Георги Н. Николов

Новата книга на Георги Константинов - „Вълнение в Константинопол” (1), е поетична изложба на търсещата мисъл. С цялото си творчество досега авторът доказва, че стои далеч от констативното, мимолетното, делничното. Или, ако то присъства като щрих от цветно наблюдение, в смисъла му е кодиран обобщаващ философски подтекст. Слепващ отделните мигове на човешкия живот в мащабна панорама на битието. За нейния скулптор - твореца, времето и пространството нямат граници. Тяхна матрица е безкрайността, а словото-дух напуска физическата си същност, за да се слее с Вселената. И с нейното безсмъртие да се върне в реалността. Където съвременници от вчера, днес и в бъдното очакват възхвала за делата си. Или укора на извисената личност към човеците от тълпата. Принизили присъствието си на планетата Земя до мимолетни щения. Без полет към божествения разум, чиято искрица носим и без стремеж да се докоснем до Създателя, на когото сме неразумни чеда. Атавистичното в нас е още много властно. То се прелива от поколение в поколение напомняйки, че сме плод на единството между добро и зло. Че светлината на деня и нощният зрак са с общ корен в човешката душа, борейки се за надмощие. Всеки от нас е материализиран хаос, стегнат в законите на гражданското общество. Но поредният негов трус ни връща, макар подсъзнателно, в зората на първичното. Там, под неясните му лъчи, търсим промяна в статуса на понятието „личност”. За да направим вярна преоценка на хуманоидния нравствен кодекс, изграждан епоха след епоха от самите нас. И в безбройните му страници зримо да открием следващите стъпки за утрешния ден. Които ще направим над отломките на бивши кумири, вехти идеали и миражи, стъпкани в калта. Защо е потребно това? Защо не се подчиним на рутината? Защо в нейното лениво безвремие, вече родени, не чакаме предречения биологичен финал? Нима ориста на мислещата плът не е безкраен кръговрат? Понякога устремен нагоре, а по-често - в спомен за първичното изначалие:

Все повече заприличвам
на кроманьонски човек.
Загърбвам света. Не ми се излиза
от пещерата.
Рисувам с гуано птици и животни.
Издълбавам в камъка божества.
Създавам си своя вселена.
Искам да живея в друг,
по-малко зверски,
свят.         

            „Пещерни рисунки”

„Вълнение в Константинопол” е ярък сбор от теми и естетически внушения. Философско сфумато, представящо автора в символиката на реалистичното възприятие. Неговият творчески път е между застиналата античност и грохота на днешния ден. Между библейските скрижали, интерпретирани в кредото на модерния човек и нерешените проблеми на цивилизацията. „Вселената е Бог. И аз съм част от него”, възвестява творецът. Това признание обяснява усещането за търсена самота, нашепвана в част от стиховете. Израз на синтезирана мъдрост, която ще бъде споделена в общението с нас. Всеки стих е откровение. Вплетено в броеница от значими истини за света и за непредвидимите му обитатели. Върху планетарните грапавини човек и общество битуват равнозначно. Слети в монолит от индивидуалности, търсещи красота, или градящи храм на Двуликия Янус. Осъзнатият избор на всеки определя сензитивната му роля в съвремието, на което е свидетел. В зависимост от нея пък ще изсече в гранитната памет на забравата своя следа, за да бъде помнен. Защото стремежът да остави нещо след себе си по пътя към смъртта е психологическата мотивация на всеки. Без непременно индивидуумът да усеща движещата й сила, или пък да я разбира. Човек пътува към Вечността с делата си. Чрез тях се вписва и в пулса на идващите след него поколения. Но делата са израз на реалността - с конкретен адрес, начинания и мисли. Лирическият герой на Константинов е пътник през света, отмерващ в стъпки хоризонта на глобалното и регионалното. В тяхната хармония се чувства уверен, а силен - с корените на незабравена родова принадлежност. Българският Икар се рее над света, без да напуска страната си. Чрез откровената алегория на споделеното той обяснява случващото се в нея. Защо постепенно, но неумолимо ликът й се губи върху картата на бъдещата история? Защо пустотата е единствен пътник край смълчаните стобори? Където избледнелите ликове на предците чакат някой да приседне до тях със запалена свещица. Георги Константинов е български гражданин на света и чрез перото му планетата тревожно се оглежда в нашите предели. Защото причините са плашещи, процесите - необратими:

