Панко Анчев

За православния християнин е ясен и безспорен пътят на историята и времето, а също и техният създател и двигател. Всичко в историята се извършва по Божи промисъл и има определен смисъл и значение. Тя има начало и върви към своя край, когато и времето ще се изпълни и ще приключи. Човек не е удостоен да знае Този Промисъл, но Бог му дава достатъчно знаци, за да се помъчи да го разгадае, за да извлече поука за себе си и човечеството, а и (което е най-важното) да прослави Бога за Неговото всемогъщество и величие. Занятието на историка е в отбелязването, разчитането и разгадаването на тези знаци, а след това и тяхното систематизиране и осмисляне. Затова и неговата роля е особена, както е особена и самата наука история.

Особеностите на историята и историка в православието е в това, че нищо в нея не е случайно, а е по Божи промисъл или Божие допущение. Фактите може и да се нарекат „обективни”, както и тяхната интерпретация, но те са просто знаците, които трябва да четем и съпоставяме. Тогава ще видим богатство и поука, каквито иначе няма дори да забележим. Ние не ще успеем да се учим от историята, ако я разглеждаме единствено като низ от събития, станали по човешка воля. Тогава и причините за тези събития ще бъдат винаги непонятни, както са и сега, поради което рядко ги търсим и обясняваме.

Аз отнасям тези свои думи към времето на българските национално-освободителни борби и особено към тяхната последна фаза, белязана от погрома на Априлското въстание и възкресението на България след Руско-турската освободителна война. Знаем много за това време, но все още остават непонятни редица обстоятелства в него - особено що се отнася до скоростта на това движение, за степента на узряване на идеята за национално освобождение, както и защо така рязко се активизира руската политика по отношение на т. нар. „български въпрос” и то в момент, когато Русия е доста по-слаба икономически и военно от времето, когато води предишните девет войни срещу Турция. Възторгът от подвига на шипченските опълченци не ни дава отговор как е било възможно да се удържи върха при такова неравенство на силите. И още много въпроси нямат отговор. Нямат отговор, защото ги търсим от позицията на позитивистката история, за която причините са единствено икономически и механични, скрити в обществените отношения, човешката воля и разум.

Тайните на историята не са в неизвестните факти, а в неспособността ни да разгадаваме Божия промисъл и да съотнасяме случилото се с този промисъл. Причината, която движи историята, е именно Божият промисъл, който може да се прояви в промяната на обществените отношения, в сблъсъка на интереси на различните държави, в субективни грешки или гениални предвиждания на всички възможности от едно или друго действие.

Модерната епоха постави на нова плоскост изучаването на историята; тя даде свой смисъл на самото знание, на науката, като ги направи напълно рационални категории, подвластни на разбирането, че истината се доказва единствено от опита. Но дори и да приемем върховенството на опита като критерий за истината, бихме могли да забележим видимите проявления на причини, които противоречат на истината от опита, но съществуват и формират друга, по-съществена истина, която обяснява причината и същността на факта.

За да стигнем до същността на случващото се в историята, е необходим не просто друг подход към него, но и откриване на други факти и явления, на които поради самото разбиране за историческото време и историята като наука, не сме обръщали внимание или сме ги считали за несъществени или ненужни.

Блаженопочиналият Варненски и великопреславски митрополит Кирил в продължение на дълги години, още от студентството си в Московската духовна академия, изучава участието на Руската православна църква в движението за освобождение на България от османско робство. Това, което за науката е „съпътстващ проблем”, за православния духовник и изследовател е проблем с огромно и дори решаващо значение за придобиване на цялостно знание за епохата на българското възраждане и особено за национално-освободителните борби в него. В това знание ролята на Русия се откроява вече не просто като решаващ политически фактор, а като сила, която осъществява Божия промисъл. Но за да стане това, е необходимо време, човешко осъзнаване на дълга и доброволна и осъзната воля за изпълнение на Промисъла.

