вписване в новата среда. Вграждайки манталитета, с който пристига, в законите на обществото, отделящо му място в своята гражданска пирамида.  И да направи изводи за собствения си народ, за неговата орис и народопсихология. „Оправяха ни русите векове наред - отбелязва видният представител на политическата емиграция Тончо Карабулков през март 2013 г. - оправяха ни германците, чакахме да ни оправят и американците. Добре, че американците не дойдоха - за тяхно и за наше добро. Сега чакаме Европа - бре, защо не дойде Европа да сложи ред и в тая калпава страна! А щом пък Европа не иска да сложи ред при нас, ние също не искаме Европа. Все другите са ни виновни. Наш Ганю е винаги чист герой. И все искаме другите да ни дадат. А ние какво сме готови да дадем? Къде се крият нашите кусури, дявол да го вземе? Не сме по-мързеливи от другите, нито крадем по-малко от тях. Ясно ни е също, че няма идеални хора, както няма идеални режими. Но защо някои у нас продължават да се вайкат, че, видите ли, - такава ни е била съдбата! Няма предопределение, няма съдба. Съдбата е такава, каквато човек сам си я създаде.” Не по-малко аналитичен е „погледът отвън” и на журналиста Николай Левков. Неговата професия, упражнявана от умен и задълбочен изповедник, изважда на преден план трагедията на социалните низини. Задава, както и Карабулков, нелицеприятни въпроси, адресирани до върховете на държавата. Като знае, че за нашата държава е по-удобно да ги отмине. Защото иначе трябва да признае, че първоизточник за човешките трагедии е именно тя - с безхаберието си, с равнодушието си и с отместване на общественото мнение в други посоки: „България е най-бедната и най-корумпирана страна в Европейския съюз. Единственият смисъл за едни е станало трупането на пари, а за други - оцеляването! Европейските субсидии се преразпределят и пренасочват къде ли не - но не и по предназначението им. Никой не мисли за хората, за бедните, за слабите… Свидетел съм на сцени, сюрреалистични и за началото на миналия век в Америка. В едно бедно бургаско село мои възрастни роднини, за да икономисват ток, си светеха и се отопляваха с… газена лампа. И, въпреки това, не можеха да вържат двата края. В същото време някакви „бизнесмени”, заобиколени от себеподобни дебеловрати дебилни нашенци с луксозни лимузини, недостъпни и за богати французи, гуляеха в селската кръчма!”

Събеседниците, подбрани в книгата от Николай Тома (темата за Симеон Сакс Кобургготски и Тодор Живков изисква друг коментар), са успели личности. Всеки е платил своя цена за успеха и всеки е индивидуалност, достойна за уважение. Защото следват ясни, конкретни цели и са подготвени да ги реализират. Разказвайки за съдбите им, авторът сполучливо съчетава биографичната фактология с психологичната мотивация на героите. Връща се в ранните им години, в детството, в семейното обкръжение и очакванията от живота. Това са българи, сеещи националната ценностна система по света. Но преди всичко са доказани професионалисти и граждани на съвремието в избраните държави. Полезни на обществото там и са оценени по достойнство. Повечето са хора от реалността, попаднали в подходящо време на подходящо за стремежите им място. Какво внушават на сънародници си, останали в пределите на старата родина? Според мен - че могат да й бъдат безкрайно полезни. Ако самата тя им позволи, без да поставя акцент върху материалните дарения и финансовите възможности на диаспората. Днес България е безкрайно капсулирана. Нейните институции тръбят за равнопоставеност с Европа и света, за европейски начин на мислене, чуждестранни инвестиции и духовен обмен. Реалността е съвършено друга. Държавата, смачкала в нищета обикновения човек, е жертва на собствената си икономическа олигархия и политическа прослойка. Която пък ревниво пази позициите си, защото е наясно, че е твърде далеч от световната реалност. Тя е неподготвена да ръководи, подчинена е на собствената си алчност и себичност, ангажирана най-вече в междупартийни боричкания. За национално съгласие не може да става и дума. Водещите фигури в живота на държавата са с квартален манталитет, болни от нарцисизъм и усещане за недосегаемост. Това предопределя физиономията на държавата като място за корупционни практики, „частна” съдебна система, Народно събрание без авторитет и  обезличен електорат. Очакващ поредния месия да му подобри хала, но: „Когато Симеон II се завръща в България след толкова години в изгнание, бихме могли да се запитаме дали той познава наистина родната си страна и нейните жители. Въпросът е още по-щекотлив, когато се отнася за един цар, тъй като във всеобщите представи да си облечен в царска власт означава да притежаваш вродени знания и умения. В случая със Симеон II отговорът на този въпрос може да прозвучи брутално, но е „не”. Неговата поява на българската политическа сцена може да бъде интерпретирана като поредица от взаимосвързани недоразумения”- Франсоа Фризон Рош.

