Георги Михалков

На летище “Хитроу” в Лондон Траян чакаше металният женски глас да повика пътниците за София. Валеше дъжд и небето беше сиво като застояло блато. До Траян седеше майка с малко дете, може би на няколко месеца, което не спираше да реве, а майката, на около двайсет и няколко години, руса, висока и слаба като бамбукова пръчка, се правеше, че не го чува. Идваше му да стане, да вземе бебето и да му натика в устата биберон или шише с мляко, за да млъкне. Беше толкова изнервен, че се чудеше дали да не седне в другия край на чакалнята или и той да се прави, че не чува раздирателния рев на бебето, както майка му.
След половин час самолетът щеше да излети, а проливният дъжд навън не спираше. Плющеше и Траян не знаеше как ще излетят и как ще кацнат в София. Сякаш насила го бяха затворили в тази огромна чакалня да седи и да чака някакво важно решение, което щеше да промени живота му. А животът му сега приличаше на живот в лудницата. Последните му няколко години бяха минали като бърза кола, устремена без спирачки по опасен наклон.
Когато завърши икономика в София, реши, че трябва да изкарва много пари. Не мислеше какво ще работи, а само да има пари. Започна като управител в голям ресторант. Никога не беше и сънувал, че ще работи точно това, но бързо разбра, че работата му се удава. Можеше да се справи с различни сложни проблеми. Най-голямо удоволствие изпитваше, когато в ресторанта влизаха “специалните” гости. Обикновено те бяха младежи с дебели вратове, ниски, набити и с напомпани мускули, облечени в костюми на “Версаче” или “Долче Габана”, в които се движеха като бронирани. Водеха със себе си момичета, изписани като кукли, с нежни тела, изваяни сякаш от порцелан и всеки момент можеха да се счупят на дребни лъскави парченца.
Странно, но тези младежи почти винаги желаеха да разговарят с управителя на ресторанта. Тогава Траян се появяваше с поклон, с дежурна усмивка и започваше да ги омайва и лъже. Носеше им вода от девет кладенеца. Лъжеше ги, че виното е великолепно, марково, вносно, не знам си каква реколта, обясняваше им, че специалитетът на заведението е приготвен по оригинална древна рецепта, че в момента в ресторанта се сервира два вида фазан: колхидски и сребърен, и любезно ги питаше кой предпочитат, като изреждаше качествата и на единия и на другия. Добавяше, че подправките са от Индия и Китай. Разбира се, това, което им разказваше нямаше нищо общо с истината. Виното беше второкачествен боклук с фалшив етикет, а месото не беше от фазан, а от кокошка.
Дебеловратите мъже го слушаха в захлас и кимаха умно и разбиращо с глави. Вътрешно Траян им се смееше и усещаше все по-голямо вдъхновение да говори врели-некипели. Разбира се след това и бакшишите бяха като вносни. Понякога собственикът на ресторанта, господин Ризов, го гледаше накриво. Не беше много съгласен с лъжите и измислиците на Траян, но нищо не казваше, защото те носеха пари и слава на ресторанта. Самият Траян се чудеше на своята изобретателност и си казваше: “Ей, ние българите, сме големи мошеници.” По характер той не беше склонен да лъже и да мами, но беше убеден, че това, което прави е справедливо спрямо дебеловратите младежи, защото знаеше как изкарват пачките с пари, с които влизаха в ресторанта.
Славата му на опитен управител бързо се разнесе и не след дълго започнаха дискретно да го канят да стане управител на други престижни столични ресторанти. Предлагаха му главозамайващи заплати.
Когато започна работа като управител, той си мислеше, че ще работи само докато се намери подходяща работа по специалността, но колелото се завъртя и се отказа да си търси друга работа. За кратко време си купи апартамент и кола. Ходеше винаги изискано облечен, с елегантни костюми. Външният му вид будеше респект. Висок, строен с черна чуплива коса и с тъмни очи като лъскави маслини, той привличаше погледите на посетителите в ресторанта, а господин Ризов бързо се усети, че не само дар-словото му, а и външният му вид е важен.
В ресторанта започнаха да се появяват и от онзи момичета, чиято единствена цел беше да станат фотомодели или миски. Те гледаха Траян с премрежени погледи и умираха от вълнение, когато той заставаше до техните маси, елегантен, сериозен и започваше да им обяснява, че са направили най-добрия избор, посещавайки този необикновен известен ресторант.
Ресторантът процъфтяваше и увлечен в работата си, Траян не усещаше как минава времето. Съвестен и изобретателен, той винаги имаше нови идеи за работата и това му носеше още и още пари, които го опиваха. Не му оставаше време да помисли за сериозна връзка с момиче и за брак. Избягваше запознанствата с момичетата, които посещаваха ресторанта и го гледаха прехласнато. Казваше си, че ако има сериозна приятелка, тя трябва да е скромна, да не е влизала в подобни ресторанти и да има сериозни цели в живота.
Но случва се понякога желанията ни да се сбъднат и без да полагаме много усилия. В един момент всичко става така, както сме го мечтали. Братовчедка му Еми го запозна със своята колежка Рая. Двете току-що бяха завършили “право” и веднъж Траян ги покани на кафе. Рая му направи силно впечатление. Беше стройна с дълги кестеняви коси и очи с цвят на липов мед.
- Приятелката ми Рая е от Бургас, но е решила да продължи, записа аспирантура и ще се посвети на научна дейност - обясни Еми.
- Това е чудесно - каза Траян. - Сигурно правните науки Ви увличат - обърна се той към Рая.
- Да, - отговори тя - винаги съм мечтала да завърша право, но сега вече нямам желание да съм адвокат или съдия, а да преподавам. Бих искала да преподавам международно право.
Докато пиеха кафето Траян гледаше Рая и мислено я сравняваше с момичетата, които всяка вечер виждаше в ресторанта. Тя изглеждаше скромна, съсредоточена. Облеклото й не се натрапваше. Беше облечена в лек гълъбов на цвят костюм, сако и пола и с бяла тънка блуза, с разкопчана яка, която разкриваше част от нежната й гръд.