Падането на България под османска власт е дълъг процес на упадък на държавата, на отслабване съпротивителните сили и загуба на съзнанието за собствената роля в историята, погазване на принципи и норми на морала и нравствеността, на отслабване на вярата. Бог дава на българите това тежко изпитание, за да провери устойчивостта им и да ги подготви за бъдещето. Освобождението им също е дълъг процес - преди всичко на осъзнаване на робството и на необходимостта от отхвърляне чуждата власт и възстановяване на националната държава. Този процес е свързан с изграждане на определени ценности и национални качества, на съзнание за свобода и независимост. И ние виждаме колко дълъг и мъчителен е този процес. Дори и в навечерието на Руско-турската освободителна той не е още приключил. Никак не е случайно отношението на народи към въстанията и особено към Априлското. Поборниците често са били възприемани като размирници и престъпници. На чуждата власт се гледа като на своя, дадена от Бога и всяко неподчинение е грях, който не бива да бъде допускан. Промяната на това съзнание не става с агитация, с политически шокови действия, както са смятали някои от водачите на българската национално-освободителна революция. В отчаянието си те са смятали, че народът е заспал и че трябва по-силно да се бие камбаната на националното възраждане, за да бъде събуден народът.

Но народ не се буди току-така.

И в двете си книги „Принос на Руската православна църква за освобождението на България от турско робство -1876-1878″ (2003) и „Боляринът полковник Киреев и Освобождението на България” (І изд. 2008, ІІ изд. 2010) митрополит Кирил показва именно това „събуждане”, т.е. продължителната дейност на Руската православна църква и на българското свещенство, както и всички Поместни православни църкви в подкрепа на поробените православни славяни и специално на поробения православен български народ. Това е преди всичко молитвата, която духовенството и миряните в Русия отправят за избавление на братята в България от агарянското робство. Руската православна църква призовава вярващите християни, че е дошло времето да се помогне на българския народ и така Русия да се отплати за това, че именно от България, с български духовници и чрез българските книги е дошла вярата. Митрополит Кирил доказва как бързо и настойчиво Св. Синод на Руската православна църква организира тази своя молитвена дейност. Отслужват се специални „Литургии на освобождението”. „За тази единствена в историята на Поместните Православни Църкви св. Божествена Литургия са били предназначени и подходящи, съответстващи на предназначението й, Апостол и Евангелие.” („Принос…”, стр. 13) Цялата Литургия  е съставена по такъв начин, че да увлече християните в дълбока и силна молитва за избавление, за да даде Бог на Царя и руския народ сили, да му вмени дълга да освободи поробените българи. В старите служебници на РПЦ се съдържат молитви „за освобождение от игото на агаряните на православните християни”. Това са издания от края на ХVІІ и началото на ХVІІІ век и отразяват установяващото се настроение и убеждение у православните руснаци, че идва времето да се сложи край на страданията и мъките на братята-българи.

Руската православна църква организира събирането на помощи за българите, а по-късно и средства за войската, която тръгва да освобождава България. Целият народ под ръководството на свещениците и архиереите се вдига като един, за да се осигури необходимото за войната. Благодарение на това войната от 1877-78 г. се възприема от всички като свещена и народна, освободителна, а не политически акт, породен от някакви имперски политически интереси, както често се представя. Затова и толкова разностранна е тази помощ: от пари, доброволческо участие, облекла, подвижни болници с пълно оборудване, предоставяне на манастири за лекуване на ранени, предоставяне на църковна утвар и богослужебни книги за войниците и българския народ и т. н. Митрополит Кирил е събрал и анализирал огромен масив от неизвестни досега факти от историята на Руската православна църква, насочена към стимулиране освобождението на българския народ от османското робство.

Книгата „Принос на Руската православна църква…” изследва конкретни проявления на любовта, страданието и молитвената дейност на РПЦ спрямо поробените братя българи. Периодът, който е обхванат, е твърде голям - от ХVІІ до ХІХ век. И това не са епизодични случаи, а цялостна система, организирана от Св. Синод и се провежда под ръководството на епархийските архиереи и цялото духовенство и монашество. Тук митрополит Кирил показва впечатляващи умения на изследовател, който работи уверено с фактите, умее да ги издирва и описва, но и да ги интерпретира и поставя в съотношение с други познати и непознати факти, да ги оценява и осмисля. Но трудът, който ще му отреди мястото в българската историческа наука, е „Боляринът Киреев и Освобождението на България”.