Книгата на Николай Тома е социално-политическа картина, върху която е щрихиран силуетът на една друга България. Която, по силата на все по-нарастващата емиграция, вече наброява над 2 млн. души, предимно в млада и работоспособна възраст. Тази задгранична наша страна е мултипликация на родината в други обществени и икономически измерения. Населяващите я сънародници имат своите верни критерии за сравнимост. За израстването на личността в спокойна обстановка, без излишни политически сътресения. Без изместване на кадърното от безлики твари с връзки и с неясно как придобити пари. Радващи се на одобрение, а не на завистта на околните. „Поглед отвън” е частица от тази задгранична България, без тя да бъде идеализирана. Знайно е, че заедно с цвета на нашата нация, с мозъчния и с духовния й потенциал по света се разля и криминално-шмекерска мътилка. Но изконните български достойнства: трудолюбие, откритост и честност, професионализъм и пр., надделяват. И носителите на тези достойнства могат да помогнат на родината си с целия позитивен потенциал, който изповядват. Но… отново „но”. Доколко висшите ни държавни структури ще дадат път на ентусиастите, решени да се върнат в името на една по-светла родина? Доколко специализираните органи, като Агенцията за българите в чужбина, могат да премоделират епизодичната си мероприятийност в реален диалог с диаспората? В какво се изразяват контактите ни с нея, след като националната ТВ няма специализирани тематични предавания в тази област, а сп. „Родолюбие” („Ек”) бе спряно тихомълком? Искаме ли изобщо помощ от сънародниците, или искаме само парите им?

Сборникът „Поглед отвън” не може да се преразказва. Той трябва да бъде прочетен в подтекста си: че българинът е носител на понятието „личност” в най-добрия смисъл на понятието. Стига, разбира се, да му бъде дадена такава възможност. Чрез равен старт в обществото, без тиранията на властващи партии, местни феодали, етнически тревоги, ширещо се беззаконие, нечувана битова престъпност  и икономическа принуда. Книгата е полет между образа на нашенеца „тук” и „там”. Хубаво би било Тома да разшири тематичния обхват и географските му ареали. Да продължи не само с портретите на хора от диаспората, а и с проблемите, очакващи държавата. Над нея виси като Дамоклев меч демографската катастрофа. В обезлюдяващите се територии нахлуват иноверци, маскирани като бежанци. С претенции и с явно незачитане на местното население. От 2014 г. ще бъде разрешено чужденци да купуват парчета наша територия. Защо трябва да се допуска това? Държавата отново мълчи. Въпрос е доколко тя съществува в делника и доколко функциите й не са плашещо затихващи. С активно съдействие на управленската й върхушка и с покорното мълчание на стапящия се народ. „Преклонена главица сабя не сече!” е неговото удобно мото. То трябва да стои на Народното събрание, вместо неразбрания от 1879-та девиз, че съединението прави силата. „Бъди човек, където и да те изпрати съдбата!”, внушава с книгата си Николай Тома. Прав е напълно с ярките си разкази в сборника. Четем ги с увлечение и с удовлетворение. За жалост, като нация се стапяме тихо, неусетно почти… Неусетно, или все по-видимо? Няма значение - краят е един. Колкото и да не ни се ще да го признаем и сами да направим нещо по въпроса  в обратна посока.