Една врата, разлюшкана от вятъра,
приплясква в утрото
като крило на птица.
Но къщата от този нисък хълм
с едно крило
не може да отлитне.
Не може да избяга от свойта самота.
Стърчи над селото,
забравена от всички.
Стърчи извън живота. Мълчи отвъд смъртта.
                                                       „Врата”

Новата книга на Георги Константинов е изградена от три части: „Глас от пряспата”, „Мираж или чудо”, „Въгарец” (Лирически иронии). По страниците откриваме обичта на автора към своите съвременници. Неговата съпричастност към вълнуващите ги проблеми и опита му да ги реши в плоскостта на личното познание. Той е носител на доброта и търпелив изповедник на забързани люде сред грохота на модерната агора. В пластиката на словото успява да обедини минало и настояще, спомените - с очаквания за утрешния ден. Вълнува го интимния химн на любовта, заемаща голяма част и от досегашното му творчество. Фон на всичко е овладяното майсторство на пейзажа, поднесен в пестеливи пасторални контури. „Уловен” чрез импресията на момента, но съотнесен към философските понятия за вечност и красота:

Седя на брега.
Седя и гледам.
Чакам реката да се изтече.
Но Вит си е Вит.
Блести между хълмите.
Шуми между вековете.
Изтича само
моят живот.
                  „Река Вит”

Третата част - „Въгарец”, сполучливо допълва общия замисъл на книгата за непреходните стойности на хуманизма в променящото се време. В сатиричната си издържаност тя може да се разглежда и като кратко самостоятелно произведение. Тук си дават среща най-болните негативизми, на които ставаме жертва: подслушването, политическото разединение, богатството и бедността, упадъкът на нравствените ценности, страхът, медийната поляризация на обществото… Не е отмината и ролята на твореца в плетеницата от делнични страсти. Където, в хаотичната им енигматика, безброй хора търсят правилното си място. По пътя на етиката и морала, или върху гърба на онези, които ги изповядват:

Поетът
в горда самота воюва
с измамата и пошлостта.
И само нашенската завист
го лекува
от чувството за самота.

Дори си мисля: завистта
в самотен миг
му дава и криле.
А щом не му завижда никой,
това е знак, че пише зле.
                       „Горчива полза”

Новият поетичен сборник на Георги Константинов е продължение и надграждане на създаденото от него досега. То е и равносметка за опознаването на човешкия живот. Съпоставен с предизвикателствата на безсмъртното време и необятните космически пространства. „Приземен” в границите на родната страна, за да се превърне тя в олицетворение на днешната земна планета. Страниците на „Вълнение в Константинопол” носят мъдростта на света и стремежа на автора да бъде негов довереник. Този стремеж не е случаен - Константинов е пътувал много и натрупаните впечатления се отплащат с философията на жизнения опит. Книгата прави и нас добронамерени странници по хребета на отредените ни години. След прочита й ставаме по-сговорчиви, разсъдливи и улегнали. Мъдрите редове ни сдобряват с действителността. Правят ни апологети на хармоничното съжителство. Подсещат, че човек за човека може да бъде и брат. Което е венец в усилията на всеки автор да промени света, макар и малко. С поредната си лирическа книга Георги Константинов отново е спечелил този венец…

1. Константинов, Георги. Вълнение в Константинопол : Поезия. - София : ИК Списание „Пламък”, 2013. - 134 с.