СЕРАФИНА
На Валя
Серафина се помина в петък. Изгасна тихо, кротко, като мушица. Мъжът й Лазар гледаше малкото й, колкото една шепа лице, и не можеше да повярва, че вече я няма.
Сутринта около леглото й се събраха синовете и дъщерите им. Васил беше свъсил вежди, все едно, че не беше човек, ами дупка - черна, страшна, и не знаеш какво има в нея. Ангел не смееше да погледне другите в очите. Дъщерите виеха на умряло - Мария едва чуто, Гроздена, настръхнала като орлица. Лазар седеше на столчето до главата на Серафина и чакаше да им помине. Колкото повече оплакваха сега, толкова по-бързо щяха да забравят мъката си после.
Къщата беше стара, гредите ниски. Гласовете на оплаквачките се блъскаха в тавана и звънтяха в прозорците. По някое време Ангел се размърда, отри ръце в панталоните си и промърмори:
- Ами… сватбата?
- Какво сватбата?! - вдигна глава Гроздена и впи очи в лицето на брат си.
- На Серафина… - наведе очи Ангел.
- Безбожник! - процеди през зъби Гроздена и отново се захлюпи на леглото.
Мария не ги чуваше, вцепенена от мъка и болка, вперила помътнели очи в майка си. От гърлото й излизаше тънко, протяжно „ъ-ъ-ъ” и пълнеше ъглите на стаята. Васил мълчеше.
- Ще я отложим, Ангеле! - обади се след малко той без да поглежда брат си.
Ангел не отговори.
- Няма да разваляте сватбата - обади се Лазар, когато гласовете на двете жени позатихнаха.
- Как така, бе, тате! - подскочи Гроздена.
- И всички да сте там! - повиши глас Лазар.
- Да я оплачем поне! До четиридесетте… Срамота пред хората! - изгледа го с инат в очите си по-голямата му дъщеря.
- Не ща никакви оплаквачки! - прекъсна я Лазар. - И на погребението! А сега си отивайте. И никой да не идва, докато не приготвите всичко…
Поколебаха се, после излязоха, без да погледнат повече към него и умрялата.
В стаята изведнъж стана тихо. Само червеите поскърцваха в гредите над главата му. Серафина лежеше по гръб, склопила кротко очи. Лазар се пресегна и подпъхна одеалото под рамото й.
Серафина умря спокойно, без мъки, без болки. За три дни си отиде. Умря, както бе живяла - кротко, незабележимо, изпълнена с тревоги за близките, забравила себе си.
Суров човек беше Лазар. И сега, когато Серафина умря, една сълза не можеше да пророни. Усещаше само, че вече я няма, че никога повече няма да я има, но не можеше да повярва, че утре като се събуди, няма да я види на двора. Като мравки по изтръпналото си тяло усещаше хладината на празната стая.
Серафина лежеше притихнала под завивките. По лицето й се беше разляло успокоението на смъртта.
После дойде малката Серафина. Хвърли се на леглото над побледнялото лице на баба си и зарида. Лазар я изчака да й помине и викна:
- Да ми се махаш от къщата! Какво ми цивриш на главата?
- У-у, бе, дядо! - погледна го малката с черните си като на старата Серафина очи.
Сърцето на Лазар се сви.
- Няма бабо, дядо! - свъси още повече вежди той. - Отивай при мъжа си! Нямаш работа тук!
Малката подсмръкна и излезе от стаята.
- Ех, Серафино, Серафино… занарежда Лазар - Дете е още, а е тръгнала жена да става! След обед теб ще те погребем, а нея утре ще я женим…Тъй е животът, Серафино…
Денят преваляше. Лазар седеше с изправен гръбнак до главата на жена си, заслушан в скърцането на червеите в гредите на тавана.
Труден живот изкара с него Серафина. И много сълзи пророни тя вечер в тъмното, притихнала под чергите, гърбом към него, да не вижда мъката й. Лазар усещаше болката й, но не посягаше да я погали. Сутрин виждаше обидата, стаена в очите й, но никога не видя укор или закана в тях. Колкото повече страдаше тя, толкова по-свъсен и строг ставаше той. Свидна му беше, но не можеше той да говори с нея, както другите мъже с жените си, думи за извинение не намираше да й каже. Когато му дотегнеше от немотия, от болести и данъци, и вечер се върнеше пийнал, понякога я побийваше… Иначе мълчеше.