Сега, седейки на Лондонското летище, Траян си мислеше за неочакваните неща, които ни се случват и променят живота ни. Тогава, в онзи юнски следобед, когато за първи път видя Рая, той дори и за секунда не си помисли, че тя ще промени живота му. Тогава денят беше леко прохладен, по улиците хората вървяха безгрижно, унесени в спокойствието на приближаващото лято. В кафенето младите сервитьорки обикаляха масите усмихнати и приветливи, а на него му се струваше, че няма нищо по-хубаво да седи с две забавни момичета и да говори за неща, които не са свързани с работа и пари.
Сега се чудеше как така се увлече по Рая и с какво тя го привлече, дали със скромния си вид, който излъчваше, или с погледа си, в който се четеше невинност и искреност. Понякога си мислим, че виждаме нещо необикновено и си вярваме, убедени сме, че това, което искаме да видим е точно така. Какво ни заблуждава? Толкова ли сме наивни и защо не можем да проникнем зад външния вид, да погледнем и да усетим характера на човек, да се опитаме да отгатнем мислите му, намеренията му. Не можем или не искаме. Сигурно се чувстваме добре от това, което искаме да мислим за даден човек, или което искаме да виждаме в него. Живеем с една илюзия и не ни се ще да я разваляме или, не дай си боже, някой друг да се опита да я развали, или да ни отвори очите. Няма да му повярваме, дори жестоко ще му се обидим и ще му се разсърдим, че иска да ни събуди от сладкия сън, който ни люлее.