Тази книга, която не е голяма по обем, е мащабна като замисъл и изпълнение и представлява опит за ново осветление на проблема за освобождението на България от османско иго, за движещите сили на българската национално-освободителна революция, за същностните причини, които позволиха след пет века робство българите да получат най-сетне свободата си. И от не от някого другиго, а от Русия.

В „Боляринът полковник Киреев и Освобождението на България” митрополит Кирил формулира и анализира от историософска и богословска гледна точка факторите, които допринасят да се зароди, утвърди, развие и получи благоприятен завършек движението за нашето национално избавление от османско робство. Авторът по-малко се спира на онези причини, които са свързани с икономическите условия вътре в страната или с международната обстановка и състоянието на т. нар. „Източен въпрос”, с организацията на революционните комитети или с ролята на нашите национал-революционери, понеже тези неща вече са подробно изследвани в историческата литература и публицистика. Неговата цел е да покаже как Православната църква и особено Руската православна църква е преживявала нашето робство и как и с какви средства е работела за идването на нашата свобода. И той формулира девет основни фактора за това. На първо място митрополит Кирил поставя „вярата в Бога и молитвата към Него, които са подсилвали борбеността на българския народ, който не се примири с петвековното духовно и политическо робство”. Следва приносът на „предстоятелите, архиереите, духовенството и миряните от източните православни църкви, намиращи се под османско робство, които са накарали руските царе да воюват против поробителите”. На трето място приснопаметният митрополит поставя „единството между българското духовенство и православния народ, което се изразяваше в църковната, просветната, по-късно и възрожденската дейност”. Принос за нашето освобождение „дават и европейски и световни политически, католически, еврейски, староверски и др. дейци, които не остават безразлични към нечуваните жестокости и издевателства над жени и деца”. Това за митрополит Кирил е четвъртият фактор. Петият фактор е усилието на РПЦ да разпали „в сърцата на своето паство искрата на православната християнска любов, за да се разгори огънят на жертвоготовността, та всенародното движение да стане факт, да се въодушеви мало и голямо в Русия”. По-нататък следва влиянието на големите руски интелектуалци, обявили се в защита на страдащото българско население: Ф. М. Достоевски, И. С. Тургенев, Л. Н. Толстой, Я. П. Полонски и още много и много писатели, художници, философи. Голяма е заслугата според митрополит Кирил на църковния и светския периодичен печат „в процеса на разпалване и разгаряне на народното въодушевление”. Това е седмият фактор в системата от фактори, които авторът извежда като най-важни за нашето освобождение. Много е важно да се отбележат (като осми фактор) „благородните жертви на доброволческото движение и да бъде привлечено вниманието на цялото руско общество”, както и заслугите на Славянското благотворително общество и неговите комитети в Санкт-Петербург и Москва. Деветият фактор е гибелта на „най-свидните руски синове като доброволци в сръбско-турската война през 1876 г. Митрополит Кирил подробно се спира на всеки един от тези девет фактора и с примери мотивира техните значения. Но аз искам да подчертая богатството от факти, с които митрополит Кирил показва как поместните православни църкви усилно работят за нашето освобождение. „Колкото и невероятно да звучи за някои, идеята за освобождаването на православните християни от османско робство от руския народ принадлежи на духовенството и паството на Източните православни църкви. Руското правителство и руските царе, да не говорим за руското духовенство, не са и помисляли за подобно развитие на нещата.” („Боляринът Киреев…”, стр. 41) През 1562 г. Цариградският патриарх признава Иван Грозни „за потомък на приснопаметната царевна Ана, сестра на Василий Багрянородни, и утвърден „да бъде и да се нарича законен и благочестив цар, увенчан и от нас правилно, заедно с това и църковно, тъй като произхожда от род и по кръв царски, както ние вече казахме, и това е полезно за цялото християнство, навсякъде законно и справедливо за утвърждаване и полза на цялата пълнота на християнството”. (пак там, стр. 46) Цариградският патриарх указва на всички архиереи името на руския цар да бъде споменавано във всички храмове, „като го нарича цар и господар на православните християни по цялата вселена от Изток до Запад и до океана, надежда и упование на всички родове християнски, който да ги избави от варварската тегота и горчивото робство”. Името на руския цар Иван Грозни започва да се споменава и в българските църкви като „единственият православен цар”. В книгата си митрополит Кирил помества като приложение № 2 Грамота на константинополския патриарх Дионисий ІV, който е бил няколко пъти предстоятел на Патриаршеския престол от 1672 до 1694 г., до руския цар Алексей Михайлович и царица София. В нея патриархът отправя укор към руския владетел: „Все благочестивии святаго вашего царствия ожидают: сербы и болгары, волохи и мултяне, вышние и нижние Мисии, встанете убо и не дремлите и приидите, воеже спасти нас… Время есть бодрости, а не лености… а вы дремлете царствующе единые, радея о своих, а братия ваши, благочестивые християне - рабы и пленники…” (подч. м. - П. А.) Той не скрива нетърпението и не пести укорите си към владетеля, когото смята за човека, комуто е възложено от Бога да избави поробените народи от агарянското иго. Александрийският патриарх Иоаким (1529-1596) също убеждава Иван Грозни да изпълни надеждите на живеещите под робство православни народи и да ги освободи, защото за тях той е единствената им надежда. И още много факти привежда митрополит Кирил като доказателства за активната роля на Вселенското православие за подбуждането на Русия да освободи православните народи, живеещи под османско иго.