Много рядко, когато забравяше мъката на сиромашкия си живот, изправяше се в средата на стаята и запяваше - „Серафино, моме, Серафино…” и заиграваше тежко, като се пляскаше с ръце по бедрата. Серафина седеше на ръба на одъра, скръстила ръце на скута си. Лицето й се отпущаше, очите й се изпълваха с тиха кротост и Лазар чувстваше, че му прощава всичката сиромашка злоба.
…Една вечер през лятото на четиридесет и четвърта, джандарите го откараха в гората с още трима ятаци и ги накараха да си изкопаят гроба. После един от тях ги разстреля. Засипаха с пръст раздраните им от куршумите тела и си заминаха.
По някое време Лазар дойде на себе си. Някой го влачеше по земята. Беше Серафина. Промъкнала се след полицаите да види къде ги карат. Видяла как го разстреляли с другите ятаци, после как ги изритали в трапа един връз друг и зарили с няколко лопати пръст. Хапела ръцете си да не извика и молела Богородица да го пожали. Като си тръгнали полицаите, разровила с ръце пръстта, видяла, че още е жив и го помъкнала към къщи. Дотътри го до плевнята в двора, зари го в сламата и отиде да помете следите от вратника им до гроба в гората.
На другия ден сутринта пред двора им спря старшията с още двама полицаи. Конете им пръхтяха и биеха с копито земята, сабите и пистолетите им лъщяха на слънцето. Бяха видели разровения гроб и тръгнали да го търсят. Той ги виждаше през процепите на дъсчените стени на плевнята и се прощаваше с живота си за втори път. Серафина се изправи срещу тях и започна да ги кълне и вие на умряло: „У-у, изедници! Мъжа ми затрихте, къщата ми почернихте! Бог да ви убие, убийци-и-и!” Дереше се и виеше насреща им като разлютена вълчица.
Полицаите се стъписаха. Обърнаха конете и си заминаха - нямаше какво да търсят при тази пощуряла жена. Серафина залости вратника след тях и се прибра в къщи.
Лазар гледаше стопената й снага, побледнялото й лице и усети в очите си горещи като въглени сълзи. Не плачеше от страх за себе си, нито от болката в гърдите си. Беше се отписал още първия път, когато даде хляб на партизаните. Плачеше за страха и болката на Серафина, които я караха да стои с вдигната глава, сама срещу тримата зачервени от жегата полицаи и блесналите им на слънцето пищови. После треската го събори. Серафина не се отделяше вечер от леглото му в плевнята. Налагаше челото му с оцет, плакнеше едната кърпа в менчето, докато другата съхнеше на челото му, промиваше раната му с ракия. През деня переше и готвеше на децата, работеше по чуждите нивите за някой лев. И все виеше и нареждаше на умряло и кълнеше на висок глас власт, цар и господ. Комшиите като я виждаха посърнала, побледняла, понякога оставяха паница мляко или буца сирене пред вратата й. Децата плачеха от глад. Тя ги залъгваше с кора корав хляб и му носеше топло мляко. Наливаше го в устата му като на дете. Той се дърпаше, не искаше да яде от храната на децата си. Тя не го изпущаше от ръцете си, докато не излееше и последната капка в гърлото му. Така го завари Девети. За няколко месеца Серафина се беше стопила. Само очите й бяха останали - големи, черни, пропити с тревога и в този първи мирен ден…
„Серафино, моме, Серафино…” - през напуканите си устни прошепна Лазар.
Серафина лежеше притихнала под завивките и внимателно го слушаше.
Погребаха я същия ден. Лазар вървеше след ковчега с изправена глава и сухи очи. Щом някой надигнеше глас, той се извръщаше и оплаквачът се свиваше зад гърба на останалите, притиснат от тежкия му поглед. Така я положиха в земята - тихо, без глас, без сълзи. Само вятърът шумеше в короните на дърветата.
На другия ден сватбата започна в зори. С кларинет, с тъпан, с препиране за булката… Отначало новодошлите от далеч като разберяха за смъртта на старата Серафина се умълчаваха и се чудеха на акъла на стария, но като пийнеха, сърцата им се отпущаха, после се отпускаха и гласовете им. В началото се опитаха да карат по-тихо и кротко, но постепенно се развеселиха и гласовете им се смесиха със звука на кларинета в един постоянен тътен и тропот, над който тътнеше в еднообразен и влудяващ ритъм тъпанът.
Лазар седеше на столчето до леглото и гледаше стената пред себе си. Така го завари Мария като влезе. Носеше му чиния с ядене. Остави я на масата и излезе без да продума.