След тази първа среща започнаха често да се виждат с Рая и Траян неусетно се увлече. Продължаваше работата в ресторанта, а вечер късно бързаше да се прибере у дома, защото Рая го чакаше. Тя се беше преместила при него и той се чувстваше истински семеен мъж. Стана по-сериозен и по-улегнал. Понякога Рая го посрещаше вечер малко нацупена, сърдеше му се, че много работи, много е зает и не остава време да са по-често заедно. Това го накара да се замисли. Беше права, отдаден на работата си, наистина не му оставаше време да са по-често заедно. Винаги бързаше, късно се прибираше, а тя през целия ден си беше у дома. В началото Рая само се опитваше да му загатне, че неговата работа й дотяга, че я дразни, а после започна все по-често и по-често да му говори за това.
Животът не е само работа, а парите са необходими, за да го направят по-забавен. Започнаха с Рая да пътуват: Турция, Гърция, Италия, Испания - Портокаловия бряг, Канарските острови, Малта. Пътешествия изпълнени с невероятни преживявания, но това не се хареса на собственика на ресторанта, господин Ризов, улегнал мъж с голям житейски опит. След една от поредните екскурзии той повика Траян в офиса. Още докато вървеше към офиса, Траян започна да се събужда от сладкия сън, в който се беше люлял с Рая през последните месеци.
Влезе, изправи се пред Ризов, който само го погледна със сивите си очи, остри като кабърчета и сухо каза:
- Ресторантът не върви добре. Печалбата намаля.
Траян се опита да му обясни, че причина е кризата и затова посетителите са намалели, но Ризов грубо го прекъсна.
- Причината е, че нищо ново не ги привлича в ресторанта. Уволнен си!
Траян не повярва на ушите си, но Ризов с поглед му показа вратата.
Прибра се у дома мрачен. Рая се опита да го успокои.
- Какво си увесил нос. Имаш професия, завършил си икономика. Ще си намериш по-хубава работа, а и ти сам казваше, че работиш в ресторанта, докато си намериш друга, по-подходяща работа.
Да, така казваше, но му беше криво, че изведнъж и безцеремонно го изритаха, а минаваше за най-добрият в бранша, преди време му предлагаха да работи в по-големи и по-луксозни ресторанти, гледаха го с възхищение, искаха да приличат на него. Всичко като че ли стана внезапно и не можеше да си го прости. За няколко години беше изградил блестяща кариера, която рухна. Беше си казвал, че не е важно какво работиш, дали си лекар, инженер, обущар или управител на ресторант, по-важно е да си най-добрият в бранша, да си образец. Само така се постига успех, удовлетворен си от работата и виждаш смисъл в живота.
- Ще отидем да живеем в Бургас - предложи Рая. - Родителите ми имат хотел. Там ще работиш и там ще се изявиш.

Семейният хотел в Бургас беше малък, а ресторантът към него - жалък. Още, щом го видя, Траян разбра, че нищо добро не може да се очаква. Гостите, и на хотела, и на ресторанта, се брояха на пръсти, а през зимата всичко замираше и сградата приличаше на безлюдна запустяла пещера. Траян положи много усилия да убеди бащата на Рая, че трябва да се промени начинът на работа, да се направи шумна реклама, за да се привлекат местните жители и чужденците, но той не поиска и да чуе и си караше, както си знае.
Най-страшното дойде, когато спестените пари на Траян свършиха. Това, което изкарваха от семейния хотел, беше мизерно и с него не можеше да се живее, а Рая вече беше свикнала на друг живот: екскурзии, пътувания… Траян се принуди да си продаде колата. В Бургас нямаше нужда от такава скъпа кола. Опита се да си намери друга работа, но провинциалният град не предлагаше много възможности. И Рая се увери, че в Бургас не им провървя и един ден му каза:
- Защо не заминем за чужбина? Остава ми още година до края на аспирантурата и след това и аз ще дойда при теб.
- Къде да заминем?
- Най-добре в Англия - каза тя. - Знаеш английски и ще успееш да си намериш работа там.
Предложението му се стори разумно. Тук вече не виждаше никакъв смисъл да остава.

