Анита Коларова

                               „А както знаеш, няма ли го словото,
                               човек е запокитена тресчица
                               в безпътните тресавища на времето”
                                                                 Георги Ангелов

Познавам брилянтни поети, които страхливо се пазят от социално-политически теми.Те не ги вълнуват. Живеят в егоистично-стерилния свят на „чистото” изкуство. Живеят в дълбока заблуда, но това е техен проблем.

Никога няма да разбера естетическата позиция на големия Александър Геров по повод поезията на Атанас Далчев: „Блазе ти, с никое събитие/ не си се омърсил”. Боже мой! Човешката ми природа се бунтува срещу такова кредо. Поетът е дарен със слово, защото, по думите на Поета, то може да е едновременно „ту арфа звънлива, ту меч”.

Георги Ангелов е Поет на гнева, бунтар срещу Новия ред. Той се родее с Никола Инджов, Пеньо Пенев, Ивайло Балабанов. Стихът му е стих на съвременен рицар, който има силата да „разповие забравените писмена” под надгробните плочи:

Но под земята може би клокочи
огромна болка и това личи -
от оцелелите надгробни плочи
ни гледат строги, питащи очи.

                     „Учители, монаси, генерали…”

В литературата има един парадокс. Най-голямата измислица е най-голяма истина. В този смисъл приемаме безусловно личната, авторова интерпретация на (не) намерените хроники: приписки, притчи, надписи върху камък и антични барелефи, летописи, епитафии, страници от дневници…

След като се уверихме, че демокрацията е диктатура, че историята се пише от силните на деня („Сръбска приписка за Михаил Шишман” и др.), че литературата е обект на изопачен „нов прочит”, защо да не се позовем, както го прави поетът, на хрониките, които авторът по свой начин дешифрира, и да воюваме за един по-добър свят, където „Всеблагият вятър отваря и хлопва врати”?!

Видението на Йоан е авторово видение. Той рисува Страшния съд овладяно, спокойно, с дълбока вяра в справедливостта („Армагедон”, „Видение на Йоан”):

И каза им: „Архангели, на път.
Те лъгаха, убиваха, крадяха.
Сега ги чака справедлива смърт”.
И те безмълвни,
страшни
полетяха.

С митологична образност и пространствена алегоричност един поет ще тръгне от библейския потоп до наши дни, за да докаже, че монетата има две лица. Че Животът едновременно е комедия и трагедия. Че няма абсолютна истина, но има Истина, за която да воюваш. Че колкото и страшен да е Потопът, трябва ни вяра в Спасението („Ной”). Че заради оцеляването, практичното надделява над духовното, осъдено на погибел още от праисторически времена („Избор”), че суровите закони на първобитния свят изсичат отвратителното лице на примитива („Скална рисунка”, „Чужденец”).

И ето, с едри метафори ще се изричат тъжни изводи, с горчив хумор ще се смее авторът, напомняйки ни „Човешка комедия” на Балзак. Вярата в богоизбраната творческа личност, призвана да служи на изкуството, и касапското отношение към нея както в миналото, така и днес, насищат стихосбирката с тъга в емблематичните стихотворения „Омир”, „Укротяване на опърничавия”, „Пушкин” и др.

Тъга, гняв и отвращение към отцепродавците и техните наставници лъха от стихотворението „За българското слово иде реч”. То и „Попитат ли ме имам ли зора” вълнуващо ни припомнят непреходната стойност на Вазовите завети:

Зора ли имам, питате? Та тя
ме гря от образа на Богородица,
от татковия глас преди смъртта:
„Не се събирай никога с отродници!”

                     „Попитат ли ме имам ли зора”
и

Внушават ни, че родния език
децата ни не бива да говорят,
че Вазов не е толкова велик,
че сме предатели по дух и корен…

                   „За българското слово иде реч…”

Георги Ангелов ще си позволи свободата да развенчае някои широко популярни митове: „Одисей за Пенелопа”, „Клеопатра” и др., да развенчае „приятелството” или „заслугите” в писателското кафене на съмнителни драскачи („Приятели”, „Писатели”):

Вярно е. България умира.
Но вторачени във своя пъп,
те се дуелират със всемира,
все едно че той им има зъб.

Ставам. Зад усмивките широки
се разплисква тинеста вода.
На въпроса: „Бяхте ли високи?”
кой от нас ще отговори с „Да”?

                             „Писатели”

Той ще изстрадва съдбата на всичките си герои - племенни вождове, жреци, плебс, мъже, жени, деца. Стиховете му, епистоларни („Август до Овидий”, „Марк Аврелий” и др.), монологични („Одисей за Пенелопа”, „Слугиня”, „Отшелник”, „Мария”, „Легионерът”, „Видение на Йоан”, „Княз Борис-Михаил”, „Луциний”), напомнят и Хора на древногръцката трагедия („Пътят към Индия”, „1197″ и др. ).

Поетът ни води към възхода и падението на България през драмата на вкочанени от студ и потрес летописци-стоици, на герои и певци („Триптих за смъртта на Орфей”, „Аспарух”, „Каменоделецът”, „Отговорът”, „Патриархът”, „1396″, „Богомилска хроника”, „1876″, „Молитвата на Волов”, „1913″, „Войник”и др.) Разтърсва ни с темата на Ботев за „бащината дружина” в стихове като „Баща”, „Братя” и др., за да разберем колко сложна е съдбата на България.

Драматизъм насища „хрониките” в сблъсъка на вярващите в Тангра прабългари-езичници, горди, „родени на кон, закърмени с кумис и вятър” („Надпис върху камък ¬ 19 век”) с прозорливия княз, приел и наложил християнството с меч („Княз Борис-Михаил”). Величието на времето, увенчано с победата над Византия („Оцелелият”), увереността на селския цар, че без него ще оцелеят „юдите, превърнали България в пазар” („Ивайло”), от предателството на същите („Отговорът”), падането на Търнов, кладите, дръвникът, ужасът („1396″, „Приписка”), съдбата на самоукия майстор („Храненик”) и на поборниците за освобождението на България от турско иго („В Народното събрание”) са стихове, в които бие пулсът и на днешното мерзко време.

Георги Ангелов е написал книга, която не може да бъде отмината с мълчание. Неговите поанти са като внезапно отрязани от мълния борови върхове, под които, избягал от суетата, безразличен към златото, е живял най-големият български светец Иван Рилски.

Тяхното сгромолясване продънва земята и предизвиква земетръси и духовен катарзис.

Идеи, илюстрирани със завидни по въображение картини и творческа семантика, оставят трайни следи с естетическа значимост в съзнанието на читателя. Образцовата композиционна система на поет с гражданска позиция формира художествения смисъл на цялата книга: „Пребъдвайте в дух, не в тленното” - завет на Иисус („Притча”).

Пълнокръвно, величаво, но без фалшива идеализация дишат родовите корени като историческо доказателство за принадлежността ни към голямото европейско семейство.

Реалност и фантазия, грубост и нежност, святост и греховност, любов и безлюбовие, зрение и слепота се преплитат във възхитително цяло. С точни и асонансни рими, във свободен стих, с минимум звук и максимум смисъл. Едно от най-оптимистичните стихотворения, „Армагедон”, ни оттласква от отчаянието, защото в него „…свършил е антрактът / и страниците ще допише Бог”.