Митрополит Кирил е поставил в заглавието на книгата си името на болярина Киреев на първо място, но му отделя в нея привидно малко място. Това е неочаквано, но внимателното прочитане на книгата дава солиден отговор на тази „случайност”. Защото авторът още в предговора и в увода подчертава колко е важно личното участие да бъде резултат от обществените нагласи и потребности и колко обществените нагласи и потребности стават възможни и изпълними, щом се изпълват и осъществяват с нечие активно лично участие за пример на останалите. В православното християнско общество единението е чрез индивидуалното спасение; за него се моли всеки християнин и всички заедно също, за да е по-силна молитвата. Николай Киреев не би тръгнал към своя подвиг, ако го нямаше оживлението в Русия на тези, които искаха освобождението на поробените славяни. Този подвиг и жертвената му смърт потвърдиха правотата на каузата и й придадоха нови морални сили и нова увереност. Защото самият подвиг е за православието, а не заради лични подбуди и интереси. Боляринът Николай Киреев продава всичко (а той е бил много богат), за да тръгне да се бие за свободата на братята православни християни. Деянието му е било необяснимо за някои от неговите близки и познати, но вярващите християни са разбирали отлично защо го прави и кому трябва да се отдаде слава за подвига. Виждаме тук не политически акт (макар да има и такъв ефект от саможертвата на Николай Киреев), а християнска самопожертвователност и служение на Бога. Ако Руската православна църква не беше възприела като свято служение организирането на руснаците в движение за освобождение на балканските народи и не бяха толкова силни молитивите за тяхното спасение и за необходимостта от лично участие и пожертвование, едва ли щяхме да бъдем свидетели на онова, което направи полковник боляринът Киреев.

За митрополит Кирил доказаните тези не са просто научни истини, които могат безпристрастно да се обсъждат и върху тях да се създават научни теории и системи, а са ядрото, около което един проникновен проповедник изгражда своите проповеди. Ние виждаме как книгата за болярина Киреев е сякаш много повече апология на православието отколкото научно изследване. Но тя е истинско научно изследване, тъй като научната истина в нея не се търси самоцелно и единствено откъм фактологичната страна, а се открива смисълът на всичко, което се случва в историята. Историята има смисъл; тя не е наниз от събития, а проявление на Божия промисъл и митрополит Кирил показва именно Промисъла, въплътен във фактите. Благодарение на това пред нас се открива свят, който досега не сме забелязвали или сме гледали с пренебрежение и недоверие поради рационализма и атеизма на изследователските методи, с които е бил изучаван и описван.

Именно проповедникът в изследователя успява да представи изследването си на разбираем и дори увлекателен език, да го направи едновременно достъпно и разбираемо. То е възхвала на Бога, каквото за истинския християнин е всяко човешко дело.

Историческите трудове на приснопаметния Варненски и Великопреславски митрополит Кирил тепърва ще придобиват голямото значение за историята на българското възраждане и особено за историята на българо-руските духовни и политически връзки и ще осветляват все повече тяхната същност и съдържателно богатство. А ние все повече ще се убеждаваме, че митрополит Кирил е безспорен учен-ерудит, задълбочен изследовател и мислител.