В Лондон се обади на приятеля си Веселин, с когото заживяха заедно в една квартира. Сравнително лесно си намери работа като сервитьор в отдалечена кръчма. Отначало работата му се стори лесна. Работеше на смени и дните му минаваха незабелязано - от квартирата до кръчмата и от кръчмата до квартирата. С Рая се чуваха почти всеки ден. Поддържаха скайп-връзка. Тя му разказваше за изпитите, за пътуванията си от Бургас до София, а той й разказваше за кръчмата, за постоянните посетители и за камарите от халби с бира, които разнасяше непрестанно от маса на маса без да спира дори и за минута. В един момент се усети, че й говори едно и също, повтаряше й това, което й беше казал вчера или предишния ден, защото нищо ново не му се случваше.
Най-напред му се струваше, че дните му се сливат, после се улавяше, че не знае кой ден е, дали е вторник или сряда, а може би четвъртък. Вечер, когато си лягаше, грохнал от умора, се питаше това ли точно е искал и защо беше следвал, защо беше работил като управител на ресторант, защо беше дошъл тук, в Англия, да слугува на пияници, които му подсвиркваха и подвикваха непрекъснато. Така ли ще продължава и така ли ще му мине животът? С Рая очакваха и мислеха, че ще посъберат пари и ще се върнат. Бяха говорили, че след година и тя ще дойде в Лондон, но Траян започна да усеща, че тя отлага пътуването. Винаги намираше някаква причина, за да не тръгне. Най-напред се оправдаваше с аспирантурата, после започна да се оправдава с майка си и баща си, а той осъзнаваше, че годините минават и че вече не е млад. Беше си мислил, че с Рая ще се оженят и ще заживеят в София. Беше правил планове, че ще има сериозна стабилна работа, а Рая ще преподава в университета международно право, но вече ясно виждаше, че скоро няма да може да се върне в София и едва ли ще си намери работа, за каквато мечтае.
От разговорите с Рая не ставаше ясно дали е успяла да завърши аспирантурата и какви възможности има, за да започне работа като преподавател. Тя му разказваше по скайпа несъществени неща, които почти не го интересуваха и той бързо ги забравяше.
Един ден като се подхлъзна в кръчмата и подноса с халбите бира се изсипаха на земята и станаха на парчета, той реши, че така повече няма да продължава. Пропилявам си живота, каза си, та аз бих могъл да бъда нещо повече от обикновен келнер, който тича от сутрин до вечер между масите, потънал в пот. За това ли съм мечтал и това ли исках да постигна в живота?
Парите, които получаваше не бяха чак толкова, колкото си мислеше. Вечерта каза на Веселин, че напуска кръчмата и се връща в София. Обади се на Рая и й каза какво е решил. Стори му се, че в държанието й има нещо странно. Отговаряше му с кратки изречения и някак уклончиво.
- Добре - каза тя. - Щом така си решил, върни се.
- Тези дни ще си купя билет.
- Добре.
- Ще ти се обадя кога ще пътувам. Ще ме чакаш ли на летището?
- Ще видим - отговори тя. - Знаеш, че и аз трябва да пътувам от Бургас до София.
- Знам.

След седмица успя да си купи билет и пак й се обади, но тя пак беше лаконична и само каза:
- Добре.

Металният женски глас обяви: “Моля пътниците, пътуващи с полет номер 235 от Лондон за София да се явят на изход номер 34.”
Траян стана и се запъти към изход номер 34. Дъждът не спираше и небето сякаш беше станало от сиво - черно.

На летището в София Рая не го чакаше. Траян се повъртя малко и се огледа, но нея я нямаше. Носеше й подарък и мислеше да й го даде още тук, на летището, но явно тя не си беше направила труда да дойде. Може да ме чака в апартамента, каза си той. Не искаше да й се обажда по телефона.
Излезе и взе такси. Времето в София беше хубаво. В началото на септември грееше меко слънце, което сякаш му топлеше сърцето. Короните на дърветата преливаха в златисти, кафяви и оранжеви цветове. Небето беше дълбоко и лазурно. Друго е да се върнеш у дома. Струваше му се, че по-леко диша и го изпълва необикновена радост. Настроението му вече не беше така мрачно, както преди да излети. Сякаш винаги е бил тук и никога не е живял и не е работил в Лондон. Не е носил табли, натежали от халби бира, краката му не са се подували и никога не са го болели, а той винаги си е бил същият Траян, малко ироничен и мечтателен.
Таксито спря пред блока, в който живееше. Старият панелен блок и кварталът му се сториха най-милото място на света, макар че наоколо беше все така мръсно, както го помнеше от преди две години. Тревата в градинката пред блока беше избуяла, тук-там се виждаха гъсти храсти и по всичко личеше, че е в България, а не в някоя друга страна.
Отключи апартамента и все му се струваше, че сега ще се покаже Рая и ще увисне на врата му радостна, но нея я нямаше. Не беше дошла от Бургас, макар да знаеше много добре кога точно пристига.
Огледа антрето. Видя му се много голо. На закачалката ги нямаше якетата на Рая. Влезе в хола. На средата стоеше голям черен найлонов чувал. Приближи се и го отвори. Беше пълен с дрехи, неговите дрехи, които бяха останали в Бургас, преди да замине за Лондон. Най-отгоре имаше бележка. Рая беше написала: “Да си останем приятели.” Само толкова. Беше дошла от Бургас, за да му донесе дрехите и си беше заминала. Завинаги.

София, 26. 08. 2013 г.