След малко някой се изкашля пред вратата, почука тихо, Васил влезе в стаята и попита:
- Трябва ли ти нещо, тате? - гласът му беше прегракнал.
- Нищо не ми трябва вече, Василе… - за пръв път от вчера проговори Лазар.
- Яж - кимна синът му към храната на масата. - Нося ти една бира. Пийни, да те отпусне! - смръщи се още повече той.
- Изпий я ти - каза Лазар, без да го поглежда. - И полей за майка ти! - гласът му бе отпаднал.
Васил разбра и тихо излезе от стаята. Навън тъпанът биеше тежко като уморено старческо сърце.
Над общия тътен на сватбата се изви плътен мъжки глас: „Серафино, моме, Серафино…” Кларинетът тихо му пригласяше. „Горчиво!” - извика някой. Гръмна смях. После утихна и песента отново се разля над двора и схлупената в дъното къща на Серафина и Лазар. Лазар размърда беззвучна устни - „Серафино, моме, Серафино…” в тон с гласа на певеца навън.
От сумрачината на стаята тихо излезе Серафина и кротко седна до него. Лазар не се обърна, само усети дъха й.
Гласът на певеца надви тъпана, другите шумове и гласове утихнаха. През затворената врата на схлупената стая гласът на певеца, натежал от мъка и болка, пропит с тъга и копнеж, звучеше приглушено.
Серафина седеше на ръба на леглото с ръце в скута, извила наполовина лице към мъжа си, заслушана в песента навън, забрадена с черна забрадка, все едно, че не женеше любимата си внучка, а погребваше близък човек.
Лазар шепнеше с напукани устни: „Серафино, моме, Серафино…” и буца заседна в гърлото му.
Пред вратата някой се изкашли, друг пееше тихо, трети си влачеше краката. Сватбарите се разотиваха. В небето над тях изгряваха първите звезди. Младоженецът отведе малката Серафина в дома на баща си.
При Лазар повече никой не дойде. Ангел от неудобство дълго време щеше да крие очите си и нямаше да влиза в стаята му. Щеше да праща жена си да му носи храна и да го изпере, а през това време той щеше да се пилее из мегдана и да хапе устни от срам. Гроздена не го споходи от злоба, че не спря сватбата. Тя първа щеше да прежали майка си, но до края на живота си нямаше да забрави и да му прости, че не изчака четиридесетте и тогава да оженят племенницата й. Мария щеше да се върне в града при мъжа си, Васил да замине в мините, където работеше…
Мрак, тъмен и гъст като мастило, полази из ъглите на стаята и бързо я изпълни.
- Серафино, моме, Серафино… - тихо поде Лазар и Серафина отново излезе като бледо сияние от тъмнината и седна до него със скръстени ръце в скута - чакаше да каже за какво я повика.
- Оженихме я малката, Серафино! Хубава сватба стана, нека да я запомни детето! Ние с теб тъй и минахме без сватба, само с венчавка. Немотия…Цял живот ти тежа, но дума не ми рече. Трябваше после да я вдигнем нашта сватба, след десет години. Какво то туй, че ни се народиха деца! И те щяха да играят, да се радват! Ама кой да се сети… Нека сега малката да се радва! А ти, старо, недей да плачеш, сватба имаме днес! Женска ви работа, все ревете, когато трябва да се радвате и да пеете. А то и на мен…, но нейсе! Голям ден е днес, Серафино, малката Серафина се ожени! И трябва всички да се радваме, а не да ревем! Я, ставай, старо, внучка е това!
Лазар се изправи, разпери ръце, щракна пръсти и запя. Отначало тихо, сетне все по-силно: „Серафино, моме, Серафино…” Пристъпи и заигра.
Старата, привела рамене, скрита в забрадката си, го гледаше. Две ситни сълзици искряха в очите й. После лицето й се отпусна и в очите й грейна кротка старческа усмивка. Лазар играеше все по-силно и изпиваше с очи усмивката в очите й. Не искаше да спира, за да не изчезне тази нейна последна малка радост. Сърцето му се разби, устните му пресъхнаха, но продължи да пее: „Серафино, моме, Серафино, Серафино, люта рано…”
Краката му се подкосиха и се строполи на леглото.
„С тази песен те взех, Серафино, с нея те изпратих…” едва чуто прошепна Лазар.
Сиянието изгасна и усмивката на Серафина се стопи в тъмнината.
